Катрин Каултър - Аристократът

Хюстън бе топъл, прекалено топъл като за края на ноември, и толкова влажен, че след десет минути косата на Дафни провисна на мокри кичури край лицето й.

— Лили! Дъсти! Леле, и цялата фамилия!

Дафни се усмихна. Първо Лили, после Дъсти я целунаха, а Дани, Кийт и Патриша затанцуваха около тях. Тя изостави смущаващите я мисли, преглътна нещастието си и се отдаде на буйните поздравления.

— Още ли търпиш тази моя сестра? — чу тя Брант да пита зет си.

— Брант, туй момиченце е истински динамит. Хюстън нямаше да е същият без нея. Да бе, старче, ще си я търпя.

— Ха! А защо не питаш мен, мили братко?

Брант се усмихна на красивата си сестра:

— Никога не ми е идвало наум, че е толкова лесно човек да се справи с теб. Дъсти е истински мъж. Винаги съм знаел, че ще те вкара в пътя.

Докато Лили го смушкваше в ребрата, Дъсти се обърна към Дафни:

— А как е нашто английско булче?

— Горе-долу две по четирибалната система.

— Кои две? — попита добродушно Дъсти.

— Никога не съм разбирала от комплименти — засмя се Дафни.

— А аз не мога да си кажа приказката покрай тия палавници. Айде, деца, изчезвайте оттук. Брант, оставаш ли с отбора и след мача?

— Да, а после с Дафни ще ви нападнем за два дни. Става ли?

— Готово. Веднага след мача с Лили сме ви замислили истинско тексаско барбекю. Но за Деня на благодарността обещаваме да има пуйка и всякакви подробности.

След още една серия прегръдки Брант и Дафни се качиха на автобуса на отбора към хотела. Във фоайето се оказаха заобиколени от запалянковци и журналисти. Един репортер, с когото се бяха срещнали в Далас, я забеляза и се провикна:

— Госпожо Ашър! Добре дошли в Хюстън! Ще ми кажете ли прогнозата си за мача?

Тя се сви до Брант, той почувства напрежението й и отново се изруга наум. Много нежно й каза:

— Върви, скъпа. Ти си пълна с прогнози. Дай им това, което искат.

Наблюдаваше я с крайчеца на окото си, докато говореше с друг журналист. Отначало бе скована, ала скоро се оживи и Брант се усмихна, като я видя да жестикулира, чу сладкия й смях, английския й акцент. Почувства гордост. Магаре такова, каза си. Тя е неповторима, а ти искаше да я вкараш в някакъв калъп. По-скоро в сейф. Желаеше я само за себе си. Доповръща му се от отвращение към самия себе си.

Скоро около нея се струпаха и другите журналисти, а след тях и съотборниците му. Това бе може би най-забавното интервю преди мач, което бе виждал. Дори Сам Карверели пърхаше като горда квачка край пиленцето си.

Имаше само една лъжица катран в меда и името й бе Ричард Монро, голям спортен наблюдател от Лос Анджелис. Той бе заклет привърженик на мъжката хегемония в спорта и посиняваше от яд, ако някое „момиченце“ се опитваше да си върти опашката край състезателите. Брант се отдели от футболистите, готов да се нахвърли върху него, ако се заяде с Дафни.

А мъжът имаше намерение да направи точно това. Рич Монро бе видял изпълнението на Дафни и стисна злобно устни. Съгласен бе, че е хубава и чаровна, но, по дяволите, ако иска да се показва, да стане манекенка! Проби си път между глупаците, които я бяха наобиколили, и попита:

— Липсват ли ви английските спортисти, госпожо Ашър? Сезонът по ръгби сигурно е в разгара си?

— Не познавам английски спортисти, а за ръгбито нямам представа — отговори Дафни и насочи слънчевата си усмивка и предпазливия си поглед към високия изпит мъж.

— Какво? — извиси той саркастично глас. — Искате да кажете, че сте изоставили всичките си ръгбисти заради нашите американски футболисти?

О, не, помисли Дафни, този ме смята за някаква ненаситна любителка на мъже.

— Да, господине, наистина, обаче не мисля, че им липсвам кой знае колко. — Какво ще кажеш на това, невъзпитан простак?

— Толкова ли са ръгбистите… по-малко гостоприемни от нашите футболисти? Сигурно сте познавали някои от тях в Англия.

— Не повече от пет-шест — призна Дафни, молейки се той да не забележи стиснатите й юмруци. — И те съвсем не са толкова… гостоприемни, колкото, да речем, Лойд или Тайни или Гай.

— Значи сте колективен играч — забеляза Рич Монро с молив върху бележника. — Или по-скоро играчка. Колкото повече, толкова по-весело.

— Може би, господине, би трябвало да огледате по-внимателно моя съпруг, Брант Ашър. Тогава, обещавам ви, няма да задавате повече такива неуместни въпроси. — Чу как Лойд изохка с престорено съчувствие и му се усмихна. Брант бе до нея и тя добави: — Съпруга ми, господине.

Брант се извиси над журналиста и той за миг изпита страх от нескрития убийствен блясък в очите му. По дяволите, трябваше да я хване по-далеч от дивия й съпруг.

Дафни с удоволствие се оттегли да се полюбува отстрани как Брант отряза противния нахалник по своя приятен и ужасяващо спокоен начин.

— Добре го изигра, Даф — похвали я той по-късно. — Искаш ли да му разбия главата?

— Само голямата му уста, но ти вече го стори. Благодаря ти.

Прегърна го, озари го със сладката си усмивка и Брант осъзна, че тя никога не би допуснала каквито и да е проблеми между тях да попречат на играта му.

Биха Хюстън с двадесет и един на четиринадесет в една шеметна четвърта четвърт, след която Дафни остана без глас, а Брант без здраво място.

— Дафни, трябва да поговорим.

Тя се обърна от огледалото, току-що закопчала перлената си огърлица.

— Ти си най-ненаситният мъж! Още не съм се възстановила от последното удоволствие, а ти…

Той прекара ръка през косата си.

— Престани, Даф. Не говоря за това и ти го знаеш.

О, да, знаеше го. За миг сведе поглед към елегантните си италиански обувки.

— Не искам да закъснеем за барбекюто. Когато се обадих на Лили, тя много се вълнуваше. Наистина, Брант, Дъсти е изпратил лимузината, която вече сигурно е тук.

Той се намръщи, после въздъхна. Видя умолителния й поглед и се въздържа. По-късно, помисли си. Трябваше да разведрят атмосферата, да изяснят нещата. Дафни бе най-чаровната и подкрепяща го съпруга, дива в леглото… и непроницаема като сфинкс. Стената, която бе издигнала помежду им, бе здрава и непреодолима като най-добрата защита.

— Добре — кимна Брант и започна да събира куфарите, но после размисли. Не, щеше да я доведе пак в хотела. Трябваше да поговорят, да останат сами, без да ги прекъсват доброжелателната му сестра, също толкова доброжелателният му зет и тримата му немирни племенници.

Лили и Дъсти живееха в бяла триетажна къща в колониален стил в скъпия квартал на Хюстън край река Оукс. Дворът бе широк, басейнът разкошен, а паркингът претъпкан с коли. Почти веднага Дафни се отдалечи от него, нарочно или неволно. Брант установи, че се бои да разбере защо.

Настроението бе празнично, гостите — във всички степени на приятното опиянение. Много от тях лудуваха в басейна.

Дафни се усмихваше, докато лицето й се схвана. И стоеше далеч от Брант. Потопи една тортила в нещо зелено, което един от гостите й каза, че е гуакамоле — каквото и да означаваше това — и чу зад гърба си гласа на Лили:

— Дафни, би ли дошла горе за минутка? Трябва да пооправя бедното си лице.

Дафни огледа безупречното й лице и премигна:

— Какво има да му оправяш?

— Ще видиш — обеща Лили, хвана я за ръка и я измъкна от тълпата.

— Имате много хубава къща — забеляза Дафни, докато се качваха по витата стълба.

— Да — съгласи се Лили разсеяно.

— Вечерята беше много вкусна.

— Да — повтори тя. — Насам.

Влязоха в обширен апартамент и Дафни ахна. Бе свикнала с бърлогата на Брант, но и петте му стаи биха се побрали в този единствен хол.

— Искам да знам какво става — започна Лили без предисловия, пресичайки всякакви по-нататъшни комплименти.

— За какво говориш?

— Хайде, не бъди такава. Аз много обичам брат си и мислех, че вие двамата прекрасно си подхождате. Знам, че той е влюбен в теб.

— Не мисля така — промълви Дафни и срещна смело погледа й.