Дафни вече съжаляваше, че изобщо е зърнала проклетите ботуши, но старателно написа първия в живота си чек и го стовари пред продавачката.
— Може ли да видя шофьорската ви книжка, госпожо Ашър?
— Какво? — погледна я Дафни объркано.
— Тъй като нямате сметка при нас, заедно с чека ми трябва шофьорската ви книжка като документ за самоличност. Такива са правилата.
Брант пристигна навреме за размяната на мнения. Затвори за миг очи. Би предпочел да играе футбол в Калифорния. По дяволите, дори в Аляска. Вината бе негова. Не се беше сетил, че ще й трябва шофьорска книжка, за да пише чекове.
— Нямам шофьорска книжка — процеди Дафни през зъби.
Продавачката я погледна безпомощно.
— Разбирам, госпожо, че отскоро сте в страната. Изчакайте да говоря с управителя, освен ако, разбира се, вашият съпруг… — Усети вбесения поглед на Дафни и изчезна.
Бе достатъчно умна, за да избяга от надигащата се буря, помисли Брант. Той нежно сложи ръка на рамото й и през палтото я почувства как трепери.
— Забравих — подзе тихо. — Извинявай. Тази седмица ще ти изкараме шофьорска книжка.
Контактните лещи я бодяха от напиращите сълзи. Потърка се с ръка и едната леща падна. Тя изруга и Брант толкова се изненада, че се разсмя.
— Мразя те! — прошепна Дафни с треперещ глас. — Не искам тези проклети ботуши. Не искам нищо. — Успя да намери лещата и избяга.
Той остана до щанда. Чувстваше се пълен глупак. Другите купувачи го гледаха със съжаление.
— Извинявам се, господин Ашър — подзе продавачката, — но трябва вие да ми напишете чек. Или имате кредитна карта?
Брант мълчаливо написа чека. Когато опаковаха ботушите, отиде да чака пред тоалетната. Чака дълго и вече започваше да мисли, че Дафни си е отишла. Пет минути по-късно тя излезе с наведена глава и нахлупена до очите шапка.
— Хайде да отидем да се попързаляме с кънки — предложи той и здраво я хвана за ръката.
— Нали имаше среща? — попита Дафни, без да го поглежда.
— Срещата може да почака. Ще се обадя по телефона. Отидоха в Рокфелеровия център и Брант с облекчение я наблюдаваше как тя изкарва всичкия си яд на леда. Бе много добра кънкьорка, сигурна и грациозна.
В таксито по пътя към вкъщи той съобщи спокойно:
— Утре ще ти издадем шофьорска книжка за Ню Йорк.
— Нали няма да имаш нищо против да взема изпита с твоето порше? — попита Дафни саркастично. Брант изстина при мисълта друг, освен него да кара поршето в движението на Ню Йорк, ала си замълча. — Ами ако ударя проклетата ти кола? Аз нямам шофьорска книжка. Нямам автомобилна застраховка. И дори не приемат моите чекове.
Слава Богу, че в този момент таксито спря пред тях и той се спаси, като започна да търси пари да плати.
Не каза нищо, докато не влязоха в апартамента. Хвърли пакета със злощастните ботуши на дивана.
— Добре, Даф, седни да поговорим. Престани да се държиш като дете.
Тя има нахалството да се оттегли в кухнята. Колко тъпо е да се разговаря пред умивалника, помисли Брант, докато я гледаше как си налива чаша вода.
— Сега готова ли си?
— Не, отивам в тоалетната.
— Много удобен повод — измърмори той и тръгна след нея, но вратата на тоалетната се затръшна пред носа му.
Съпругата, помисли Брант, е като пирон в обувката. Опитваше се да й помогне, да уреди нещата, а в отплата получаваше само детински сръдни и сцени. Когато след десетина минути Дафни дойде в хола, той вече кипеше.
— Писна ми от теб! — избухна. — Трябваше да се оженя за жена, а не за едно наивно глупаво момиченце, което не умее нищо, освен да прави изпълнения в леглото. — Още щом произнесе думите, се ядоса на себе си, ала не можеше да ги върне назад. Поне я бе накарал да го чуе.
Тя го гледаше с потъмнели от гняв очи.
— Ако отново се развикаш, излизам. Сега искаш ли да поговорим като възрастни хора, или ще продължаваш така? И не ми клати глава! — Хвана я за раменете и леко я разтърси. — Е?
— Трябва да отида да приготвя вечерята.
— А, така ли? Прегорена риба? Или студени пържени яйца? — Объркано прокара пръсти през косата си. — Извинявай, не исках да кажа това. Ела, седни тук.
Дафни се сви в края на дивана и впери поглед право пред себе си в розовата мраморна скулптура на гола жена на масичката.
— Даф — подзе Брант, призовавайки цялото си търпение, — това, което се случи днес, беше едно недоразумение. Няма какво толкова да се ядосваш. Чудо голямо! Ще ти извадим шофьорска книжка и ще можеш да пазаруваш където си щеш и да пишеш колкото си щеш чекове. Какво още искаш?
— Искам да си отида вкъщи — отвърна тя и веднага осъзна каква глупост е изтърсила. Засмя се нервно: — Не, не е вярно. Просто се чувствам толкова… ненужна.
— Ненужна! Та ти си моя съпруга! Или започваш да съжаляваш, че се омъжи за мен?
— Не, не… — възрази Дафни нещастно. Чувстваше се глупава и виновна. В края на краищата, не той бе крив, че тя не може да прави онова, което всеки нормален възрастен човек би трябвало да умее. Как можеше Брант да си помисли, че тя съжалява, задето се е омъжила за него! Нали той трябваше да носи кръста. Облиза пресъхналите си устни. — Просто… — Просто какво, искаше й се да изкрещи на себе си.
— Моля те, спести ми психологичните си бълнувания на тема как не знаеш коя си и искаш да откриеш своята самоличност в схемата на живота.
— Добре, ще ти спестя всичко. Нямаше ли среща?
— Да — отсече той и рязко се изправи. — Като се върна, ще излезем да вечеряме навън.
Дафни безпомощно го проследи с поглед как навлича красивото си кожено сако и затръшва входната врата.
Завъртя се из къщата и накрая спря пред телевизора. Включи видеото и пусна един от мачовете на Брант. Усети как удоволствието започва да я завладява.
— Това — съобщи на празната стая — беше един силен удар. Не се получи, но и опитът си го биваше.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Добре дошли, скъпи мои — поздрави ги Алис Ашър и прегърна първо Дафни, после Брант. — Къщата е пълна до пръсване! Влизайте бързо, че навън е студено. Не е ли прекрасен снегът? Дайте ми палтата си. Дафни, за теб има една изненада.
„Изненада“ беше слаба дума. Дафни се вторачи първо в Уинтърспуун, после в леля Кло и избухна в сълзи.
— Пиленце мое! — възкликна леля Кло. — Ама какви са тези глупости? Ела тук и дай да те прегърна. Просто ти напомням за Англия, това е всичко. Шшт, тихо сега… — Притисна силно крехкото й тяло и срещна погледа на Брант през рамото й. Той сви рамене и каза:
— Добре дошла, лельо Кло. Ти също, Уинтърспуун. Надявам се, че пътуването не е било много уморително.
— Съвсем поносимо, милорд — отговори Уинтърспуун.
— Всъщност — добави Кло с блеснали очи, — през целия полет над Атлантика пиянствахме и пристигнахме глуповато усмихнати. Много ти благодаря, че ни изпрати билетите.
Дафни се обърна към съпруга си:
— Ти ли си уредил да дойдат?
— Да — отвърна той, без да сваля очи от лицето й. — Мислех, че ще ти бъде приятно.
В първия момент тя занемя. После го прегърна и зарови лице във врата му.
— Така е по-добре — прошепна Брант.
Последните три дни бяха напрегнати и неспокойни, освен когато бяха в леглото и той реши, че колкото повече време прекарват там, толкова по-добре.
— Вече не те мразя — прошепна Дафни. — Мисля, че си много добър.
— Хайде, влюбени птички — прекъсна ги Алис, — след час от Хюстън ще пристигнат Лили, Дъсти и децата.
— Как ще дойдат от Ню Йорк дотук, мамо?
— Глупав въпрос, Брант — засмя се тя. — С лимузина, разбира се. Сега предлагам вие с Дафни да си разопаковате багажа и да се приготвите. Кло, господин Уинтърспуун, бихте ли желали по чаша чай?
— Оскар, госпожо.
— Боже, господин Уинтърспуун! — възхити се Кло. — Какво благородно име!
— Благодаря, госпожо Спаркс.
— Кло, сър. В края на краищата, сега сме в Америка.
Докато се качваха към спалнята на горния етаж, Брант леко ухапа жена си по ухото.
— Нали не си забравила диафрагмата си?
Дафни му хвърли поглед, от който желанието му веднага се събуди.
— Мисля — заяви тя твърдо, — че за една седмица ще се изхаби.
— Господи, представям си каква физиономия ще направи твоята лекарка!
— Тя е на петдесет и пет години!
— Тогава ще трябва да се пазя от нея.
— Ама че си самонадеян!
— Само си помисли, сигурно ще ме опишат в медицинските списания. Как ти се струва това като заглавие на статия? — Той се наведе и прошепна нещо в ухото й.
— Какво? — не разбра Дафни.
Долу в хола Алис чу сърдечния смях на сина си и се усмихна.
Столовата бе препълнена с храна, смях, възрастни и палави деца.
— Ти си много по-красива, отколкото те описа Брант — заяви Лили, след като сипа голяма лъжица зелен фасул в чинията на дъщеря си.
— Как можа да го кажеш, скъпа — обади се Дъсти. — Сигурно нашите хюстънци ще полудеят само като я видят.
— Е, не исках да прозвучи чак така — оправда се Лили.
— Тя никога не иска така да прозвучи — каза Брант. — Лили има нецензуриран ум — обясни той на Дафни.
Но Дафни не можеше да откъсне очи от Дъсти, очарована от акцента му.
— Би ли казал още нещо? — помоли го тя.
— След вечеря ще ви изпея на всичките една западняшка песен, какво ще кажеш?
— Любимата му е „Изхвърлен в тоалетната на нейното сърце“, или нещо подобно във високо литературен стил.
— Тоз момък хич няма вкус — провлачи Дъсти още повече, за да достави удоволствие на английската си публика.
— С удоволствие ще чуя всичко, което изпеете — възкликна Дафни.
— Вземи си още пиле, скъпа — предложи Алис. — Почти не си докоснала вечерята си.
— Вярно е — потвърди Брант. — Трябва да си пазиш силите, мила.
Дафни му се усмихна щастливо и се обърна към Кло:
— Трябва да отидеш на Хаваите. Толкова е красиво и всички са толкова симпатични!
"Аристократът" отзывы
Отзывы читателей о книге "Аристократът". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Аристократът" друзьям в соцсетях.