— Може би — засмя се Брант. — Щеше ли да се ядосаш, ако бях спал с Лусила?

Дафни завъртя глава към него и премигна насреща му.

— Не! Това няма нищо общо с мен!

— Нито дори малко?

— Е, може би съвсем малко.

— Но не повече от капчица?

— Ако капчица в Америка викате на онова, което ние наричаме напръстник, горе-долу е там. Ох, Господи! Лусила е толкова красива! Направо не си представям как си могъл да й устоиш, особено когато ти хвърля от нейните изкусителни погледи.

— Ти самата също не си лоша. А аз съм дяволски благороден.

— Освен това езикът ти не е много изискан.

— Леле, сигурно ушите ти ще почервенеят, когато се запознаеш с момчетата от моя отбор. Просто така си говорят.

Тя го изгледа замислено и много тихо каза:

— Не виждам как някога ще се запозная с твоите съотборници.

Той скочи на крака, пъхна ръце в джобовете на панталоните си, намръщи й се и изтърси:

— Ох, по дяволите, Даф, хайде да се оженим! — Отстъпи крачка назад, ала очите му бяха приковани върху лицето й. Страните й пламтяха.

— Шегата ти не ми харесва — отвърна тя с глас, студен като вятъра навън.

— По дяволите, това не беше шега! Как можа да си го помислиш? Изчервила си се.

Дафни притисна длани към бузите си.

— Защо? — попита смутено.

— А защо не?

— Но аз нищичко не мога да правя!

— Можеш да си моя съпруга… — Брант бавно извади ръце от джобовете си. И тялото му, и умът му започваха да харесват идеята. Защо не наистина? Тя бе красива, умна, изобщо не се стесняваше пред него, а той искаше да я вкара в леглото си. — Мисля, че би могла да се справиш съвсем добре.

— Наистина ли мислиш така? Въпреки всичко?

Брант коленичи до нея и хвана с две ръце лицето й.

— Да — усмихна се в очите й. — Въпреки всичко. Мисля, че ще бъде еднакво добре и за двама ни.

— Брак по сметка — произнесе Дафни бавно, сви устни, а той се наведе и я целуна. Вдигна я на колене и я скри в прегръдките си.

— Разтвори си устните.

Тя се подчини. Брант усети как ръцете й нерешително обгръщат раменете му. Целуна я по-силно, ала без да губи контрол над себе си. Беше толкова сладка. И толкова изненадана. Той вдигна глава и й се усмихна:

— Трябва да дишаш през носа си. Тогава ще можеш да се целуваш, докато кравите се върнат от паша.

— Покажи ми… — Брант й показа. — Върнаха ли се вече кравите? — Гласът й трепереше, а очите й бяха малко замъглени.

— Стори ми се, че преди малко чух мучене. Много те харесвам, Даф. Мислиш ли, че ще можеш поне малко да ме харесаш и ти?

— Малко колкото капчица ли?

— Колкото цяло море. Колкото „хайде да се оженим“. Ще прекарваме по-голямата част от годината в Съединените щати, а останалото време тук, в Ашърууд. Има толкова неща, които можем да правим заедно.

Тя се отдръпна от него, защото близостта му я караше да даде заден ход. Заговори повече на себе си:

— Предполагам, че това, което чувствам към Лусила, е ревност, поне когато те обсебва. А на мен наистина ми харесва да ме целуваш. Толкова е хубаво.

Замълча за миг и той я подкани:

— Продължавай да мислиш на глас. Така между нас няма да има неизяснени въпроси.

— Не се познаваме много отдавна. А аз не съм пълна глупачка. Твоето предложение преди малко просто ти се изплъзна, нали? Ти нямаше намерение да ме молиш да се омъжа за теб.

— Вярно е. Знам, че исках да те доведа тук, за да съм сигурен, че ще бъдем сами. Знам също, че толкова искам да се любим, та чак ме боли. Никога досега не съм чувствал нищо подобно към която и да е жена.

— Ти не ме обичаш. Ти говориш само за секс.

— Мисля, че харесването и сексът не са лошо начало, какво ще кажеш?

Дафни потърка върха на носа си с объркано и смутено изражение.

— Може да се окаже, че не съм добра в секса, а ти вече ще си се вързал с мен.

— Защо не опитаме? За какво мислиш в момента?

— Мисля си дали ако чичо Кларънс не беше написал завещанието си, както го е написал, ти щеше изобщо да ме погледнеш.

Брант обви коленете си с ръце и се загледа в играещите пламъци.

— Още когато излезе от таксито и те огледах от глава до пети, помислих, че си страхотна, без да знам коя си. Но въпросът не е в това, нали? Мисля, че не може да се отговори обективно. Поне аз не мога. Завещанието съществува и не бих бил честен, ако те уверявах, че не ме интересува, защото не е вярно. Обичам Ашърууд, а парите, които идват заедно с него, ще ми позволят — ще ни позволят — да го направим точно както ни харесва. Не знам как да отговоря на въпроса ти. Обаче знам, че имаме възможност да опитаме. Какво ще кажеш?

Той й бе признал, че я мисли за страхотна, помисли Дафни, взряна в очите му. Не можеше да си представи по-прекрасен мъж от него.

— Ще ме научиш ли как да използвам чекова книжка?

— Ще те науча на всичко, което искаш.

Прозвуча ужасно плоско. Вероятно къщата и парите значеха нещо, но те не бяха от нея, а от чичо Кларънс.

— Ако на мое място беше Лусила, щеше ли да й предложиш?

— Не — отвърна Брант веднага, без колебание. — Напълно съм сигурен. Мисля, че щях да си плюя на петите и да се метна на първия самолет за Щатите.

Тя се замисли над думите му и му повярва. Винаги се бе смятала за старомодна и безлична. Трудно й бе да се приспособи към образа, който той си бе изградил за нея.

— Никога не съм била в Америка — промълви Дафни бавно. — Разбирам, че ще живеем там…

— И ще се чувстваш, сякаш заминаваш на друга планета?

— Нещо такова. Ами ако твоите приятели… не ме харесат? Ами ако майка ти помисли, че съм авантюристка?

Брант се наведе към нея и обхвана с две ръце лицето й.

— Много ми харесва, когато говориш като в деветнайсети век. Авантюристка. Харесва ми как звучи, обаче всички ще помислят, че авантюристът съм аз. Приятелите ми ще са във възторг от теб. И ще ти кажа още нещо, Даф. Ще прекараме един дълъг хубав меден месец. Когато се върнем в Америка, по теб няма да има и една костичка без самочувствие.

— И как си представяш, че ще постигнеш това?

— Ще видиш, мила моя. Ще видиш. А сега кажи да, за да можем малко да се погушкаме.

Тя сви устни и вдигна глава.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Брант прегърна силно Дафни зад живия плет, който ограждаше пътеката. Бързо я целуна и каза:

— Искам тази вечер да облечеш нещо страхотно. Искам да се усмихваш, да ме гледаш, сякаш съм мечтата на живота ти и да не се стряскаш, когато Лусила припадне. Става ли?

Тя кимна и се усмихна насила.

— Браво, добро момиче. Изяж ги, тигрице.

Но аз съм жена, не момиче, помисли Дафни, ала веднага го забрави, опитвайки се да не изостане от крачките му към къщата. Разделиха се пред вратата на нейната стая с още една бърза целувка.

— Искам и ти да изглеждаш страхотно — извика тя след него.

— Уинтърспуун ще има грижата, обещавам ти.



Четиридесет и пет минути по-късно Уинтърспуун се възхищаваше от творението си.

— Отлично, милорд. Просто отлично! — Леко изчетка някакво невидимо мъхче от рамото му.

— Ние с госпожица Дафни ще се женим — съобщи Брант. Уинтърспуун не изглеждаше ни най-малко изненадан.

— Моите поздравления, милорд. Негова светлост много би се зарадвал. Госпожица Дафни е най-очарователната млада дама.

— И аз така мисля — усмихна се широко Брант.

— Кога ще се състои щастливото събитие, милорд?

— Веднага, щом успея. Ще трябва да ми кажеш какво да правя.

— За мен ще бъде удоволствие, милорд.

На вратата Брант спря и тъжно добави:

— Пожелай ми късмет. Имам неясното чувство, че тази вечер няма да е съвсем приятна.

— Ще се справите, милорд. Както казваше баща ми, опрете гръб в стената.

Току-що получих съвет от специалист, помисли Брант. Имаше ли нещо, което Уинтърспуун да не знае? Той спря за миг пред вратата на Златния салон, изправи рамене и влезе. Погледът му веднага срещна очите на Дафни. Тя бе изключително красива в роклята си с очевидно френски произход — дълга до пода, от бледозелена копринена на вид материя, подчертаваща тънкия й кръст и великолепните й гърди. Бе прибрала косата си на кок високо на главата, а няколко къдрици се виеха край лицето й. Брант се почувства много горд с нея и отново си повтори, че прави каквото трябва. Да, всичко щеше да бъде просто чудесно.

— Добър вечер — поздрави той. — Кло, Лусила, и двете изглеждате страхотно. Ще отидем ли на вечеря? — Предложи ръка на Кло и намигна на Дафни.

Когато госпожа Мълроу свърши със сервирането на супата, Брант я повика и поиска бутилка шампанско.

— Оу — откликна тя. — Така да бъде.

— Да, така да бъде — повтори той.

Леля Кло попита бодро:

— Къде яздихте с Дафни днес следобед?

— Стана малко студено, тъй че се стоплихме в онази изоставена къща в северния край на имението.

— О, така ли? — попита Лусила и лъжицата й замръзна насред път.

— Дафни накладе много хубав огън — продължи Брант.

Колкото до Дафни, тя съсредоточено изследваше съдържанието на чинията си. Страхливка, помисли той.

— Моето малко пиленце има толкова много таланти — засия Кло.

— Лельо — попита неочаквано Дафни, — защо ме наричаш пиленце?

— Да ти кажа, миличка, господин Спаркс ми викаше така, когато бяхме… е, в моменти на нежност.

— Утре отивам в Лондон — съобщи Лусила. — Искаш ли да дойдеш с мен, Брант?

— Първо, ето го шампанското. Благодаря ви, госпожо Мълроу. — Брант стана и напълни чашите на всички. Усещаше, че Кло го гледа очаровано, че Дафни все още е приковала поглед към чинията си и че Лусила е стиснала вилицата си. — Ще направя едно съобщение — оповести той и вдигна чашата си. — Дафни се съгласи да се омъжи за мен.

— О, колко прекрасно! Поздравления!

Тишината, която настъпи след възклицанието на леля Кло, бе оглушителна.