Катрин Каултър - Аристократът

Тази вечер двамата бяха поканени на официална вечеря, давана от вицепрезидента на рекламната агенция, за която работеше Брант. Дафни носеше нова дълга бяла рокля и изумруден медальон, който той й бе подарил. Къщата на господин Морисън бе на Лонг Айлънд и докато излизаха с поршето от Манхатън, Брант й разказваше за хората, с които ще се срещнат.

— Морисън е нисък, оплешивяващ и много симпатичен човек — подзе той. — Президентът на компанията за спортни стоки се казва Дик и е истинска акула. Срещал съм го само веднъж, но, слава Богу, не на борсата. Като стана дума за борсата — продължи Брант, без да спира, и погледна бързо към смълчаната си съпруга, — утре ще отидем в банката и ще ти открием чекова книжка. Освен това ти трябват кредитни карти на твое име. После ще говоря с моя адвокат как да прехвърлим половината наследство на теб. Казах ли ти, че тази вечер си страхотна?

— Да… — обърна се тя към него и плахо му се усмихна. Като кученце, което се е изпишкало на килима, помисли той.

— Слушай, Даф, знам, че Макс, портиерът, ти е показал проклетия вестник. Защо просто не забравиш тия гадости? Повечето от хората, с които ще се запознаеш днес, ще ти харесат, обещавам ти. Просто бъди самата себе си, обаче не се дръж с никой друг мъж както с мен. Сега вече Дафни се усмихна искрено:

— Не вярвам някой от тях да изглежда така добре, като теб.

Той се засмя.

— Ще ми обещаеш ли нещо?

Ще ти обещая всичко, което поискаш, помисли тя.

— Какво?

— Гледай да не ти се смъкнат презрамките. Прекрасните ти гърди са само за мен.

Дафни също се засмя и се приближи към него. Плъзна ръка по бедрото му и усети кака мускулите му се стягат под пръстите й.

— Внимавай какво правиш, скъпа, да не ни арестуват за неприлично поведение на магистралата.

Четирийсет и пет минути по-късно спряха пред къщата на Морисън в Ийст Хемптън. Влязоха вътре и потънаха в шума от близо петдесетте гости.

— Само не забравяй — прошепна Брант в ухото й, докато домакините им се приближаваха към тях, — че ти си най-красивата жена тук и че си моя съпруга.

Дафни бе сдържана, ала госпожа Морисън реши, че това е типично английско качество и й се усмихна одобрително. Всички онези боклуци във вестниците са пълна глупост, помисли тя. Брант не се отделяше от Дафни през цялото време, докато ги представяха, и изпита облекчение, когато тя му се усмихна, напълно успокоена, и му прошепна, че отива в тоалетната.

Докато поправяше грима си пред огледалото, Дафни чу студен женски глас:

— Не е ли това малкото английско цветенце? Най-после сама.

Ръката й трепна и червилото се размаза по бузата. Обърна се бавно. Пред нея стоеше умопомрачителна червенокоса млада жена с рокля от сребристо ламе, която подчертаваше всяка извивка на красивото й тяло.

— Здравейте — отвърна Дафни и изтри червилото.

Толкова е млада и хубава, помисли Марси и я прободе остро чувство на ревност, разочарование и гняв. Но пък какво бе очаквала? Грозно джудже?

— Казвам се Марси Елис. Аз съм много близка приятелка на Брант.

— Много ми е приятно, госпожо. Аз съм Дафни.

— Госпожо? Не съм много по-възрастна от вас. Какво… изискано име, толкова необичайно в днешно време. — Марси отметна коса със заучено движение, което откри дългата й изящна шия. — О, да, знам коя сте. Женичката на нашия расов жребец. — Дафни почувства как всеки неин мускул тревожно се напряга. Марси трябва да беше една от любовниците на Брант. Не, от бившите любовници. — Колко странно — продължи Марси. Искаше й се да изсипе шише боя върху косата на Дафни. — Брант да се ожени толкова бързо. Но пък той винаги си е бил бърз, когато иска нещо, все едно дали е нова кола, нова жена или добра финансова сделка.

— Извинете ме, госпожице Елис! — Дафни стисна чантичката си и се насочи към вратата.

— Кажете ми, госпожо Ашър, какво правите… професионално?

— Нищо — отвърна Дафни.

— А, малката домакиня! — засмя се тя. Долните й зъби не бяха съвсем равни и кой знае защо Дафни се почувства по-добре от това. Значи не беше толкова съвършена. — Давам на Брант три месеца и после, скъпа моя, ще бъдете само още едно от неговите притежания и можете да си седите между глупавите му антики и да събирате прах.

— Антиките му са много хубави!

— И прекрасното му месингово легло ли? Поиграхте ли си вече във ваната му? Той много обича.

Тя се държи с мен като Лусила, помисли Дафни. Злобна и високомерна жена. Идеше й да се нахвърли върху нея, ала живо си я представи как лудува във ваната с Брант и забрави всякакви заядливи отговори. Как би могъл той да иска от нея нещо друго, освен пари? Почувства се плоска, грозна и глупава.

— Мисля, че не сте много любезна — отговори тя и избяга от тоалетната, преследвана от звънливия смях на Марси.

Брант говореше с двама мъже и Дафни не посмя да ги прекъсне. Измъкна се на осветения двор и започна да се ругае наум, без да чувства студа.

— Влезте, госпожо Ашър, не желая да настинете… — Господин Морисън любезно я поведе обратно навътре. — Някой ви е разстроил — забеляза той, като видя бледото й лице. Мярна Марси Елис и потисна една дълбока въздишка. Искаше му се да успокои Дафни, да я увери, че всичко ще се оправи, но не бе глупав и знаеше, че това е последното, което й трябва. Заговори някак между другото: — Нали знаете, госпожо Ашър, вашият съпруг е доста популярен. А вие, както ми е споменавал Брант, цял живот сте живели в провинцията. Повечето хора са много мили, а онези, които не са, обикновено имат причини. Вземете например Марси Елис. — Дафни понечи да се намеси, обаче той припряно продължи: — Тя е симпатична жена, ала женитбата на Брант й се отрази зле. Предполагам, че те са били близки с вашия съпруг, но това вече е минало. Имате две възможности, госпожо. Или ще си обърнете и другата буза и ще я чакате да си свърши отровата, или ще свиете ръка в юмрук и ще я цапардосате. Ако изберете второто, надявам се да не го направите тук — добави господин Морисън с широка усмивка. — Имам високо кръвно и такава гледка може да ме събори.

Дафни неволно се засмя:

— Брант ми каза колко сте симпатичен, господин Морисън, ала не ме предупреди, че сте и много забавен.

— Наричайте ме Дан.

— Мисля, че тази вечер сте в безопасност. Дан. Няма да й блъсна един юмрук.

— Казва се да й забия. Американски жаргон.

— Ще го запомня. Много сте мил, господине. Но е трудно да се забравят навици от цял живот. — Тя пое дълбоко въздух и изправи рамене. — Време е да престана да се крия зад Брант. В края на краищата, вече съм пораснала.

— Съвсем пораснала — съгласи се Дан.

Брант се огледа и забеляза жена си в разговор с господин Морисън.

— Е, Брант, толкова ли е ужасна жена ти?

— Здравей, Марси. Вчера се опитах да се свържа с теб, обаче беше излязла. Как е новинарският бизнес?

— Добре е, предполагам. Още не си ми дал онова изключително интервю, което ми обеща.

— Много ли ти трябва?

Тя го погледна внимателно. Беше напрегнат, очите му светеха.

— Рицар в ризница на футболист, а? Леле, колко си страшен! Доколкото разбирам, предлагаш сделка?

— Да, може и така да се каже. Престани с твоите гадости, с тъпите си нападки срещу съпругата ми и с намеците за обстоятелствата около моята женитба. Чистата, неподправена истина. Това е моето условие.

При думата „съпруга“ Марси трепна.

— Ще си помисля — каза накрая. — Сигурен ли си, че искаш неподправената истина? Както аз я разбирам, неподправената истина е, че тези зелени очи са една златна мина, а ти си… ами… — Обърна се да си тръгне, но не можа да се сдържи и подхвърли през рамо: — На мен лично твоята съпруга — натърти тя — ми се стори интересна колкото зелка.

Брант не попита Дафни за разговора й с Дан Морисън, а тя не му спомена за сцената с Марси Елис.

На другия ден следобед, докато й обясняваше как се попълва чек, на вратата се позвъни. Той вдигна поглед и се намръщи:

— Кой, по дяволите…

Отвори и направи крачка назад. На вратата беше почти целият отбор на „Звездите“, заедно със съпругите си и с бутилки шампанско.

— Изненада!