— Вероятно сте права. Но аз мога да не се върна в Съединените щати още един месец. Приятно ми е да работя върху къщата. Освен това се обзалагам, че и вие ще имате някои страхотни идеи.

— Защо се обзалагате?

— Защото я обичате — отвърна той простичко. — Сигурно сърцето ви е боляло да я гледате как се руши и запада.

— Отзад засадих розова градина. Сега не прави впечатление, ала почакайте до пролетта.

— Корени — отбеляза Брант.

— Да, разбира се, розовите храсти имат корени.

— Не — усмихна се той и стана. — Имах предвид корените на човека, там, откъдето е.

— А вашите корени са в Съединените щати, нали?

— Не съм съвсем сигурен. Всъщност, в момента не съм сигурен за цял куп неща. Готова ли сте да се изнасяте?

— Накъде да се изнасям?

— Да си легнете, да спите.

— Да — отговори Дафни откровено. — Бих искала да си легна. Денят беше много поучителен, нали?

— Невероятно поучителен — съгласи се Брант. — Да имате случайно някаква представа къде мога да намеря резервни части за ризници?

Тя избухна във весел смях.

— И аз дълго съм се чудила. Казвах на чичо Кларънс, че искам да ги поправя, да взема части от един рицар, за да събера друг. — Замълча за миг и очите й проблеснаха тъжно. — И не ми каза.

— Скапан чичо Кларънс — заключи той.

— Като скапан сандвич ли?

— Като проклет и гаден чичо Кларънс и нека да забравим за него.

— Вие, янките, имате много странен начин на изразяване — усмихна се Дафни. — Това скапано, онова скапано, и означава все различни неща. Как се оправяте?

— Специално този израз — обясни Брант — наистина има много значения. Има обаче един друг, който надминава всички останали.

— И кой е той?

— Може би някой ден ще ви го кажа…

ШЕСТА ГЛАВА

— И ти имаш очи да говориш за моите джинси!

Подигравателният глас на Брант накара Дафни рязко да спре пред вратата на оръжейната. Изведнъж се почувства като на сцена.

— О, не съм искала да те обидя… — Идеше й някак да се скрие, но не знаеше къде да сложи ръцете си.

— Сигурно — съгласи се той и възпитано се изправи. Очите му пробягаха от пухкавия й кремав пуловер до новите модерни джинси, които носеше. Не „носеше“, помисли Брант, замаян от гледката. А изпълваше. Безкрайни бедра, прекрасни форми, никакви тлъстини, никакви… Тръсна глава: — Готова ли си за закуска?

Тя кимна и подхвърли:

— Може би госпожа Мълроу ни е сложила от нейните пеещи магаренца?

— Боже опази!

— Или пък птичи гнезда, или фрегати, или пък…

— Защо не просто яйца с бекон?

— Невъзможно! Прекалено е провинциално. Мисля, че бих предпочела ангели на кон.

— Печелиш — усмихна се той в блестящите й очи. — Добре, какви са тези ангели на кон?

— Стриди, увити в бекон. Обаче ако вместо стриди сложиш сушени сливи и лютеница, стават дяволи вместо ангели.

— Какво ще кажеш за комбинация от двете? Прекалено много от едното или от другото би било досадно.

— Имам странното чувство, че вече нямаш пред вид стриди.

— Не, а ти не си досадна. Ни най-малко.

Изведнъж Дафни му се усмихна ослепително, показвайки малките си бели зъби.

— Нито пък съм срамежлива — похвали се тя и му намигна.

Искаше му се да я целуне, да обвие ръце около кръста й и нагоре, под пуловера. Искаше му се…

— О, не! — простена драматично. — Пак мокри препечени филийки!

— Шшт! — прихна Дафни. — Госпожа Мълроу ще те чуе. Старата Мади се старае, Брант, наистина се старае.

— Надявам се, че днес новата готвачка най-после ще дойде. Уинтърспуун обеща да я посрещне на гарата. Тогава ще можем да се освиним.

— Как да се освиним?

— Да се наядем като прасета, да се натъпчем.

— Не можем. После няма да можем да си влезем в джинсите. Леля Кло ме предупреди, че когато ги нося, мога само да пия чай.

— Има нещо вярно… — Бих предпочел да си без тях.

— Вали — забеляза Дафни, загледана през запотените прозорци.

— Имаме достатъчно работа в оръжейната. Какво ще кажеш да оправяме заедно ризниците?

— С удоволствие.

Тя замълча и започна да пуска хапки хляб в чая си — чай с мляко, както с ужас забеляза Брант.

— Какво има? Да не би джинсите да са ти прекалено тесни?

Дафни се усмихна, но само за миг.

— Лусила. Може би не бива да променяме нищо, след като Ашърууд ще бъде неин.

— Така е — съгласи се той и изненадващо добави: — Харесва ми косата ти. — Тя се усмихна нерешително, като че ли изненадана от комплимента. — И чистото ти лице.

Чистото й лице помръкна.

— Искаш да кажеш, че приличам на целомъдрена ученичка?

— Не, нямах това предвид. Не обичам силно гримирани жени. А ти си щастлива, защото изобщо нямаш нужда от грим.

— Слагам си молив за вежди — съобщи Дафни и вирна глава. — Без него веждите ми са прекалено светли. Леля Кло ми каза така.

— Трябва да те погледна по-отблизо, за да видя дали ми харесва.

Тя си спомни с пълни подробности как той беше много близо до нея снощи и сърцето й заби по-бързо.

— Играеш си с мен — погледна го укорително.

— Аз? В никакъв случай. Просто се опитвам да ти повдигна самочувствието. — Както ми се иска да ти смъкна джинсите, добави наум. Как можеше да се чувства като разгонен бик? Дафни — странно име, несъмнено бе прелестна, но да вземем например Марси. Е, че беше красива, беше, със съвършено тяло… ала за нея не съществуваше никой друг, освен самата тя.

— Брант, какво е това американски футбол?

Той се усмихна и размаха вилицата си към нея.

— Футболът и бейзболът са двете най-популярни американски игри. Струва ми се, че прилича на ръгби, макар че не знам кой знае какво за ръгбито.

— Аз също, значи сме квит. И какво правиш ти във футбола?

— Централен защитник съм. — Господи, откъде да започне? — Знаеш ли какво, Даф, ще се обадя на майка ми и ще я помоля да изпрати един-два филма с мои мачове. Нали можем някъде тук да наемем прожекционен апарат?

— Разбира се, да не сме в пустинята. Ти известен ли си? Като филмова звезда?

— Е, не всички ме познават, но съм доста добър в това, което правя.

— И го обичаш.

— Да, наистина. Много. Обаче вече остарявам.

— Остаряваш! Каква глупост! На колко си? На тридесет?

— На тридесет и една. Във футбола на тази възраст се приключва. Това е доста груб спорт. И с всяка година аз ставам все по-стар, а моите съперници все по-млади. Вероятно ми остават още четири-пет години, ако не получа някакви сериозни травми.

— О, не! Нараняват ли те?

Брант се усмихна тъжно.

— Противниковият отбор най-много обича да смаже централния защитник. Тоест — преведе той бързо, — целта им е да не ми позволят да пазя наказателното поле. Ако успеят да ме погребат под цяла купчина тела, значи са успели.

— Наранявали ли са те някога?

Брант несъзнателно сви ръката, с която хвърляше.

— Рядко. Моите съотборници добре ме пазят.

— Звучи ми като битките между римляни и християни.

— Малко, нали? В началото на кариерата си бях централен защитник на един вечно падащ отбор. Обикновено през целия сезон се влачех натъртен. Не много, всъщност — добави бързо той, като видя как очите й потъмняха от съчувствие. — Знам, че ти е трудно да го разбереш, преди да видиш играта. Тогава ще ти обясня всичко, става ли?

Тя въздъхна и се облегна назад.

— Докато ти си играл футбол и си правил пари, аз гниех тук и се чудех какво ще стане с мен, когато чичо Кларънс умре.

— И все още се чудиш?

— Разбира се, ти не би ли? В края на краищата, петстотин лири няма да ми стигнат за дълго. А аз нямам никаква професия.

В гласа й нямаше и нотка на горчивина и самосъжаление, както би очаквал. Брант безгрижно предположи:

— Сигурно ще се омъжиш за някой симпатичен млад англичанин.

— Ще ми липсва розовата ми градина — продължи Дафни, без да обръща внимание на думите му.

— Иска ми се да я видя.

— Не днес. Нямам достатъчно голяма омбрела, за да не се удавим.

— Омбрела?

Тя изглеждаше изненадана.

— Нали знаеш, Брант, едно такова нещо, което слагаш над главата си, когато вали.

— А, чадър.

— Точно така — стрелна го Дафни одобрително. Сякаш съм умен ученик, помисли той и попита:

— Свърши ли? Готова ли си да нападнем рицарите?

— Напред!

Работиха цяла сутрин. Сглобяваха крака и ръце и накрая събраха шест пълни рицарски костюма. Смехът им се носеше из коридорите и достигна до ушите на госпожа Мълроу, която бършеше прах. Тя се усмихна добродушно.

— О, изцапал си се със сажди! — Дафни вдигна ръка и изтри бузата му с върховете на пръстите си.

От докосването й Брант усети тревожен прилив на желание. Бе толкова близо, че можеше да види контактните й лещи. Вдигна бавно ръка и я погали по косата. Мека като коприна, помисли си. И толкова гъста.

Тя отпусна ръка и го погледна смутено.

— Само проверявах дали и ти не си се изцапала със сажди — обясни той и отстъпи крачка назад. Нямаше намерение да прелъстява девицата на крепостта.

— По косата ли?

— Човек никога не знае! — Брант скочи грациозно на крака и се протегна. — Трябва ми малко гимнастика. А на теб, Даф?

— Даф? Това в Америка често срещано умалително име ли е?

Говореше малко задъхано, защото наблюдаваше играта на мускули, докато той протягаше ръце над главата си.

— Не, то си е мое собствено. Никога досега не съм познавал жена на име Дафни. Виж, почти спря да вали. Защо да не вземем твоя ча… твоята омбрела и да ми покажеш розовата си градина?

— Добре, веднага се връщам.

Брант я проследи как излиза грациозно от стаята. Не можеше да откъсне поглед от полюляващите й се бедра.

Тя го намери няколко минути по-късно в Златния салон пред камината.