Когато устните му се затвориха върху нейните, тя вече не чувстваше никакво смущение, уверена, че всичкото смущение й е минало снощи. Беше й толкова приятно.

— Харесва ми — простена Дафни и зарови пръсти в гъстата му коса.

И на него му харесваше. Тя бе толкова свежа, сладка и…

Изведнъж Дафни потрепери силно и извика. Дишането й стана накъсано. Харесваха му конвулсивните й движения, тихите стонове, които се изтръгваха от гърлото й.

Тя бе като замаяна. Сякаш бе на атракционно влакче, което най-после е стигнало до долу и сега отново се издига. Бе поразена. Брант почувства напрежението й, бързо се надигна и с едно-единствено движение проникна в нея. Дафни замря и опря ръце на раменете му.

— Спокойно, любов моя — прошепна той, после се отпусна върху нея, взрян в очите й. — Всичко е наред, Даф. Още съвсем малко и после ще ти бъде само приятно.

— Добре — въздъхна тя и скри лице в рамото му. Брант прехапа устни, надявайки се, че краткотрайната болка, която й бе причинил, ще му помогне по-добре да се овладее. Никога досега не се бе любил с девствена жена. Оказа се, че това е шеметно преживяване. Докара го почти до лудост.

Той стисна зъби и се удържа, докато Дафни получи удоволствие. След това го позволи и на себе си. Преливаше от чувства. Рухна върху нея и отпусна глава до рамото й.

— Ще умра — простена тя.

Брант успя да събере сили и да се изправи на лакът. Отметна косата от челото й.

— Ти беше чудесна. И няма да умреш. Макар че си представям заглавието: „Младоженка умира, изтощена от секс“.

— А какво ще кажеш за това: „Младоженка погребана усмихната“? — Обви ръце около гърба му и го притисна към себе си. — Толкова беше хубаво!

— Така ли мислиш? Хм, не е лошо, бих казал, като за пръв…

Тя отвори широко очи.

— Пръв какво? — Той я целуна много съблазнително, ала не успя да отвлече вниманието й. — Какво, Брант?

Той се усмихна леко:

— Ние снощи не се любихме. Как бих могъл да направя нещо със спяща жена?

— Ах ти… мошеник такъв!

— А ти защо реши, че сме се любили?

— Събудих се прегърната с теб, а нощницата ми… е, беше вдигната нагоре, а не където й е мястото. Ти си един подъл мошеник и ужасен шегаджия и…

— Да, но не се срамуваше, нали?

Дафни за миг прехапа устни и Брант веднага я целуна.

— И все пак… — започна тя.

Той отново я целуна.

— Много приятният резултат оправдава средствата.

Дафни сведе поглед.

— Може би. Само може би. Брант, нормално ли реагирах? Нали не те разочаровах?

— Ако беше реагирала само малко повече, сега нямаше да съм жив. — Замълча за момент, наслаждавайки се на усещането за топлото й тяло. — Мисля, че не би могла да ме разочароваш, мила моя, дори за хиляда и една нощ.

— А за хиляда и един дни?

Той простена на глас и се стовари по гръб.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Помниш ли песента „Пуф, вълшебният дракон“?

— О, да, много е популярна в Англия.

— Е, старият Пуф е бил от Ханалей, едно градче на северния бряг на Хавай. Ще отидем там да плуваме и да се гмуркаме.

Дафни се облегна назад на стола и се потупа по корема, натежал от вкусния обед.

— Достатъчно дълго ли ще пътуваме, за да не потъна веднага като ютия?

— Довърши си пунша и ще потънеш щастлива.

Брант се загледа навън. Задната част на „Киахуана голф клуб“ бе покрит вътрешен двор и въздухът бе изпълнен с аромат на цветя и прясно окосена трева. Чувстваше се добре. Бе открил, че му харесва свободата на семейния живот, харесва му и нарастващата близост между него и Дафни. Хвърли й един сънен поглед. Бе се грижил винаги да е добре намазана с плажно масло и през последните два дни тя леко почервеня, но не изгоря. Днес бе сплела косата си на плитка и изглеждаше толкова свежа, толкова привлекателна… Затвори за миг очи и си я представи с онези скандални оранжеви бански, които Кло й бе купила. Чудно как никой не я бе нападнал на плажа в Крит. Тук единствено неговото присъствие я спасяваше.

— Кога ще се возим на хеликоптер? Нали ми каза, че много от снимките на „Птиците умират сами“ са направени тук. Искам да видя плажа, където отец Ралф се е любил с Меги.

— За вдъхновение ли?

— От това нямам нужда.

— Харесва ми да съм женен за теб — заяви той и се протегна замечтано.

— И на мен…

— Крайно време е да направим нещо. Хайде да ти покажа острова… — Очите му се спряха върху гърдите й толкова настойчиво, че Дафни трепна.

— Никога няма да го видя, ако продължаваш да ме гледаш така — рече тя нерешително. — Много си съблазнителен.

— Ти също. Може би ще те изоставя, когато станеш на петдесет години.

— Толкова скоро? Просто си те представям като един дребен старец, който подпира бастунчето си до леглото и се пъха под завивките.

— И се разчувства от теб… — Брант вдигна поглед и видя усмихнатата сервитьорка, изправена до него. — Сметката ни, моля. — По навик я огледа, докато се отдалечаваше.

— Как не те е срам!

— Старите навици трудно се забравят.

Излязоха от голф клуба и се прибраха пеша.

— Искаш ли да се научиш да играеш голф? — попита той.

— Изглежда ми доста глупава игра, но ще трябва да опитам. Какво ще правим следобед?

— Защо да не го обсъдим в леглото?

Обаче не го обсъдиха. Гърбът й се изви към него, а дебелата плитка бе преметната през рамото й. Брант полудяваше от леко загорялото й тяло и млечнобелите й гърди и корем. Привлече я върху себе си и започна да я целува.

Когато в очите й се появи изненаданият поглед от все по-силните усещания, той се отпусна и се отдаде на удоволствието. После я привлече отново към себе си и я погали по главата.

— Ти си страхотна — прошепна в ухото й. — И ми харесва как гледаш невярващо, точно преди да започнеш да издаваш онези тихи звуци.

Дафни няколко минути не бе способна да му отговори. Струваше й се, че през последните два дни е била като в мъгла. Тя се притисна до него и той не би могъл да намери повече нито една дума, дори ако от това зависеше животът му.

В четири часа най-после се довлякоха до плажа и заспаха на слънце.



— Под нас е водопадът Уайлуа. Ако ти изглежда познат, това е защото с него започва филмът „Островът на мечтите“.

Хеликоптерът се спусна надолу и Дафни направи три снимки.

— Това е Националният резерват „Хулея“. Тук е снимана част от „По следите на изгубения кивот“. Всички са го гледали.

— Ами — измърмори тя, — аз не си падам по киното.

Брант я потупа съчувствено по коляното. Перките на хеликоптера бръмчаха и беше трудно да се говори.

— Ако искаш, пак ще се повозим — рече той, когато се приземиха. — Хареса ли ти?

— О, да! Не мога да забравя каньона Уаймеа. Също като снимките на Гранд каньон! Ами водопадите! Това е най-мокрото място в цял свят!

Брант се усмихна на възторга й. Когато Дафни най-после свърши с разказа си за всичко, което са видели, той й съобщи:

— А довечера отиваме в „Шератън“ да ядем луау. Обичаш ли свинско?

— Стига да не гледам как го пекат.

— Няма. Много е забавно. И, обещавам, ще има достатъчно пунш, за да те държи във форма.

По пътя към вкъщи Брант спря в Колоа и паркира пред цяла редица магазини. Взеха няколко национални рокли и той я остави да плати, докато отиде до друг магазин. За пръв път след пристигането им на Хаваите тя се сблъска с действителността.

— Извинете, госпожо, но ми трябва подписа на вашия съпруг върху чека.

Дафни осъзна, че няма нито стотинка. А всички чекове бяха на името на Брант.

— Но аз имам същото име — обясни тя.

— Извинете, госпожо — повтори продавачът. — Не мога да нарушавам правилата.

— Разбирам — отвърна Дафни, остави пликовете с дрехите на щанда и излезе да седне на стълбите пред магазина. Не че беше свикнала да има свои собствени пари. Защото не беше. Просто й звучеше странно и някак смущаващо, че тя, омъжена жена, за всичко и напълно зависи от съпруга си.

— Здрасти, красавице — повика я Брант и развя новата си сламена шапка. — Какво става? Къде са дрехите ти?

Дафни вдигна поглед към красивото му лице, толкова почерняло, че очите му изглеждаха още по-сини.

— Не можех да подпиша твоя чек — отговори безстрастно.

— А, това ли било? Връщам се след минутка.

Тя не влезе с него в магазина. Когато той се появи с пликовете, Дафни разглеждаше пощенските картички.

— Ще бъдеш страхотна. Най-много ми харесва онази, златистата, с тънките презрамки.

Той не е виновен, каза си тя и се усмихна насила:

— Благодаря ти. Роклите са прекрасни. Много ми харесват.

Брант вдигна вежди:

— Това ми прозвуча като на грамофонна плоча. Какво има, мила моя? Да не би да си размислила за роклите?

Дафни отговори чак когато бяха вече в колата. Там се обърна към него и попита:

— Брант, има нещо, което не разбирам. Наследството от чичо Кларънс… твое ли е или мое?

— Наше е, разбира се — изненада се той. — Нали сме женени!

— Не е съвсем така. Ти ли наследи парите, или аз?

— Аз. Но какво значение има? Всичко мое е и твое.

— И всичко мое е твое, само че аз нямам нищо, което да споделя с теб. Нищичко.

Брант отби извън пътя и изключи двигателя.

— Добре, кажи какъв е проблемът. И не се опитвай да се измъкнеш. — Тя прехапа устни и поклати глава. — Даф, да не би да си ядосана, че всички чекове са на мое име? Ако е така, извинявай. Просто не съм се замислил. Утре ще отида в Уайохай и ще прехвърля някои на твое име.

— Благодаря…

— Възторгът ти е убийствен! — Сви рамене: — Слушай, предполагам, че просто съм свикнал да живея сам. И дори когато не съм бил сам — добави той със закачлива усмивка, — никой никога не е възразявал аз да плащам сметката. Когато се върнем в Ню Йорк, ще открия чекова книжка на твое име.