Брант поклати глава. Дафни се променяше толкова бързо, че му беше трудно да й свикне. Спомни си момичето, което бе срещнал преди два месеца. Кой по дяволите й бе говорил за централен пас? Представи си я как кара поршето му и потрепери.

На следващата вечер, когато излязоха от един френски ресторант, в очите им блесна светкавица. Ръката на Брант веднага се обви покровителствено около кръста на жена му. Бяха същите двама мъже, които преди време ги бяха заловили в гаража.

— Хей, госпожо Ашър, този път ще ни кажете ли нещо?

Брант се ядоса и сви юмруци, ала Дафни го изпревари:

— Здравейте, момчета — усмихна се тя любезно. — Радвам се да ви видя отново. Вече не се ли криете по гаражите?

Единият се направи, че не е чул последното изречение.

— Всички трябва да ядем — отвърна той. — Сигурно вие, наследниците, вечеряте в най-хубавите заведения?

— Утре Брант ще ме заведе в един мексикански ресторант. Обожавам тако. А какво е вашето любимо ястие?

Аха, зарадва се Дафни, когато не получи отговор. Май му затворих устата. Другият направи още една снимка.

— Какво мислите за всички жени, които вашият съпруг е имал?

— Той има отличен вкус. Мисля да им изпратя съболезнователни телеграми.

— Господа — намеси се Брант, — струва ми се, че вече трябва да сте доволни. Даф, да си вървим.

— Всичко, което му трябва на човек, е самочувствие — забеляза тя и се опита да се сгуши по-близо до него, но в поршето не успя.

Той натисна газта, без да каже нищо. Дафни се бе справила с тях блестящо. Нали искаше да се приспособи, а не да се плаши и да й се връзва езикът пред хора, смъмри се той. Но някак си чувстваше, че вече не владее положението. Престани, държиш се като куче, което си пази кокала!

Когато най-после стигнаха у дома си, откриха, че леля Кло и Уинтърспуун още не са се прибрали.

— Да си лягаме — предложи Брант.

— Добре — съгласи се тя и очите й светнаха.

Не я изчака да се съблече. Смъкна дрехите й, хвърли я на леглото и превърна цялата си неувереност в дива страст и демонстрация на превъзходство.

— По дяволите! — изруга той, когато дишането му се поуспокои. Изобщо не се бе интересувал от нейните желания и сега се чувстваше като най-долен тип. Очите й бяха затворени. — Даф — повика я тихо. — Прости ми… — Отдръпна се и внимателно я привлече към себе си. — Няма да те оставя да избягаш от мен.

— Не разбирам — произнесе Дафни най-после.

— Аз също — призна Брант. — Но ще направя всичко, за да те накарам да забравиш какъв грубиян бях.

Той призова на помощ целия си опит, за да й достави удоволствие и когато успя, отново изпита онази странна смесица от мощ и чувство за контрол.

Дафни бе като в някаква мъгла. Чувстваше се като изстискан парцал.

— Добре ли си, мила? — чу го да шепти в челото й. Ръката му, голяма и топла, все още бе върху нея и леко я галеше, като че ли искаше още нещо.

Но тя нямаше какво повече да му даде. Чудеше се дали някога е разбирала мъжете и специално този мъж. Успя да кимне и заспа изтощена.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— По дяволите! Спрете! Искам дървото да се оформи, не да се окастри!

Дърварят изключи електрическата си резачка и погледна към лорд Ашърууд:

— Какво казахте, сър?

Брант понижи глас.

— Аз ще ви показвам клоните, които искам да изрежете, става ли?

Дафни, която идваше от току-що разцъфтялата си розова градина, спря и се усмихна. Дърварят, Томи Орвил, изглеждаше обиден. Брант посочи търпеливо към един доста изсъхнал клон. Бе толкова красив! Носеше червено-бяла блуза от екипа на „Звездите“ и силно избелели и тесни джинси. Страстта бе много хубаво нещо. Доволна бе, че я бе открила навреме. Веднъж, след като се възстанови от „съпружеското опиянение“, както тя го наричаше, попита Брант дали винаги е така и ако да, защо хората изобщо се развеждат. Той я изгледа лениво и й отговори, че тя е най-щастливата жена на света.

— Защото ти си най-великият любовник на света ли? — засмя се Дафни.

— Нали ще гласуваш за мен?

Докато тя обмисляше някакъв остроумен отговор, той нежно започна да гали онова чувствително място точно под дясното ухо.

— Предавам се — прихна Дафни. — Ти си всичко най-велико на света!

— И ти не си лоша, бонбонче.

Но сега, като го гледаше, тя се зачуди дали на него му е толкова приятно с нея, колкото на нея с него. Затворени бяха в Ашърууд вече три месеца Брант определено изглеждаше доволен. Възстановяването на имението отнемаше много време, обаче те и пътуваха — веднъж до Глазгоу на гости на леля Кло, веднъж до Йорк, веднъж до Езерната област, за да посетят езерото Уайдмиър. Той бе очарован от нейните разкази за историята на всички места, който посещаваха. Най-много му хареса Стоунхендж.

— Като огромни футболисти, скупчени на едно място.

Бе нещо като продължение на медения им месец.

Електрическата косачка отново замлъкна, този път окончателно. Томи внимателно слезе от дървото и въпросително погледна към Брант.

— Това е всичко, благодаря ви. Добра работа свършихте. Хей, Даф, ти какво мислиш?

— Чудесно е. Поздрави сестра си от мен, Томи.

— Разбира се, Дафни.

— Радвам се, че наемаш местни таланти — обърна се тя към съпруга си.

— Това беше най-лесното. Все пак добре, че дойдох навреме, за да спася дървото. Какво става с твоята розова градина?

— Ела да видиш! — Хвана го за ръка и се забърза да изравни крачка с него. — Можем ли да си позволим да наемем градинар, за да я поддържа, докато сме у дома?

У дома, помисли той и й се усмихна. Значи сега Ню Йорк беше за нея у дома?

— Да, ще го уредим. Сигурно ще трябва да продам бърлогата и поршето, но розите са важно нещо и не бих…

Дафни го смушка:

— Аз ще платя, щом изтегля част от вложенията си. Хм — добави тя, като прокара ръка по ребрата му: — Хубаво…

В следващия миг изпищя. Ръката му се бе пъхнала в деколтето й.

— Брант, престани! Ами ако някой…

— Просто си връщам услугата, госпожо. И ти не си лоша… — Усети я как се забърза и се усмихна лукаво: — Сигурна ли си, че точно сега искаш да ми покажеш розите си? Би могла да ме поканиш да си поиграем в една друга прекрасна градина.

— Ти си ужасен! Значи все пак в училище си прочел някоя и друга гръцка пиеса. Добре, време е да се разправя най-после с теб.



Стори го, за негово приятно изтощение.

Дафни стана от леглото и остави Брант проснат по гръб, красив и заспал. Също като в Хавай, помисли тя, разглеждайки го на избледняващата светлина. Сега със сигурност знаеше повече за тези неща. Вече не беше наивно момиченце. Покатери се обратно на леглото, наведе се на колене и лакти и го обсипа с целувки. Той измърмори нещо насън, но Дафни продължи да го целува. Стресна се едва когато той се обади тихо:

— Какво ли ще сготви Уинтърспуун за вечеря?

— Нямам никаква представа — отвърна тя и се притисна по-близо до него. — Секс и храна. Това ли е всичко, за което вие, спортистите, мислите?

— В момента само за храна. Бих изял всичко, което не скача по чинията ми. Духът ми желае и друго, но, боя се, само той.

— Обичам духа ти — прихна Дафни. — И всичко друго.

— Хубаво. Утре заминаваме за Париж. Например за една седмица, а?

— Брант! — Тя се хвърли върху него и положи една звучна целувка върху устните му.

— В края на краищата, в Париж има толкова много красиви градини…

— Не те е срам!



В средата на юни Дафни се върна в Ню Йорк със смесени чувства. Това бе реалният свят, а тя съвсем не беше сигурна, че е готова за него. За удоволствие и на двамата пътуваха с конкорд и пристигнаха скоро след като излетяха от Лондон.

— Сър, мадам — посрещна ги Уинтърспуун и им поднесе табла със специални предястия за добре дошли. Той се бе върнал една седмица по-рано, за да подготви всичко.

— А шампанското? — попита Брант.

— Шампанско! — възкликна Дафни. — Пиршество ли ще правим, или какво?

— Почти — усмихна се той. — Да пием по една чаша и ще ти покажа нещо.

„Нещото“ се оказа нов мерцедес, сребрист с черни кожени седалки. Тя погледна първо колата, после съпруга си.

— Значи за това бяха онези загадъчни разговори по телефона?

— Аха…

— И всичките ти подпитвания какво харесвам?

— Аха. Ако си спомняш, питах те обикновено след някоя страстна нощ. Знам, че тогава не си толкова подозрителна.

— Много подло, Брант, много подло.

— Признавам. Трябва да измислиш име на колата и да ме повозиш.

Докато дойде време той да заминава за тренировъчен лагер, почти всички „звезди“ и съпругите им се бяха возили в Гуендолин, а колата и Дафни бяха добре познати на портиера Макс.

— Иска ми се да можем да отидем и ние на лагера — подхвърли един ден с въздишка Дафни на Тифи Ричардсън, докато пътуваха с Гуендолин към къщата на Тифи в Уестчестър.

— Едно време и на мен ми се искаше — потупа я Тифи по коляното. — Но Гай ми обясни, както сигурно и Брант на теб, че там нищичко не може да се прави, защото са затворени на края на света, а след тренировка са полумъртви.

— И все пак…

— Липсва ти, знам. Ала няма да е за дълго. Демонстрационният мач срещу „Лъвовете“ е на четиринайсети август.

— Ще ги смажем — заяви Дафни с чувство. — Тяхното нападение разчита предимно на бързите контраатаки, а защитата им издиша при далечни пасове. Тайни ми каза…

— Леле, Даф! Ти наистина много си навлязла във футбола!

— Обичам тази игра, вярно е, и си купих много книги. А и Брант има огромна колекция от видеозаписи на мачове. Много говоря, нали?

— Не, съвсем не — засмя се Тифи. — Приятно ми е да слушам английския ти акцент, когато говориш за футбол. Кажи ми — продължи тя след кратка пауза, — харесва ли ти брака с Брант?

— С бившия плейбой ли?