— И все пак парите са твои, а не мои. Това е като да дадеш разрешение на едно дете.

Ръцете му се свиха върху кормилото.

— Не ставай глупава — отсече Брант кисело. — Ти си моя жена, аз нося отговорност за теб…

— Аз съм ти в тежест, аз съм паразит, аз съм… зависима.

Той изруга тихо, включи двигателя и се понесе с вой по тясното шосе. Паркира пред къщата и мълчаливо се изкачиха до третия етаж. Брант отключи и отстъпи да я пусне пред себе си.

— Ела тук и седни. Трябва да изясним някои неща.

Искаше й се да му каже да върви по дяволите, ала навикът да се подчини, да превие волята си пред по-силния, си каза думата. Пък и, в края на краищата, какво лошо бе направил? Нищо, помисли Дафни и отпусна примирено рамене. После седна.

— Мислех — започна той, изправен пред нея със скръстени пред гърдите ръце, — че сме се разбрали за разпределението на ролите. Както се казва, аз нося, ти месиш. Но ако се дразниш, че нямаш свои собствени пари, ще ти прехвърля половината от наследството. Това ли искаш? То ще те направи независима. Ще можеш да имаш колкото си искаш проклети чекове на твое име.

— Аз не съм спечелила тези пари — възрази тя и леко вдигна глава.

— Глупости, не си! Колко години си била робиня на стареца? Плащаше ли ти той заплата за всичката работа, която си вършила? Нека приемем твоята половина от наследството като обезщетение. Можеш да направиш с него каквото искаш — да го похарчиш, да го вложиш, да го скриеш под възглавницата си.

— Ти си много… мил.

Брант й хвърли гневен поглед, загубил търпение:

— Даф, за Бога, аз искам да си щастлива. Ти си моя жена. Ти ще раждаш нашите деца.

Тя се вторачи в него и побледня под загара си.

— Деца ли?! Никога не съм се замисляла за това…

Раздразнението му се изпари за части от секундата.

Хвана я за раменете и я привлече към себе си.

— Извинявай, мила моя. Оказва се, че всичко решавам вместо теб. Просто приемах, че… е, вече ще се грижа да те пазя. Когато се върнем у дома, ти ще решиш какво искаш да правиш. Става ли?

За миг й се прииска той да започне да крещи, да я ругае и да я нарича идиотка, както редовно бе правил чичо Кларънс. Но Брант бе толкова разумен, толкова внимателен. Наистина се опитваше да се държи добре с нея. Това бе почти потискащо. Почувства се като глупачка, чувстваше, че не е права.

— Добре — прошепна в рамото му. — Извинявай. Моля те, прости ми.

— Не ти трябва да се извиняващ, глупавичката ми. Изглежда в нашите разговори не сме засегнали някои много важни теми. Разбира се, че не си виновна, задето си толкова прелестна… — Целуна я по носа. — Това тук ивица лунички ли са?

Тя се усмихна.

— Не знам дали е ивица. Лично аз бих предпочела да са разпръснати тук-там.

— А може би да са като ято или стадо?

Дафни го мушна в корема и той послушно изсумтя. После я прегърна през кръста и я повдигна към себе си.

— Имаме още два часа до нашето луау. Имаш ли някаква идея как искаш да ги прекараме?

— Какво ще кажеш да отидем на плаж? Може би ще събера стадо лунички.

— Хич и не си мисли!



Луау бе нещо специално, осъзна Дафни, когато спряха на паркинга пред хотел „Шератън“. Имаше поне сто души, много смях и приповдигнато настроение. Нямаше отделни маси, така че седнаха с още две двойки. Един възрастен мъж от Чикаго позна Брант и Дафни можа да види как съпругът й проявява очарованието си пред всички на масата.

— Младоженци ли сте, скъпа? — обърна се жената на стареца към Дафни, докато мъжете обсъждаха шансовете на „Звездите“ през следващия сезон за Суперкупата.

— Да.

— Ти си англичанка, нали?

— Да, госпожо.

— Наричай ме Агнес. За пръв път ли си в Хавай?

Другата жена, пищна брюнетка от Сиатъл, скоро се присъедини към тях и Дафни забрави за своята срамежливост.

— Каква приятна вечер — призна тя по-късно на Брант с леко замаян от алкохола глас.

— Гордея се с теб, Даф — отвърна той и я прегърна. Малко се бе страхувал, че тя ще се свие пред непознатите хора, но за негова радост не стана така.

— Брант — попита Дафни след няколко минути, когато вече седяха на терасата си, — обади ли се на майка си?

Той бе доволен, че е тъмно и не може да се види как се изчервява.

— Да, позвъних й преди два дни, когато бях в Уайохай.

Защо ли не се бе обадил от къщата?

— И какво каза тя?

Брант я погали по врата.

— След като й премина шокът, започна да сипе поздравления. — Това не бе съвсем вярно, ала все пак много близо до истината. Всъщност той бе усетил как майка му се чуди защо се е оженил толкова бързо за англичанка. Накрая й бе разказал за условията на завещанието. — Няма търпение да се запознае с теб, мила моя, и много се радва, че искаш още една сватба за нея и семейството. Ще се омъжиш ли за мен следващия месец?

Дафни му отвърна с такава лъчезарна усмивка, че Брант за миг замръзна, развълнуван от неочакваните чувства, които тази усмивка събуди в него.

— Да — отвърна тя. — Достатъчно съм се компрометирала с теб без благословията на свещеника.

— Сигурна ли си, че в предишния си живот не си била викторианска девица? Компрометирала се… Бива си те.

До края на престоя им на Хаваите нямаше повече сътресения. Той й разказа за всичките си съотборници, за да не се смущава, когато се запознае с тях. Обсъдиха имението Ашърууд и стигнаха до съгласие за всички нововъведения. Три дни преди да заминат, Дафни заяви, че няма да се тревожи, ако забременее и Брант простена драматично, че тогава ще трябва да живее в банята под студения душ. Шегата му разсея смущението й, което всъщност бе и неговата цел.

Започна като шега по време на полета към Лос Анджелис: „Защо да не повикаме Уинтърспуун в Ню Йорк, за да ни бъде иконом?“ И свърши като план: „Нямам търпение да подхвърля на Марси поредната сензация — футболна звезда има английски камериер!“

— Коя е Марси? — хвана се веднага Дафни за непознатото досега име.

— Марси ли? — повтори Брант внимателно. — Просто приятелка, мила моя. Репортерка в един нюйоркски вестник.

Аха, помисли тя, значи жена, която е направила в живота си нещо повече от задължението да живее според волята на някой друг. Но това не е вярно, укори се Дафни наум. И тя щеше да направи нещо. Нямаше да се мотае в къщата на Брант, без да върши нищо.

Пристигането им на летище „Кенеди“ в Ню Йорк бе истински кошмар. Там бе и майка му, обкръжена от цяла група журналисти. В лицето на Дафни блесна светкавица и тя премигна объркано.

— По дяволите! — измърмори Брант и се помъчи да се усмихне. Знаеше, че тя е почти безчувствена от толкова хапчета. Как ли бе научила пресата кога пристигат?

Следобедният вестник я превърна в безмълвен призрак. „Известен футболист спечелва титла и богата жена.“ Подписът беше на Марси.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Как е тя, Брант? — попита Алис Ашър, когато синът й се върна в хола.

— Спи. Като начало беше много упоена, а онова, там — махна с отвращение към вестника, — никак не й помогна. Как е открила пресата, мамо? Знаеш ли?

— Марси ми се обади миналата седмица и аз, каквато съм си наивна, й казах, че си се оженил в Англия и сега си в Хавай. Това е всичко.

— Разбира се, после е трябвало само да се обади на авиокомпанията и да разбере с кой полет се връщаме. — Той седна на дивана и придърпа една дебела възглавница под главата си. — Е, станалото — станало. По-късно ще се обадя на Марси, можеш да си сигурна.

— Дафни ми харесва — рече Алис. — Изглежда толкова различна от всички други жени, с които си бил, толкова…

— Сладка? Открита? Невинна като агънце?

— Може би. Ще й помогнем да се справи с онази… гадост.

Алис отиде в кухнята да направи кафе. Когато се върна в модерния хол на Брант, го видя да стои пред големия прозорец, който гледаше към Сентръл Парк.

— Може ли да ти задам един личен въпрос, скъпи?

— Разбира се, мамо. Всички други ме питат, без дори да искат разрешение.

— Заради завещанието ли се ожени за нея?

— Донякъде — отговори той честно. — Както и тя. Но се харесваме. И двамата обичаме Ашърууд. И двамата искаме да го възстановим и да го направим каквото е било преди години. Като се оженихме, получихме имението и осигурихме достатъчно пари, за да се оправи. Дафни е ужасно открита, това е вярно. И млада, и неопитна. — Усмихна се с крайчеца на устните си: — Е, може би за някои неща вече не е толкова неопитна.

— Доколкото разбирам, ти си се погрижил.

— Наистина има нещо хубаво в това, едно момиче да бъде възпитавано в дълбоката провинция. Не е имала възможността да научи всичко, което не е трябвало да знае и да харесва.

— Може би искаш да ми кажеш, макар и по доста заобиколен начин, че Дафни харесва физическата страна на брака ви?

— Аха — усмихна се Брант. — Тя е много естествена и любвеобилна.

Алис изпита облекчение, макар да си замълча по въпроса.

— Между другото, Лили и Дъсти са готови да дойдат веднага, когато им дадеш знак.

— Добре. Дай ми малко време, за да приведа Дафни във форма и после можем да уредим всичко. Само семейството и няколко приятели, става ли, мамо?

— Няма проблеми, миличък. Вече съм говорила със свещеник Оукс.

— Мамо, не искам да мислиш, че съм се оженил само заради парите. Обаче знам, че пресата ще продължи да го раздува.

— Знам, че никога не би направил такова нещо. Когато Дафни се появи в обществото и започне да се среща с хората, всички сами ще се убедят какво прекрасно момиче е. Освен това, разбира се, е красива.

Брант отпи от кафето си, но не седна. Започна да крачи напред-назад и Алис го погледна въпросително.

— Мамо — подзе той рязко, — не знам много неща за предпазването от забременяване. Всъщност, Бог ми е свидетел, знам и досега винаги много съм внимавал. Само че не ми се иска Дафни да взема нещо, което би могло да й навреди. Какво мислиш?