Катрин Каултър - Аристократът

Няколко часа Брант и Дафни работиха в приятна хармония в библиотеката.

— Много добре се справяш — похвали я той. — Само внимавай да не си издраскаш ръцете.

— Леля Кло няма да е доволна, като ми види ноктите. Не мога да ги поддържам толкова дълги, колкото тя иска. Сигурно ми липсва калций или нещо такова.

— Дай да видя — протегна ръка Брант.

Тя му хвърли още един от неповторимите си подозрителни погледи и предпазливо му подаде ръката си.

— Ноктите ти не са изпочупени. На мен ми изглеждат съвсем добре. — Усмихна й се лукаво: — Аз лично предпочитам жената да има къси нокти. По-безопасно е.

— Вярно е — въздъхна Дафни. — Винаги се одрасквам.

— Точно това имах предвид.

— Едва ли, но не смея да мисля какво точно имаш предвид.

— Може би ще разбереш. А, тази сутрин пристигна филмът с един от моите футболни мачове. Искаш ли да го гледаме заедно?

Очите й светнаха:

— О, да, много ще ми е интересно!

— Тогава да вървим. Ще свършим тук утре.

Взетият под наем прожекционен апарат и екранът бяха в неговата спалня.

— Надявам се, че тук няма да ни прекъсват — обясни той, когато тя отново го погледна подозрително. После зареди филма и пусна апарата. Скоро екранът започна да се изпълва с негови съотборници.

— Боже мой! Толкова са големи! Това ти ли си, Брант? Изглеждаш много различен!

— Да, а сега внимавай. Виждаш ли ме как викам да ми подадат? Аз победих и реших да получа топката. Това означава, че сме в нападение. Можеш да отбележиш точка само когато топката е у теб.

— Като пинг-понг…

— Точно така, но не съвсем.

За голяма негова изненада и удоволствие, очите й бяха приковани към екрана. Неочаквано Дафни скочи и плесна с ръце:

— Това беше страхотно! Как можеш да хвърляш така надалеч?

— Не е много далеч — възрази той скромно. — Само около трийсет метра. Моят главен партньор — играчът, чиято основна работа е да тича по игрището и да получи или хване подадената топка — е Лойд Нолън. Мисля, че ще ти хареса.

След няколко разигравания имаше подаване на топката в мъртвото поле и тя отново започна да пляска с ръце, развълнувана като истински запалянко на „Звездите“.

— Прекрасно! Каква точност! Никога не съм си представяла… Чакай малко, Брант. Те те събориха! Добре ли си?

— Разбира се. В този мач не ме затрупваха много пъти. Защитата на „Патриотите“ не можеше да стигне до мен. Виждаш, че в момента резултатът е шест на нула. Гледай сега как Гай Ричардсън ще вкара още един гол. Това значи, че топката ще влезе във вратата и получаваме нова точка. Вече водим със седем на нула.

Така гледаха почти до средата на мача.

— Здравейте, какво е това?

Ръцете на Дафни се свиха в юмруци. Бе потресена от разочарованието и ревността, които почувства.

— Гледаме филм, Лусила. Един от футболните мачове на Брант.

— Колко приятно! Имате ли нещо против и аз да погледам?

Дафни имаше много против, ала Лусила така или иначе остана и третата четвърт премина в неприятно напрежение. Обясненията на Брант ставаха все по-къси, а въпросите на Дафни все по-малко.

— Господи! — възкликна Лусила. — Време е за чай. Може ли да догледаме мача някой друг път?

— Даф? — попита Брант.

— Разбира се. Слизайте, аз след малко идвам. Искам да се измия от мръсотията.

— Да, скъпа, моля те.

Дафни излезе.

— Как е главоболието ти, Брант? — усмихна се Лусила.

— Търпи се. Какво мислиш за новите тапети в столовата?

— Прекрасни са! — Тя му хвърли един въпросителен поглед. — Но не ти ли казах вече, че ми харесват? Е, няма значение. Мислех си, дали да не прескочим до Лондон? Ще отидем на театър, после ще вечеряме на някое изискано място. Ако стане късно, можем дори да останем до утре.

Първата му мисъл беше: Защо пък не? Това можеше да накара Дафни да ревнува. Ала се сепна от собствената си непочтеност.

— Струва ми се, че идеята ти не е много добра.

— Защо? — попита Лусила, хващайки бика за рогата.

— Лусила — спря я той насред стълбите, — как си финансово?

— Много добре — отговори тя. После, осъзнала важността на думите си, бързо добави: — Тоест, не вярвам да умра от глад. Но данъците в Англия, нали знаеш… Убийствени са. Много ми е трудно да живея от ограничения си доход, обаче…

— Обаче предлагаше да вложиш в Дафни.

— Да вложа? О, имаш предвид да й заема пари?

— Не, да й дадеш пари.

— Мога да си го позволя, разбира се, и ще го направя, когато си получа наследството.

— Ясно — кимна Брант. — А, Кло! Ходи ли в библиотеката?

— Да. Вие с Дафни сте свършили прекрасна работа. Къде е тя?

— Мие си мръсотията — отговори Лусила с тон, който трябваше да внуши, че Дафни е покрита цялата с нечистотии.

— Е, значи всеки момент ще дойде. Готвачката е приготвила чудесни кифлички. Като бисквити са, Брант, на пластове и не много сладки. Мажат се с масло и мармалад.

Той чудесно знаеше какво значи кифличка, но не каза нищо. Благодари наум на Господ за Кло и навременното й появяване. Разбира се, съзнаваше, че тя вероятно ги е дебнала.

След ужасно скованата закуска, през която Лусила и Кло непрекъснато си разменяха захаросани залпове, Брант остави чашата си за чай и се изправи:

— Ние с Дафни отиваме да яздим. Хайде, ела… — Тя се поколеба и той добави: — Трябва да обсъдим плана си за работа утре в библиотеката.

— Добре — съгласи се Дафни. Това бе първата дума, която произнесе, откак влезе в столовата.

Лусила сякаш понечи да възрази, но Кло бързо сложи ръка на рамото й и заговори:

— Казах ли ти какъв великолепен фризьор намерих на остров Крит? Направо чудесен! И с такива тъмни искрящи очи!

Брант избяга.

— Къде отиваш? — извика той, когато Дафни се запъти към стълбите.

— Да се понамажа с малко мръсотия.

— Защо острият ти език работи само срещу мен? — засмя се Брант.

Тя не можа да се сдържи и отговори на усмивката му.

— Ти си един много лош мъж.

— А ти — отвърна той, преди да се е замислил, — си една възхитителна жена.

— Обаче имам много дълги нокти.

— Ще се погрижа да бъдат отрязани, когато му дойде времето.

— Освен това съм глупава.

— Само покрай Лусила.

— Леля Кло ме нарича пиленце.

Брант се замисли за миг.

— Ще трябва да я попитам какво точно има предвид. А сега да вървим.

Беше много студено и от изток духаше силен вятър. Слънцето не се виждаше никакво, за да стопли поне малко. Якетата не успяваха да ги предпазят. Брант усети, че е мразовито, но не му се връщаше в имението. Спомни си за една изоставена къщичка зад имението и се усмихна на себе си. Насочи коня си натам. Дафни не каза нищо. Когато къщичката вече се виждаше, той потрепери театрално:

— Боже, какъв студ! Ще легна с пневмония. Хей, Даф, виждаш ли онази къща? Мислиш ли, че хората ще имат нещо против да влезем за малко да се стоплим?

— Никой не живее там. Предполагам, че можем да спрем и да се стоплим.

Ах, помисли Брант, такава невинност!

Завързаха конете пред къщата и той блъсна разклатената входна врата. Вътре имаше само една малка кухня и една стая.

— Откога е изоставена тази къща? — попита.

— Откакто я помня — отговори тя и отиде в средата на стаята. — Ако наистина ти е студено, можем да запалим огън.

— Хайде!

Дафни се оказа по-опитна и скоро в камината се разгоря пламък, а стаята се изпълни с дим.

— Знаеш ли, можеше да се върнем в имението. Беше точно толкова близо.

— Не исках да те гледам как отново се превръщаш в отбраняваща се мадона. Ела, да седнем тук.

Разположиха се с кръстосани крака на пода пред огнището.

— Още ли ми се сърдиш за снощи? — попита той след малко.

— Не, всъщност не — отговори тя, без да се обръща към него.

— Нямах желание да ти прозвуча като самонадеян простак.

— Сигурно. Просто ти идва отвътре, така ли?