— Не вярвам — прекъсна я той. — За какво, по дяволите, ще ти предлагат такава работа?

— Едно чисто уиски, сър.

— Какво? О, Уинтърспуун, благодаря… — Слава Богу, че го бе сипал двойно.

— Точно това ви трябва, за да се разсее напрежението, сър.

— Поне за начало! — Брант пресуши чашата и изтри уста с опакото на ръката си. — Отивам във ваната — съобщи той. — Да разсея още напрежение.

Дафни премигна към гърба му и отвори уста, ала бе изпреварена от спокойната забележка на Уинтърспуун:

— Знаете как е той след мач, госпожице Дафни. А и при мелето в третата четвърт онзи грубиян сигурно му е раздрусал вътрешностите.

— Но това е важно!

Тя се втурна след мъжа си. Към банята водеше пътечка от дрехи. Неволно се усмихна. Чорапите винаги бяха последното нещо, което Брант сваляше, особено левият. Той стоеше пред огледалото и внимателно разтриваше рамото си. Дафни отново се въодушеви:

— Трябва да поговоря с момчетата от средната линия — сви устни тя. — Най-вече с Фил. Остави такава дупка. Затова те направиха на сандвич.

— Дафни — заговори Брант и тя го зяпна. Винаги й викаше Даф. — Няма да говориш нито с Фил, нито с който и да е друг. Разбра ли?

— Ти просто си уморен и… раздразнителен — реши Дафни и майчински го потупа по рамото. — Ела във ваната.

— Уморен съм, обаче не съм петгодишен! Сега защо не идеш да се посуетиш около Уинтърспуун? Можеш да му предложиш да бъркаш картофите вместо него.

Тя замръзна и присви очи.

— Няма нужда да бъдеш груб. Освен това не се суетя. Опитвах се да се отнеса с разбиране.

Той се отпусна във ваната и затвори очи.

— Е, доколкото схващам, няма да ми се наложи да търпя още дълго разбирането ти.

— Какво имаш предвид?

Брант отвори едното си око и я видя да стои до ваната с ръце на кръста.

— Това значи, че ако приемеш тази работа, ще престанеш да бъдеш моя жена.

— Какви глупости говориш? Разбира се, че съм твоя жена. Ако не бях, едва ли някой би се интересувал какво имам да кажа, независимо дали мога да различа пъпеш от футболна топка или не.

— Пъпешът е единственото, което различаваш, и се радвам, че най-накрая осъзна защо някой ти предлага каквото и да е.

— А, сега разбрах — кипна Дафни. — Ако не беше великият Брант Ашър, съкратено от Ашърууд, както вие американците съкращавате и кълцате всичко, и досега щях да броя яйца, да подкастрям рози и да се страхувам от сянката си!

— Наистина си разбрала. А сега би ли ме оставила на мира?

Тя грабна една кърпа и го замери. Той я смъкна от лицето си и я хвърли на пода.

— Ето кой бил петгодишен — промърмори Брант.

— Няма да си тръгна — процеди Дафни през зъби. — И започвам да си мисля, че би било просто прекрасно да не трябва да понасям проклетите ти болки след всеки тъп мач.

— Няма да ти се налага, ако приемеш работата. Тогава няма да имаш време и за телеграми.

— Ще печеля много пари, Брант. Бих могла да си позволя дори от време на време да ти се обаждам по телефона.

— Аха, ето значи какво било! Колко още кредитни карти искаш? Колко още хартийки, които да доказват, че струваш нещо?

— Струвам нещо, мерзавец такъв!

— Пак се върна в деветнайсети век! — Той въздъхна. — Защо толкова те дразни, че аз изкарвам хляба в това семейство? Живеем съвсем прилично, Гуен ще е готова след нула време…

— Не разбирам защо всичко това не те ужасява. И изобщо не става дума, че ти печелиш всичките пари. Какво искаш, да потъна като камък в езерото ли?

— В блатото. А ти си толкова камък, колкото аз съм хокеист. — Брант се изправи и посегна към хавлията. — Искаш ли да бъдеш една добра жена и да ми изтриеш гърба?

— По-скоро бих ти прерязала гърлото!

— И на това му викат удоволствие от семейния живот.

— Отивам си! — заяви тя, трепереща от гняв.

— Доколкото си спомням, вече няколко пъти те помолих да го сториш. — Той се изтри, хвърли хавлията на пода и излезе в спалнята. Просна се на леглото и скръсти ръце под главата си. — Още ли си тук?

— Така ли се държеше с Марси и с всички други жени?

— Не. Ако теб те нямаше, а Марси беше тук, щеше да прави всякакви приятни неща, за да ме накара да забравя за болките си.

— И аз мога да правя тези неща!

— Защо тогава не ги правиш? Защо само ми опяваш за глупавите си планове да печелиш слава и пари от моето име?

Беше жестоко и Брант го знаеше. Но следващите й думи го накараха да забрави всякакви опити за помирение, които му бяха дошли наум.

— Върви по дяволите, Брант Ашър! Не ми трябва твоето име! Мога да направя всичко сама! И ще го направя!

— Как можещ да си толкова глупава? — Той скочи гневно. — Ако не се бях съгласил да се оженя за теб, сега щеше да си там, където Лусила щеше да те е изпратила, вероятно секретарка в някоя прашна лондонска канцеларийка. Или пък погребана в Глазгоу при леля Кло, докато горката жена се опитва да те омъжи за някоя невинна душа с кредитни карти и с професия, в която ти да се опитваш да се бъркаш.

— Можех да се омъжа за когото си поискам! Да се бъркам? Просто не ти вярвам. Та ти ме молеше да се омъжа за теб!

— Ами, молил съм те! Признавам, отначало идеята ми се стори добра. Горката малка Дафни, безпомощна, несигурна, със самочувствие на мокра мишка…

— Престани!

— Защо, не е ли истина?

— Аз вече не съм несигурна! Мога да правя всичко и…

— По дяволите, дори не се научи да караш както трябва, та да не загубиш детето!

Тя замръзна и в потресените й очи се изписа болка. Брант яростно се изруга наум. Бързо стана от леглото, ала Дафни се отдръпна от него. Протегна ръка към нея:

— Даф, извинявай. Не исках да го кажа. Не си меря приказките и…

— Знаел си — произнесе тя бавно, обърна му гръб и скръсти ръце пред гърдите си. — И не си ми казал. Трябваше да го науча от една сестра, която не може да си държи езика зад зъбите…

Той се приближи и привлече скованото й тяло към себе си.

— Аз реших да не ти казваме. Лекарката смяташе, че трябва да знаеш, но аз настоявах. Не исках да се чувстваш виновна. Извинявай, ала когато се ядосам, не знам какво говоря. Моля те, Даф, прости ми, любов моя.

— Не ме наричай „любов моя“ — прекъсна го Дафни с леден глас. — Нашето беше един старомоден брак по сметка и ти го знаеш не по-зле от мен. Действително ме спаси от гадния живот. Няма нужда да ми го напомняш. И си прав. Не мога да се възползвам от теб и от твоята професия, да се бъркам, да си пъхам носа където очевидно не ми е мястото.

Би предпочел да е бясна и да му крещи, осъзна Брант, слушайки безизразния й глас. Чувстваше се като най-долен тип и имаше желание да гаврътне едно уиски, чисто. Какво да й каже, какво да направи? Погали я по гърба.

— Даф, за това предложение за работа, моля те, забрави всички глупости, които ти надрънках. Ти сама ще си решиш. Наистина.

Тя усети как ръцете му се преместиха от гърба й към раменете и започнаха леко да я разтриват, после я притиснаха силно към него. Колко глупава е била да допусне, че и той като нея ще се зарадва на тази възможност. Брант изпълняваше своята част от сделката, отнасяше се добре с нея, оставаше й верен, дори когато тя се държеше като пълна глупачка. Но ето че се видя какво всъщност мисли за нея, въпреки всичките му извинения сега. Разбра го. Бавно се освободи от него.

— Благодаря — промълви, без да среща погледа му. — Искаш ли да си починеш преди вечеря? Ще кажа на Уинтърспуун да я забави, колкото пожелаеш. Мисля, че е печено, така че не би трябвало да е проблем. Той… ме учи по малко да готвя. Да те повикам ли след един час?

Брант я пусна да си отиде и я проследи с поглед с чувството на пълно безсилие.

— Един час — повтори тихо.

Дафни не затръшна вратата. По-добре да беше. Не, просто се плъзна през нея като безплътен дух. Той отново се хвърли на леглото и се загледа в тавана.

Защо просто не признаеш истината, идиот такъв, поне пред себе си? Тази ненормална реакция е защото се страхуваш да не я загубиш. Искаш я цялата — нейната жар, нейната възбуда, нейните грижи, нейното присъствие. Искаш да знаеш, че докато играеш, тя вика или свирка на трибуните. Страх те е да не те изостави. Ти я обичаш, глупако! От това самопризнание му прилоша. Вярваше, че е имунизиран и бе малко или много доволен от неясната празнота в живота си. До преди Дафни. Чудеше се откога я обича.

Любовта бе подло нещо, хващаше човек в капана си, преди да е усетил, че се е излъгал. О, да, отдавна я обичаше, ала бе прекалено сляп и безчувствен, за да го разбере. Понечи да скочи от леглото, за да го изкрещи пред нея, не, пред цял Ню Йорк. Замръзна и тупна обратно. Сега за нищо на света не би му повярвала.

Сега сигурно мислеше, че е високомерен и самонадеян тип, който не може да си представи жена му да има свой живот. Не, не беше това. Не че се чувстваше с нещо заплашен от мисълта, че тя може да постигне успех. Спомни си Джейн, професионална манекенка, която навремето печелеше повече от него. И Лиза Кормънт, компютърен гений. И Марси Елис, една много добра журналистка. Не, с две думи казано, просто искаше жена си до себе си. И какво направи? Хвърли й аборта в лицето.

Чак сега се замисли защо не му бе казала, че знае — ако, разбира се, вече не е знаела, че той знае. Отново видя болката в очите й. Не, просто беше носила самотно нещастието си, за да не го разтревожи, за да го предпази, да не му причини болка. А вината? Не, това бе глупаво. Катастрофата не беше по нейна вина.

А може би все още е несигурна в себе си и мисли, че ти ще я намразиш, ако научиш за аборта. Затова никога не е говорила с теб за това.

Простена. Познаваше я достатъчно, за да разбира, че това е напълно вероятно.

А може би искаше да се махне от него. След прекрасното му изпълнение в банята може би нямаше търпение да подпише договора си с телевизионната компания. Може би не чувстваше нищо подобно на онова, което чувстваше той.