Тя замълча за момент, играейки си с филийка хляб.

— Не знам за коя снимка говорите.

— Снимката на момичето, което изглежда като една старомодна повлекана, непривлекателна, без никакъв вкус, с лице, което би потопило цяла армада кораби…

— Слушайте, мисля, че сега вие можете да престанете със скъпоценните си прилагателни. Всъщност това е снимка на Лусила, когато беше много по-млада. Първият й съпруг се погрижи да я промени. Отдавна не съм я срещала, но чувам, че сега е много по-различна.

— Защо тогава под снимката пише „Дафни Ашърууд“?

Тя го погледна невинно:

— Така ли пише? Е, сигурно някой се е пошегувал, нали разбирате.

— А защо всички ви наричат „бедната сладка малка Дафни“?

Тя изненада и самата себе си с дръзката си усмивка.

— Защо не, сега наистина се оказва, че съм бедна. Какво са петстотин лири?

— Само ако откажа да се оженя за вас!

— И определено съм сладка.

— Но не и малка — погледна той към бюста й.

Няма да му позволя да ме смути!

— Изобщо не съм толкова висока — възрази Дафни иронично и отново изненада себе си.

— Може би, ще видим доколко ми пасвате — подметна Брант с вълчи блясък в очите си.

— Пасвам?

— Как ви усещам, когато сте до мен.

Очите й неволно се разшириха. Почувства как се изчервява.

— Всички американци ли са така противно самонадеяни и груби?

— Всички англичанки ли пламват като червени розички, когато нещо им дойде твърде солено?

— Какви розички? Какво солено?

— Изчервихте се, а и не ми отговорихте особено възторжено. Значи аз съм попресолил шегата, а на вас ви е дошло много.

— Споменах ли колко мускулести изглеждат гърдите ви, когато копчетата на ризата се опънат толкова… предизвикателно?

Той отметна глава и се разсмя:

— Браво! Моята английска розичка много бързо схваща!

Тя направо се чудеше на себе си. Досега предишната Дафни вече трябваше да се е скрила под масата.

— Много ми хареса как си пъхате ръцете в джобовете на джинсите. — Завъртя очи. — Каква наслада за очите!

— Радвам се, че мислите така. Макар че бих предпочел вие да си пъхате ръцете в моите джобове.

Тя наведе очи, защото си го представи много образно.

— Разбрахте ме! — установи Брант. — А сега, ако сте свършили да се заяждате с мен, бедния смъртен мъж, може би можем да поговорим сериозно.

— За какво? — попита Дафни с облекчение. Въпреки това обаче се чувстваше толкова жива, толкова весела.

— Да поговорим защо моят дядо е направил такова безобразно завещание.

Тя се зае да троши хляба си на малки хапки.

— Сигурно е мислил, че не съм способна сама да направя нищо.

Той поклати глава.

— Сляп ли е бил? Вие сте красива, умна и виждам, че сте напълно способна да се справите с всичко, с което се захванете.

Дафни за момент се сепна от толкова комплименти, и то изречени съвсем сериозно. Наистина ли съм красива и умна, искаше й се да го попита.

— Вие не разбирате — въздъхна тя. — Аз дойдох да живея в Ашърууд, когато бях много малка. Израснах тук сама, само с чичо Кларънс и, разбира се, слугите.

— Сигурно сте ходили на училище.

Дафни за момент се изненада — нещо, което не убягна от погледа му.

— Чичо ми беше наел частен учител, един противен дребен човечец, който се държеше с мен като с малоумна. Напусна, когато навърших седемнайсет години. Тогава чичо ме използваше за друго.

— За какво например?

Тя преглътна и се опита за отговори със спокойно безразличие:

— О, за всякаква работа тук, в имението. Нали разбирате, чистех, пазарувах, плащах сметките, поддържах градината и всичко друго, което поискаше от мен.

— Нещо като момиче за всичко.

— Е, не чак толкова… унизително. И, разбира се, чичо позволяваше на леля Кло да идва от време на време да ме вижда. Веднъж дори й отидох на гости в Шотландия.

— Сигурно сте умрели от вълнение — изсумтя Брант. — Противен старец!

— Леля Кло ме обича. Всъщност тя ме заведе в Гърция веднага след погребението.

— Къде е леля Кло?

— В Лондон, струва ми се. Изпрати ме сама и каза, че има някаква работа с господин Хъксли.

— Аха…

— Какво „аха“?

Той дълго мълча и я гледа замислено.

— Онази снимка е ваша, нали?

— Да — призна Дафни. — Излъгах за Лусила. Винаги си е била красива, откак се е родила. Аз имах нужда да бъда променена и леля Кло се нагърби с това, както сигурно бихте се изразили вие.

— Никога нямаше да постигне такъв резултат, ако съставните части не ги е имало. Трябвало е само да ги открие и сглоби.

— Очите ми не са чак толкова зелени. По-скоро са с цвят на избелял лешник. Това са оцветени контактни лещи. Леля Кло настоя.

— Часът на истината най-после удари, а? А прекрасната ви коса? Да не е перука?

— Не, косата си е моя. Мосю Етиен я изруси.

— А дрехите?

— Леля Кло ме заведе в Париж.

— И това преображение веднага след погребението ли започна? — Тя кимна и Брант продължи: — Слушайте, Дафни, радвам се, че някой е държал толкова на вас, та да направи нещо. Очевидно просто сте имали нужда от един лек тласък.

— Много сте любезен.

— Не, напротив, справедлив съм! — Изведнъж се засмя: — Явно леля Кло е знаела на какво залага, както и Реджиналд Хъксли.

— Не разбирам — намръщи се тя.

— Още ли не разбирате? Представям си как двамата със Стареца — Хъксли старши — са скроили заедно цялата работа. Виждате ли, леля Кло е искала да ви даде шанс, да ви представи в целия ви блясък пред новия лорд Ашърууд…

— Това е… нелепо! Аз не ви познавам! Вие сте американец!

— Чудех се защо Хъксли толкова настояваше да остана в Англия — продължи той, без да обръща внимание на избухването й. — Развежда ме къде ли не, а после ме накара да дойда тук, в Ашърууд.

Дафни не можеше да отговори. Мислеше за думите му и знаеше, че е прав. Решили бяха да я нагласят като коледна пуйка и да я сервират на трапезата на новия виконт. Вдигна ръце и ги притисна към бузите си:

— Направо е ужасно! Ами че вие дори не ме харесвате!

— Така ли?

— Така! А аз мисля, че вие сте… е, няма да ви обиждам. Но къде оставам аз и моите чувства? — простена тя от яд и огорчение.

— Оу! Свършихте ли, милорд?

Брант хвърли объркан, нетърпелив поглед към госпожа Мълроу.

— Да — отговори кратко. — Свършихме. Кафето в Златния салон, ако обичате.

Дафни с мъка се овладя.

— Беше много вкусно, госпожо Мълроу, благодаря ви.

— Е, малка госпожице, не сте яли много — погледна госпожа Мълроу към чинията й.

— Сигурно заради всичките… вълнения — подхвърли Брант. — Идвате ли, Дафни?

— Направила съм ви малко пеещи магаренца, госпожице Дафни.

— Пеещи какво? — изненада се Брант и погледна към стария Горски дух.

— Това са кифлички. От тях се дебелее, обаче са страшно вкусни. Завийте ни ги, госпожо Мълроу, ще ги опитаме утре.

— Оу — съгласи се госпожа Мълроу и излезе, клатейки глава.

Дафни стана и пое протегнатата ръка на Брант.

— Може би ще ми обясните какво значи „Оу“? — усмихна й се гой.

— Това е дума за най-различни случаи и изразява всичко от страшно разочарование до голяма радост. Исках да ви кажа… — промълви след малко, чувствайки прекалено осезателно силната му ръка под дланта си, — че коридорът изглежда великолепно.

— Да, нали? Спрете за момент, Дафни.

Тя спря и го погледна въпросително. Брант я привлече към себе си, много бавно и много внимателно.

— Не сте твърде висока, дори с токчета. Въпреки това добре ми пасвате, направо чудесно. Вероятно би било идеално на бос крак. — Видя изненадата в разширените й очи, после несигурността. — Хайде — кимна той, — да продължим нашия разговор на кафе. — Когато Горския дух най-после излезе от стаята, Брант се разположи на дивана и предложи: — Няма ли да седнете? Мятате се като тигър в клетка. По-скоро като тигрица. Не че гледката не ми харесва, разбира се.

— Не, няма да седна! Прекалено съм ядосана.

— Така ли? В коридора изобщо не ми изглеждахте ядосана.

— Престанете да ме поднасяте! Вие сте осъзнали техния… заговор! Ами аз? Трябва да падна в ръцете ви и да ви моля да се ожените за мен? Та аз дори не ви харесвам!

— Доколкото си спомням — погледна я той внимателно, — беше ми казано, че сте ужасно стеснителна. Странно, но не съм забелязал във вас никаква стеснителност. — Освен когато те привлякох към себе си…

Дафни се приближи до него, сложи ръце на кръста си и наведе глава.

— Прав сте — подзе тя озадачено — Аз съм стеснителна, ужасно свита, както споменахте. Поне винаги съм мислила така. Чичо Кларънс често ме наричаше срамежливо паунче. Не разбирам…

— Предполагам, че неволното ви превъплътяване в ролята на жената-вамп — Лусила, когато се запознахме, ви е помогнало да преодолеете своята стеснителност. А после ми бяхте толкова сърдита, че забравихте да се държите като старата Дафни. Между другото, чичо Кларънс е бил пълен глупак.

Тя се намръщи и махна с ръка.

— И все пак защо е написал така завещанието си? Може би е знаел, че не сте женен, ала сигурно имате приятелки.

— Да, но никоя не е много сериозна. Без съмнение чичо Кларънс е поработил над мен. Както ми подметна Харлоу, той сигурно е бил убеден, че това е идеалният начин да осигури в имението Ашърууд да топуркат британски краченца. Вие, доколкото разбирам, сте истинска британка?

— Да — отговори Дафни разсеяно, строполи се на един фотьойл и кръстоса крака. — Какво ще правим?

Май ще трябва да се омета от Ашърууд и от Англия колкото може по-скоро, помисли Брант и едва откъсна очи от умопомрачително дългите й крака. Вместо това каза студено:

— Да не се тревожим за това сега. Вие току-що пристигнахте. Може би ще успея да ви привлека за помощник? Тук има толкова работа.

— В къщата на Лусила? Защо да си правим труда? Още щом получи наследството, тя ще я даде под наем или ще я продаде.