Вдигам глава и виждам човека от бара с три големи чинии в ръка.

— Салатата е органична, без химикали, в случай че се интересувате — добавя той и ме стрелва с поглед.

— Да, сложете я тук, благодаря — казва Майлс, посочвайки в средата на масата. — Ще си поделим салатата. Така добре ли е, скъпа?

— Разбира се — усмихвам се широко, игнорирайки бармана.

— Изглежда страхотно!

Всъщност, от какво се оплаквам? Вечерята е супер. Майлс е супер. Всичко е супер.

Майлс ми подава кърпата и аз импулсивно са накланям към него, за да го целуна.

Ето, виждате ли, можем да бъдем забавни и спонтанни.

Само че вместо устните му попадам на чашата с вино, която той току-що е вдигнал, за да отпие.

— О, по дяволите, съжалявам!

— Уф, за малко — изпъшква Майлс, овладявайки навреме чашата, преди виното да се разлее навсякъде. — Имахме късмет. — Поставя я отново на масата и се разсмива. — Щеше да бъде малко притеснително, нали?

— Аха — кимвам аз. За секунда улавям погледа на бармана и бързо отвръщам глава настрани.

Вече се чувствам като непохватна идиотка. Последва кратка неловка пауза и си мисля дали да не опитам да го целуна отново, но моментът отминава.

— Ммм, това изглежда вкусно, нали? — казва Майлс и посяга към вилицата си.

— Да, така е… — отговарям аз и посягам към моята.

И двамата се умълчаваме, насочваме вниманието си към храната и започваме да ядем едновременно.

Пета глава

Лаптоп? Тук.

Куфарче? Тук.

„Блекбъри“? Тук.

На следващата сутрин както обикновено търча из апартамента си и проверявам списъка в бележника си, за да не пропусна нещо.

Добре, май това е всичко.

Грабвам ключовете и тръшвам входната врата. Затичвам се по стълбите надолу, влизам в колата си, потеглям и… попадам право в задръстването. Пред себе си виждам знака за отклонението и как колите започват да лъкатушат, вливайки се в едното платно. Въздъхвам и се примирявам, че ми предстои поредното дълго пътуване към офиса.

Стомахът ми клокочи. Тази сутрин пак нямах време за закуска. Отварям жабката и започвам да тършувам. Държа си енергийни блокчета там за всеки случай.

Добре де, не са само за всеки случай — това е обичайната ми закуска напоследък. Когато закусвам въобще. Купувам големи количества от тях от магазина за здравословни храни. Приключвам обаждането си по телефона, разкъсвам опаковката на едно от блокчетата и отхапвам малко. Тези специално са с овесени съставки и са много вкусни.

Е, всъщност не са чак толкова вкусни. Приличат ми малко на храната, с която едно време хранех домашния си питомец (един сладък джербил), но все пак са по-здравословни от „Туикс“-а, с който се тъпчех, когато бях на двайсет години.

Дъвча бързо, докато се влачим по главната улица, възползвайки се от моментите спокойствие, преди телефонът ми отново да звънне.

Пак този „бръмбар“.

Както си седя на светофара, изпитвам направо шок от изненадата. Божичко, какво съвпадение. Автоматично поглеждам към мястото на шофьора и успявам да зърна момичето за миг. Просто за секунда. Достатъчно, за да видя същата дълга тъмна къдрава коса за един миг, преди слънчевата светлина да ме заслепи. После момичето изчезва. Скрива се зад сенника, който пуска, а аз стоя и се взирам в колата леко смутена.

И силно озадачена.

Този път я виждам по-отблизо. Не си я измислям. Това наистина прилича на моята стара кола, признавам аз, и се облягам на кормилото. Сбръчквам челото си, опитвайки се да я разгледам по-добре въпреки слънцето, което блести в очите ми. Всъщност е съвсем същата, със стикера за правата на животните и ръждивите фарове. И е ударена от лявата страна от времето, когато забравих да включа ръчната спирачка, понесох се надолу по хълма към селото и се натресох в един трактор…

Когато светофарът се сменя и „бръмбарът“ тръгва към мен, поглеждам пак към него и замръзвам от изумление.

Няма начин, това трябва да е моята стара кола. Но тя не мина на техническия преглед преди години поради сто различни причини… Спомените ми започват да изплуват: механикът я нарече „смъртоносен капан“ и ми каза, че следващия път, когато се опитам да натисна спирачката, кракът ми ще пропадне до дъното на колата, тъй като всичко е изгнило. Татко беше така добър да я откупи от мен, защото обича да поправя стари коли. Позакърпи я и после я даде на мама да я кара. Тя я използваше понякога да води кучетата на по-дълги разходки из долината, но накрая все пак я продадоха на някого.

Някой, който очевидно сега живее в Лондон. Някой, който много прилича на мен, когато бях на двайсет и една години, стигам най-накрая до прозрение. Ето. Знам си аз, че трябва да има рационално обяснение за всичко.

Тръгвам и аз и поглеждам за секунда в огледалото за обратно виждане, но „бръмбарът“ е изчезнал. Сигурно е свърнал някъде, размишлявам, докато пресичам кръстовището. А тъкмо бях започнала да си мисля…

Спирам се сама. Да кажем, че бях започнала да си мисля някакви глупости.



Както винаги Беатрис ме очаква с протегната чаша кафе.

— Добро утро — изчуруликва жизнерадостно.

— Добро — отпивам от кафето, запътвам се към бюрото си, включвам компютъра и започвам да проверявам имейлите си. — Някакви съобщения?

— Хората на Лари Голдстийн се обадиха да се извинят предварително, че той ще закъснее малко за обяда ви — промених резервацията за два часа, — но казаха, че очаквал с нетърпение срещата — Беа се усмихва и кръстосва суеверно пръсти.

— Нещо друго?

— О, да, Майлс се обади.

Поглеждам я изненадано. Майлс никога не ми се обажда в офиса — знае колко съм заета. Освен това нали трябваше да лети за Лийдс тази сутрин? Усещам леко притеснение.

— Всичко наред ли е? Той добре ли е? — питам, изпадайки в паника за по-малко от секунда.

— О, да, добре е. Тъкмо беше кацнал — успокоява ме Беа. — Каза, че се е опитал да ти се обади тази сутрин, но не е могъл да те намери по телефона.

— По дяволите, сигурно съм забравила да го включа — въздъхвам и започвам да ровя из джобовете си. — Тази сутрин бързах много. — Намирам го и поглеждам екрана. Странно — включен е. Може да е нямало обхват, като вчера, сещам се аз. — Трябвало е да опита на другия номер — разсъждавам на глас.

— Каза, че е опитал. И там не те е намерил.

— Така ли? Колко странно — все по-изненадана поглеждам и към „Блекбъри“-то, но и той е включен и батерията му е заредена догоре.

— Наричат ги „пропаднали обаждания“ — обяснява компетентно Беатрис. — Очевидно има голям проблем, свързан с факта, че все повече хора използват честотата на мобилните устройства. Всъщност четох в списание „Нов учен“, че броят на устройствата нараства изключително бързо и се твърди, че през 2010 година ще има повече от милиард и половина потребители на безжични устройства по целия свят…

— Какво каза Майлс? — прекъсвам я нервно, преди да ми е изрецитирала целия доклад от „Нов учен“.

Но тя е зациклила.

— … макар че, за да бъде признато технически за „пропаднало“, обаждането би трябвало да е прекъснато по средата, а не да не бъде уловено въобще, все пак проблемът е един и същ — прекалено много трафик… — Беа най-накрая спира, след като вижда погледа ми и почервенява. — О, да, извинявай, Майлс… — Отваря бележника си, намира страницата и започва да чете тържествено. — „Току-що получих информация от един контакт, че на пазара ще излезе чудесна къща и искам да съм сигурен, че ще се освободиш и ще имаш време да отидеш с мен да я погледнеш.“ — Поглежда ме със сияещи очи. — Двамата заедно ли ще живеете?

— Ами да, говорили сме за това — отговарям аз и внезапно ми става неловко.

— Майчице, толкова е вълнуващо!

— Ъъъ, да, нали?

Честно да си призная, чувствам се малко странно. Едно е да говориш за това, но съвсем друго е наистина да започнеш да оглеждаш къщи. Внезапно всичко стана съвсем истинско, а не просто някакви смътни далечни планове, за които си говорим от време на време на бутилка червено вино и маслини.

— Очевидно няма да имат ключовете до четвъртък, но за щастие проверих графика ти и успях да преместя срещата ти с редактора от „Ел“, така че нямаш никакви уговорки по обяд тогава — Беатрис продължава да говори. — Обадих му се да потвърдя, че можеш да се срещнете с брокера в един часа на мястото.

— Леле! Мис Ефективност! — изсмивам се леко.

— Е, старая се — грейва Беа и ми подава бележника си. — Това е адресът.

Поглеждам го, все още леко зашеметена. Беатрис има най-красивия възможен почерк и въпреки това редовете се размиват пред очите ми. Гълтам още малко кафе.

— С Майлс сте съвършената двойка. Възхищавам се на връзката ви.

— Така ли? — поглеждам към Беа, която стои до вратата с бележник, притиснат до гърдите, и с изпълнено с копнеж лице.

— Абсолютно — възкликва тя и кима възторжено с глава. — И двамата сте толкова преуспели и красиви и имате такъв вълнуващ живот.

Слушам я да говори така за нас и изпитвам гордост. Предполагам, че наистина сме такива и за миг си представям себе си и Майлс, снимани в прекрасния ни дом на страниците на списание „ОК!“:

Кралят на недвижимите имоти Майлс и неговата спътничка в живота Шарлот, собственичка на агенцията за връзки с обществеността „Мериуедър“, си отдъхват в стилния си нов дом и разговарят за имоти, пенсионни планове и…

Всъщност това не звучи много вълнуващо, нали? Опитвам се да измисля за нещо друго. Имам предвид, хайде де! Сигурно правим нещо вълнуващо заедно.

Но паметта ми не ми помага. Прекалено рано е — умът ми не е заработил както трябва, решавам аз. Освен това имам и други неща, за които да мисля. Като стана дума…

— Ще ми дадеш ли папката за Голдстийн, моля те?

— Разбира се. Идва веднага — събуждайки се от романтичния сън за мен и Майлс, Беатрис се втурва към любимия си кабинет с папките.