Очите ми се спират отново на купчината с писма. Уверявам се, че пръстите ми се справят добре, макар да не мога да си мърдам лявото рамо, и започвам да ги отварям. Ето едно от Мелъди, с голяма целувка от червило, още няколко от клиенти и едно от Майлс:

Съжалявам за катастрофата. Оправяй се бързо.

P.S. Направи ли си онази застраховка за заболявания и произшествия, за която ти бях казал? Ако я имаш, може да предявиш искания към застрахователите.

Усмихвам се вътрешно и му благодаря наум. Майлс, на когото винаги можеш да разчиташ, мисля си, докато се протягам за следващото писмо. След това спирам и поглеждам плика, който е покрит с много различни адреси и пощенски марки, сякаш е бил пуснат отдавна и пренасочван от място на място, докато най-накрая са открили точния ми адрес, размишлявам, като забелязвам, че са отметнати всичките ми стари местожителства. Ха, колко странно. Чудя се какво ли е това? Запомним да разкъсвам плика, когато чувам почукване по вратата. Вдигам поглед. Сигурно е сестрата, идва да ме провери. Вратата се отваря и сърцето ми спира.

Оливър е.

— Здрасти — усмихва се той срамежливо и се поколебава дали да влезе. — Обадих се в офиса ти и асистентката ми каза, че си претърпяла катастрофа.

— Да, нищо особено — отговарям аз и усещам как сърцето ми направо ще изскочи от гърдите ми. Чувствам се ужасно нервна, направо е абсурдно.

— Чувал съм, че храната в болниците не е добра, затова ти взех нещо от ресторанта. — Посочва обвитата във фолио чиния, която държи в ръката си. — Прясна сьомга, свежи картофки и препечени аспержи.

— О, ами, благодаря. — Гласът ми потреперва леко.

— Надявам се, че не си си взела порцията живак тази седмица — добавя той и се засмива притеснено.

Усмихвам му се и аз и после и двамата млъкваме.

Което е странно, защото имаме толкова много да си кажем, осъзнавам и отчаяно се опитвам да сглобя някакво изречение, но стигам само до едно „Съжалявам“.

— Съжалявам.

Казваме го едновременно и после се засмиваме — хем облекчени, хем смутени.

— Да хвърля ли монета, за да видим кой трябва да се извини пръв? — пита той.

— Виж, не мислех наистина нещата, които ти казах… — започвам аз.

— Нито аз — прекъсва ме той. — Какво ще кажеш да обявим примирие? Още сега.

Усмихвам се и усещам, че зад тъмните облаци, които се появиха, когато се карахме, започва да прониква малко слънце.

— Е, значи си получила много картички с пожелания за оздравяване, така ли? — казва той и сочи към купчината пликове.

— О, да — съгласявам се, поглеждайки към този, който държа в ръцете си, и най-после го отварям.

Само че вътре няма картичка. А глоба за паркиране. Усмихвам се иронично. Божичко, можете ли да повярвате? Тези отвратителни, досадни, ужасни глоби те намират дори и в болницата! Което, осъзнавам секунда по-късно, е доста странно, даже извратено. Поглеждам отново листа с глобата.

Модел на колата: фолксваген „Бръмбар“ Нарушение: паркиране в забранена зона. Време: 18.28.

Стомахът ми внезапно се преобръща.

Дата: 21 август 1997 г.

За част от секундата просто гледам листа абсолютно вцепенена. След това започвам бързо да разсъждавам. Значи все пак се е случило. Не е било сън. Това е глобата за паркиране, която получих първия път, когато се преследвах. Хвърлих я на земята, но общината си има архиви. Няма да те оставят на мира, ако не си платиш, дори ако е било преди десет години. Размишлявам за случилото се, а на лицето ми грейва широка усмивка.

— Какво е това?

Отърсвам се от мислите си и виждам Оливър, който ме гледа озадачено.

— О, нищо — казвам бързо, опитвайки се да прикрия задоволството, което изпитвам вътрешно. Просто глоба за паркиране.

— Леле! Никога не съм виждал някой да е толкова щастлив от факта, че е получил глоба — усмихва се той развеселен.

Разсмивам се и аз, умът ми препуска от една мисъл към друга. Сред тях има мисли и за мен, и за Оливър, за двамата заедно, осъзнавам и поглеждам към него. Той все още стои на вратата.

— Искаш ли да влезеш? Да останеш за малко? — питам срамежливо. — Не си длъжен, естествено — добавям нервно, като си давам сметка, че посещението му най-вероятно е просто проява на любезност. — Сигурно трябва да се връщаш на работа и ресторанта.

О, божичко, ако каже, че трябва да си тръгва, не знам какво ще правя!

— Всъщност тъкмо мислех да си взема свободна вечер — отговаря той. — Не можем да оставим болния съвсем сам, нали? — Усмихва ми се и се разполага на пластмасовия стол до леглото ми.

— Можеш ли да го направиш? — казвам изненадано, макар че вътрешно ми става много приятно. — Не искам да си имаш проблеми с твоя шеф или нещо подобно.

— Ами като се има предвид, че шефът съм аз, не мисля, че ще има проблем.

— Ти си шефът? — повтарям шокирано.

— Да, аз съм собственик на този клуб–ресторант, както и на още няколко в Лондон. Не ти ли го споменах?

Осъзнавам, че продължавам да го зяпам с отворена уста.

— Някой ден обаче искам да се разширя… Да отворя ресторант във Франция, може би, или пък в Италия.

Внезапно се изчервявам цялата. Като си помисля, че го нарекох „просто някакъв барман“.

— Не, не знаех — казвам засрамено.

— Предполагам, че има много неща, които не знаем един за друг — отвръща той и ме поглежда право в очите. — Може би когато излезеш от тук, ще наваксаме пропуските… — Гласът му потреперва и двамата се споглеждаме, като мислим за едно и също нещо. — О, между впрочем, преди да забравя… — Започва да търси нещо в джоба си. — Намерих това.

— Часовникът ми! — възкликвам аз. Когато ми го подава, пръстите му докосват моите и по гръбнака ми протича внезапна искра.

— Беше паднал в ъгъла. Мисля, че някой го е настъпил.

Поглеждам го и виждам, че е счупен. Стрелките не се движат. Времето буквално е спряло за мен.

— Мога да го оправя, ако искаш — казва той бързо и осъзнавам, че още не е пуснал пръстите ми. Обвивам ги около неговите, притискам ги нежно и го поглеждам. Искам този миг да продължи вечно.

— О, няма защо да бързаме — усмихвам се. — Аз поне не бързам за никъде.

Четирийсета глава

Девет месеца по-късно

— Pardon, monsieur? Combien?28

Продавачът на пазара, възрастен мъж с каскет и цигара „Галоаз“, залепена сякаш на единия край на устните му, ми се усмихва сякаш съм истинска французойка и точно когато си мисля, че жалкият ми френски и неразбираемият ми акцент всъщност не са толкова зле, той избълва нещо на френски и аз тотално се изгубвам.

— Ъъъ… — ровя из чантата си и вадя оттам една банкнота в евро. — Това стига ли?

Да, знам, че се залъгвам и съм наясно с факта, че повишаването на интонацията в края на изречението не прави изреченията ми да звучат по-френски, а само дразнят всички, но не мога да се сдържа пред тези изумителни висящи обици.

Продавачът се усмихва, взема банкнотата, после ми подава рестото и обиците. Навсякъде има много усмивки и кимане и се чувствам прекрасно. Виждате ли, всички говорим един език в края на краищата, мисля си доволно, докато слагам обиците и разклащам глава пред огледалото. Те се залюляват, сребърната верижка и розовата стъклена висулка проблясват на яркото юнско слънце. Толкова повече ми подхождат, отколкото перлени обици например, мисля си със задоволство.

Махам за довиждане на продавача и казвам едно au revoir (това поне го знам), продължавам да си пробивам път през тълпата и да разглеждам сергиите — сергии, отрупани с всичко, кое то може да си представите: от изящни бижута и маркови дрехи до чанти във всевъзможни цветове, размер и форма. Божичко, това е един от най-страхотните битпазари, които някога съм виждала, казвам си сама и се консултирам отново със справочника си. „Най-прочутият битпазар в Париж се намира при Порт де Клинанкурт, официално наречен «Les Puces de Saint–Quen», но познат на всички просто като «Les Puces» («Бълхите»)“29.

„Les Puces“, повтарям наум и вдишвам ароматите от сергиите с храни: сладкиши, бонбони, кремчета, апетитни крокети, току-що изпечено кафе… Устата ми започва да се пълни със слюнка. Ммм, чудя се дали вече е станало време за обяд? Минавам от една сергия на друга и се оглеждам нетърпеливо като пчеличка, прелитаща от цвят на цвят.

Някога щях да знам точно колко е часът. Щях да съм погледнала часовника си поне стотина пъти, но вече не нося часовник. Освен това не мога да погледна часовника и на телефона си, защото го оставих в хотела. Една ягодово розова копринена рокля грабва очите ми и се спирам да я разгледам. В момента съм без всякаква комуникация и се чувствам чудесно. Няма звънящи телефони. Няма бръмчащ „Блекбъри“. Не пристигат никакви имейли. Мога да водя разговор повече от няколко минути, преди да бъда прекъсната.

Макар и не на френски, размишлявам, докато се опитвам с ръкомахане и жестове да обясня на продавачката, че искам по-голям размер.

Напоследък телефонът не ми липсва много, а и не го нося често с мен. Не и откакто направих Беа партньор и й дадох пълен контрол върху агенцията. Да си призная, искаше ми се да го бях направила по-рано. Управлението й идва отвътре — за кратко време назначи хора, нае по-голямо помещение, доведе повече клиенти. Бизнесът върви по-добре от всякога.

А аз? Ами, взех си почивка, за да довърша романа си. Всъщност писането ми доставя такова удоволствие, че когато приключа с този, може да започна да пиша друг. Или пък ще се пробвам в късите разкази. Или пък ще напиша сценарий. Кой знае? Не искам да мисля толкова напред в бъдещето. Живея за момента и точно в този момент правя нещо, което ми доставя истинско удоволствие. Ако сега онзи тънък гласец в главата ми ме попита дали съм щастлива, ще му отговоря без грам колебание.

Да. Напълно.