Катрин Каултър - Аристократът

— Мисля, че „бивш“ е точната дума.

Дафни се загледа в пътя пред себе си и прехапа устни.

— Според мен въпросът би трябвало да бъде дали на него му харесва брака с мен. Той е джентълмен, нали знаеш. Винаги прави и казва каквото трябва, държи на думата си и така нататък.

— Не — повтори Тифи. — На теб харесва ли ти да си омъжена за него? — „Дума?“, зачуди се тя наум. „Каква дума?“

— Мисля — отвърна Дафни с тежка въздишка, — че аз много го обичам.

— Радвам се да го чуя. Брант заслужава най-доброто и мисля, че това си ти.

— Най-доброто? Аз? Съвсем не съм сигурна. Както ти казах, Брант е джентълмен. — „И никога не ми е казвал, че ме обича.“ Тя се замисли за всичките му любовни думи, изплъзващи се понякога в моменти на страст. Но никога не го е признавал например по време на вечеря с Уинтърспуун. „Е, ти също, глупачке!“ Обаче бе искала да го каже. Страхливка, ето това беше тя. Той бе такъв джентълмен, че сигурно щеше да го повтори след нея от любезност и за да не я наскърби.

— Вече не се страхуваш от Марси, нали?

— О, не. Срещнах я миналата седмица в театъра — аз бях с майката на Брант — и тя се държа много мило. Беше страхотна… майката на Брант, де.

— Имаш късмет. Моята свекърва е тип мъченица. Изкарва ме от нерви. И, разбира се, винаги когато дойде, се държи с Гай, все едно че е дар от Бога. После две седмици е нетърпим.

Поговориха за двете деца на Тифи и работата й като специалист по вътрешно обзавеждане.

— Ще отидеш ли в Детройт за мача? — попита Дафни.

— О, не. Това е само демонстрационен мач. Гай ще играе най-много две четвъртини. Сам иска да пусне новите момчета. Дори Брант няма да играе толкова много. Евън Мърфи трябва да добие известен опит като преден защитник.

— Да, знам. — В случай, че Брант се контузи, помисли Дафни мрачно. — Но аз ще отида. Струва ми се, че дори Уинтърспуун иска да опита. Казва, че било „ужасно варварско“, ала го видях да чете някои от моите книги.

— Английският иконом! — засмя се Тифи.

— Потресаващо, нали?

Дафни прекара последната седмица преди завръщането на Брант от тренировъчния лагер при Алис Ашър в Кънетикът. И един горещ следобед едва не намери смъртта си на малка пресечка в Стамфорд, както разказа по-късно на Алис в болницата.

— Засече ме някакъв камион с бира, като се опитвах да избягна едно момченце с велосипед. Не е честно. Какво ли ще каже Брант? — Обърна изпълнените си с тревога очи към свекърва си: — Нищо ми няма, честна дума. Нали няма да му се обадиш?

— Шшт, не говори, скъпа. Голям късмет имаш, само няколко натъртени ребра и леко сътресение. А аз, разбира се, вече му се обадих. Ти доста време беше между живота и смъртта.

— Ох, по-добре да не беше! Само това му липсва. Той трябва да се съсредоточи върху футбола, а не да се разстройва заради мен и Гуен.

— Ако Гуен изглежда така добре, както ти, любов моя, дума няма да кажа.

— Брант!

Той се приближи към леглото, наведе се и внимателно огледа лицето й.

— Как си, шофьорке?

— Не бях аз виновна! — възмути се тя. — Направих всичко както трябва и ако не беше онази глупава бира… — Брант целуна подпухналите й устни. — А Алис казва, че Гуен е пълна развалина.

— По-късно ще я погледна. Сега не се тревожи за нея. — Хвана ръката й и разсеяно я погали. — Какви са тези глупости, че си щяла да ме разсееш от футбола? Не ставай глупава. Ти си моя жена.

— Ами мача с „Лъвовете“! — проплака Дафни. — Трябваше да гледате записи на техните мачове, да обсъждате стратегията…

— Оставих това на Евън Мърфи, който изгаря от нетърпение. Харесва ми синината над дясното ти око. Придава ти малко закачлив вид. — Говореше весело, защото вече се бе срещнал с лекаря й и знаеше, че всичко е наред. — Ума ми изкара, да знаеш.

Тя погледна укорително към Алис:

— Не трябваше да го безпокоиш.

— Нали съпрузите са за това, миличка. Сега ще ви оставя за малко сами. Но не стой дълго, Брант. Има още остатъци от сътресението.

— Звучи като остатъци от ядене — засмя се Дафни.

Той изчака, докато майка му затвори вратата, после седна на края на леглото, отметна чаршафа и вдигна нощницата й.

— Какво правиш? — изненада се тя. Какво ли бе намислил… тук, в болницата, пред всичките тези сестри, които сновяха наоколо?

— Ребрата ти — обясни кратко Брант и ги отви. — Бива си ги — заключи накрая, като огледа виолетовите и жълти ивици по тях. Беше слабо да се каже, че телефонното обаждане на майка му го уплаши. Той изстина, вцепени се и се обля в студена пот, докато Алис най-после успя да го накара да повярва, че Дафни е добре.

— Ще успея да дойда на демонстрационния мач, обещавам. Няма да те изоставя.

Брант погледна за миг плоския й корем и внимателно я зави.

— Ще видим за мача — отвърна той и за миг затвори очи. Чудеше се дали трябва да й каже, че е пометнала. Не, това нямаше да промени нищо, а би я накарало да се чувства виновна. Съвсем ранна бременност, обясни докторът. Втори месец. Тръсна глава и си повтори, че е прав. Почувства как пръстите й се свиват около ръката му.

— Какво има, Брант? Сигурно си много уморен от пътуването.

— Защо поне веднъж не помислиш само за себе си? Кой го интересува дали аз съм уморен или не?

От острия му тон тя понечи да се надигне, но главата отмъстително я заболя.

— Мен ме интересува — каза тихо. — Много ме интересува.

Той забеляза проблесналата в очите й болка и се надигна:

— Време ли е за болкоуспокояващото?

— Сигурно — призна Дафни и бавно обърна глава към него.

— Ще говоря със сестрата. Сега си почивай, скъпа, а довечера ще дойда пак да те видя.

— Ще погледнеш ли Гуен?

— Дори ще се погрижа да й дадат болкоуспокояващо.

Даф е имала късмет, голям късмет, помисли Брант по-късно, когато видя мерцедеса. Камионът го бе ударил откъм страната на шофьора. Отново се изпоти, ала влажният климат в Кънетикът нямаше нищо общо с това.

Три дни по-късно той замина отново за тренировъчния лагер с обещанията на Дафни, че ще остане при майка му и няма да се тревожи.

— И без това нищо друго не можеш да направиш — успокои я Брант. — Гуендолин ще е готова чак след седмица.

Тя силно го прегърна и направо примижа от болката в ребрата. Той я погали по гладката буза:

— Ще ти се обадя довечера, скъпа.

Същия ден следобед Уинтърспуун заключи бърлогата и пристигна в Кънетикът.

— Вие ще се грижите за госпожица Дафни — нареди той на Алис Ашър, — а аз ще се заема с готвенето.

— Не мога да си представя, че само ме изкомандва и аз свих знамената и напуснах бойното поле — призна Алис по-късно пред Дафни.

— Уинтърспуун е тоталитарист, но има добро сърце — усмихна й се Дафни. Знаеше, че не бива да се смее. Все още я болеше.

През следващата седмица Алис имаше и други поводи да се чуди. Дафни бе толкова неуверена в себе си, ала постоянният поток от посетители и всичките съпруги на футболисти я накараха бързо да осъзнае, че хората много обичат снаха й.

На тринайсети август, когато влезе в стаята й, премигна от изненада. Дафни си събираше багажа.

— Заминавам за Детройт да гледам мача на Брант — съобщи тя с нетърпящ възражения глас.

— Не трябваше ли да поговориш с доктора…

— След половин час Уинтърспуун ще ме закара до летището. Аз съм съвсем добре, Алис, честна дума.

— Но какво ще каже Брант?

— Той не знае — намигна й Дафни. — Това е изненада.