Катрин Каултър - Аристократът

— Ни най-малко — засия Кло. — Ни най-малко.

Лусила се намръщи, но само за миг, после каза с едва доловима нотка на изискано разочарование:

— Човек трябва да изпълнява обещанията си. Много мило от твоя страна, че се грижиш за Дафни.

Дафни се гледаше в огледалото. Не приличам на лелка, каза си тя. Няма да й позволя да ме накара да се чувствам като дрипла. Няма!

Ала когато се върна долу, Лусила се смееше и ръката й беше върху рамото на Брант. А той, да го вземат дяволите, й се усмихваше!

— А, ето те и теб, скъпа — обърна се Лусила и я изгледа одобрително. — Колко е хубаво палтото ти. Винаги съм мислила кафявото за много траен цвят, а вълната за ужасно досадна. Е, Брант, няма да я задържиш много до късно, нали?

Сякаш съм някакво бавноразвиващо се хлапе!

Леля Кло я прегърна бързо и прошепна в ухото й:

— Да не си посмяла да обръщаш внимание на нищо, което тя казва, миличка! Ти си очарователна, не се съмнявай!

— Готова ли си, Даф?

— Да. Лека нощ, Лусила. Лека нощ, лельо Кло.

Вечерта бе ясна и студена. Луната осветяваше пътя.

— Винаги съм обичал трайните неща — усмихна й се Брант. — Би ли карала ти? Все още нямам доверие в себе си на обратната страна на шосето. Тя кимна и седна зад кормилото.

— Прекрасна вечер — забеляза без връзка.

В отговор той въздъхна и облегна глава на кожената седалка.

— Какво става, Брант? Истинска канонада, а?

— Определено — съгласи се той, без да отваря очи. — Никога досега не съм се чувствал като паток насред ловния сезон.

А аз съм един от ловците, помисли Дафни и неочаквано посърна. Сигурно ни мрази всичките.

— Какъв филм искаш да гледаш? — попита го тя, забравила, че има само едно кино.

— Включи отоплението и да паркираме.

— Да паркираме? Искаш да кажеш, да спрем колата?

Брант й хвърли дълъг ленив поглед.

— Да, намери някое хубаво местенце с приличен изглед и спри.

Тя продължи да кара мълчаливо.

— Казах ти, че не трябва да оставяш Лусила да ти лази по нервите.

Ръцете й върху волана се стегнаха.

— Значи си ме поканил да излезем, защото не си искал да продължавам да се правя на глупачка. От съжаление — произнесе Дафни безизразно.

— Не, съжалявах себе си. А ти си една доста хитра глупачка.

— Ха! Аз пък си мислех, че мъжете просто си умират за толкова женско внимание.

— Поне ти скри острия си език зад зъбите. — Тя му хвърли поглед, изпълнен с чиста омраза. — Освен това те поканих, защото искам да ти набия малко ум в главата. Добре, получих твоето внимание. Внимавай, канавка! Мястото изглежда добро. Спри тук.

Дафни се подчини и изключи двигателя. Бяха спрели между голи букови дървета на леко нанагорнище, от което се виждаше река Уей.

— А сега се обърни и ме погледни. Имам да ти казвам много неща.

— Говориш също като чичо Кларънс — отвърна тя с най-гадния си глас.

— Така ли? Но за разлика от чичо Кларънс аз няма да те карам да правиш нищо, което не желаеш. Е, може и да не е точно така. Защо по дяволите се върна назад? Мисля, че на онзи паметен обед всичко това го изяснихме.

Дафни го гледаше, ала не можеше да намери думи, за да обясни чувствата си.

— Как мислиш, че ще преживееш, ако не можеш да се справяш с всякакви хора, включително жени, които се опитват да те покровителстват?

— Ще преживея. А ти защо си се загрижил, между другото?

— Понякога ми се струва, че имаш нужда от бавачка.

Говореше сърдито и това я изненада.

— Когато Лусила е тук, нещата са различни — започна тя бавно, опитвайки се да обясни и на него, и на себе си. — Преди това бяхме само ние с теб…

— Дафни — прекъсна я Брант нетърпеливо, — Лусила е наистина много забавна, ако просто забравиш цялата си натрупана към нея завист. Светът е пълен с хора, с които трябва да живееш.

— Престани! — изсъска тя. — Просто ме остави на мира, чуваш ли? Няма нужда ти да ми казваш какво не ми е наред. И не завиждам на Лусила!

Дафни завъртя ключа и запали. Изведнъж ръката му се озова върху нейната и моторът отново загасна.

— По дяволите! — възкликна той и я привлече в прегръдките си.

Тя бе прекалено изненадана, за да се съпротивлява. Отвори уста да каже нещо — макар че не знаеше точно какво — и усети как устните му покриват нейните. Напрегна се и Брант веднага забави атаката. Езикът му се плъзна леко по устните и, ръцете му галеха гърба й.

— Имаш вкус на йоркширски пудинг — прошепна той в бузата й, после се върна към устните, леко ги захапа и Дафни бавно започна да се отпуска и да отговаря.

— Ето, това е — каза Брант тихо. — Ти си една красива, интелигентна жена и не искам отново да го забравяш. — „И толкова невинна, че се чувствам нечестен само като те целуна“. Пусна я и се усмихна на замаяния й поглед. Нежно я погали по брадичката. — На това в Америка му викаме паркиране.

— То е… по-различно.

— Малко си задъхана. Да опитаме отново. Довери ми се и се отпусни.

Тя го направи, без да се замисля. Той бе внимателен, много внимателен, защото знаеше, че Дафни няма никакъв опит. Не искаше да я изплаши или да я отблъсне. Ръцете му останаха на гърба й, а целувките му бяха леки, ненастойчиви. Спря и нежно притисна лицето й към рамото си. Струваше му се, че дишането й е ускорено.

Прекара пръсти през меката й коса и помисли: Исках да направя това, още щом я видях за пръв път. Опря буза на главата й и вдъхна сладкия й, женствен аромат. Чу се да казва:

— Искам да правя любов с теб, Дафни.

Тя вдигна глава и го погледна с изненадани, но блестящи очи.

— Искаш да кажеш, да си легнеш с мен… и…

Брант я хвана за раменете, ругаейки се наум.

— Не, нямах пред вид това. Искам да разбереш, че ти си чудесно момиче, което може да направи всичко, което пожелае.

— Защо тогава ме целуна?

Защото съм един глупав женкар!

Ала това не беше вярно. Той искаше нея, само нея. Нямаше представа защо. Идеята му за приятно прекарване никога не бе означавала компанията на една потисната жена с опитност на викторианска девственица.

— Целуна ме, защото мислеше, че така можеш да ми създадеш самочувствие ли?

— Да — отговори Брант, без да се замисля.

Дафни бавно се отдръпна от него.

— Лусила е права. А аз съм глупачка.

— И двамата сме глупаци — опита се той да се пошегува. — А Лусила е права само за едно.

— И какво е то?

— Тя се страхува от теб — бавно каза Брант, загледан в лицето й. — И е права да се страхува.

Дафни сърдито тръсна глава:

— Просто не го вярвам. Всичко се върти около теб, или поне ти така го приемаш. Ние сме като някакви кокошки, които се докарват пред петела! Е, мен не ме интересува! Аз имам намерение сама да се грижа за себе си, разбра ли? Нямам нужда от твоята помощ, нито от помощта на Лусила, нито на леля Кло! От теб искам само едно, милорд — да откажеш да се ожениш за мен. Така ще мога да получа петстотин лири вместо само сто.

Той стисна зъби. Как смееше тя да се държи така! Да я вземат дяволите! Да го обвинява, че е като някакъв самонадеян шейх с харем! Искаше да й помогне, да я накара да осъзнае колко много би могла да предложи, да… Тихо, много тихо каза:

— Съмнявам се дали знаеш какво да правиш и с петдесет лири. Съмнявам се дали можеш да познаеш една чекова книжка, ако ти падне на главата. Едва ли ще изкараш повече от седмица сама. Искаш петстотин лири, така ли? Добре, ще ги имаш.