— И разговаряхме за пътуването във времето, нали?

Беатрис ме поглежда смутено.

— Така ли? Божичко, бях толкова пияна, че дори да бяхме срещнали Брат Пит, пак нямаше да си спомням.

Изпитвам леко разочарование. Може би наистина не си спомня този разговор. А по-вероятно е да не сме го водили въобще, признавам си с нежелание.

— После в четвъртък вечер имаше уговорка с Лари Голдстийн в хотела му.

— И ходих да слушам концерт на „Психясалите гении“ — казвам неуверено по-скоро на себе си.

— Не, няма нищо в дневника за някакъв концерт. Освен това следобед ти се обадих. Беше си вкъщи, спомняш ли си? — поглежда ме и осъзнавам, че съм мислила на глас. — После в петък беше вечерята за рождения ти ден.

— И след това отидох на купона на Лоти — прошепвам аз.

— Не, съжалявам. — Беа ме поглежда със съчувствие. — И за това няма нищо.

Ами да, защо да има? В момента, в който си го помислям, си давам сметка, че се хващам за сламка. Беатрис е права: смесила съм фактите с фантазията, сънувала съм реални неща от миналата седмица и съм ги преплела с някаква моя измишльотина за това, как съм се срещнала с моето по-младо Аз. Неочаквано ми става тъжно.

— Изглеждаше толкова реално — въздъхвам. — Наистина мислех, че съм се видяла със себе си, но на двайсет и една години, че разговарях с това момиче… Мога да се закълна, че…

— Господи, сигурно ви боли главата, нали? — лекарят влиза в стаята и ми се усмихва. — Не се безпокойте, скоро ефектът от лекарствата ще отшуми.

Усещам, че се изчервявам от срам. Честно, какво съм си мислила? Разбира се, че е било просто сън.

— Така, да видим как се справя нашият пациент — минава от другата страна на леглото, преглежда картона ми и ме поглежда с доволно изражение. — Рентгеновите ви снимки са чудесни. Жизнените ви показатели също — кима, по-скоро на себе си, после вдига глава и се взира в лицето ми. — Челото ви заздравя добре — усмихва ми се приятелски и осъзнавам, че вероятно е не много по-възрастен от мен. — Ще ви задържим и тази нощ, просто за да сме сигурни, че всичко е наред, но утре вече може да се приберете у дома.

— А за колко време ще се излекува рамото ми? — питам, след като той връща картона на мястото му.

— След няколко седмици трябва да започнете физиотерапия, но се опасявам, че известно време няма да може да шофирате.

— Благодаря — казвам аз доволна, че няма да имам никакви трайни увреждания.

— Удоволствието е мое — отвръща той. — Добре, ще мина да ви видя отново по-късно. Довиждане засега. Шарлот. Беатрис — усмихва се, когато поглежда към нея.

— Благодаря ви, докторе — отвръща тя и се изчервява, когато очите им се срещат.

Чакай малко — имам чувството, че нещо ми убягва.

— Дали току-що видях по-специален поглед помежду ви, или просто пак съм халюцинирала? — питам, след като лекарят излиза.

Откъсвайки най-сетне очи от вратата, Беа се обръща към мен със сияещо лице.

— Не е ли божествен?

Гледам я с удивление.

— Излизаш с лекаря ми?

— Казва се Хамиш — отвръща тя гордо. — Срещнахме се, когато те приеха, а през последните два дни все се натъквахме един на друг — при машината за кафе, в лавката. Той дава често нощни смени.

— Сега разбирам защо си бдяла така усърдно над мен — шегувам се аз.

Тя се възмущава бурно.

— Не е за това! Наистина се поболях от притеснение.

— Това беше шега, Беатрис — казвам бързо и възмущението й изчезва веднага и тя се размечтава на глас.

— Мисля, че съм влюбена… той няма нищо против да му говоря за разни научни неща. Всъщност вчера имахме вълнуващ разговор за рентгеновите лъчи и радиацията.

— А какво стана с Пабло, учителя по салса? — подпитвам аз.

— О, не ти ли казах? Е, не, очевидно — сепва се тя бързо, след това преглъща, сякаш ще ми съобщи някаква шокираща новина. — Когато отидох в салса клуба в понеделник вечер, той ме запозна с Хулио, неговия приятел! — Поглежда ме с широко отворени очи. — Оказа се, че е гей! Можеш ли да повярваш!

— Учител по салса — гей? Не, никога — казвам с ирония, която Беатрис напълно пропуска.

— Знам, божичко, какъв обрат. Като по книгите, нали? — продължава тя и поклаща глава. — Но аз се радвам за тях, а и танцуват фанданго заедно невероятно добре.

— О, господи, тя се е събудила!

Откровенията на Беатрис са прекъснати от появата на родителите ми, които изглеждат едновременно шокирани и щастливи, когато виждат, че съм в съзнание.

— Дейвид, тя се е събудила! — повтаря мама и бута пластмасовата си чаша с кафе в гърдите на татко, когато се затичва към мен с протегнати ръце.

— Шарлот, ти си будна!

— Точно така, будна съм — повтарям и аз и се усмихвам щастливо. Чувствам се сигурна, когато те са тук. Божичко, никога не съм се радвала толкова да ги видя.

— О, бебчето ми — шепне мама и присяда на леглото ми с тревожно лице.

— С родителите ти се редувахме да те пазим — казва Беатрис и ги поглежда с усмивка.

— Просто се отбихме за нещо за хапване — баща ти беше огладнял — мама започва да обяснява, докато татко държи в ръка полуизядения си сандвич и се чуди къде да го сложи. — Дойдохме веднага щом разбрахме за инцидента.

— Е, ако планината не идва при Мохамед… — усмихва се татко, отпуска се на стола до леглото ми и потърква бузата си в моята, както правеше, когато бях малка. Иде ми да се разплача от радост, чувствам се така, сякаш вчера сме били заедно, а не преди много месеци.

— Толкова ни разтревожи. Слава богу, че вече всичко е наред — продължава мама.

— Добре съм, мамо, не се притеснявай — успокоявам я. — А за онзи ден, извинявай, че не ти се обадих.

— О, не ставай глупава — прекъсва ме тя. — Това не е важно. Важно е само да се оправиш. — Притиска ръката ми и когато очите ни се срещат, знам, че няма нужда да казвам нищо повече. Няма нужда да казвам колко много я обичам или как следващия път ще си дойда с колата, без да ги предупредя, за да ги изненадам, защото ми липсват. Защото така стоят нещата при родителите — никога няма нужда да им обясняваш, те просто знаят.

— Дай й няколко седмици и отново ще започне да ти мрънка за внуци — подмята татко, а мама му хвърля ядосан поглед. — Шегувам се, скъпа — усмихва се той и ми намига.

— Е, аз по-добре да събера тълпата — обявява Беатрис. — Освен ако, разбира се, не искаш да останеш още време да се съвземеш.

— Тълпа?

— Посетителите ти! — възкликва тя. — Всички бяха толкова разтревожени. В чакалнята са. Досега разрешаваха само роднини да те посещават — аз трябваше да умолявам лекаря — признава тя кокетно. — Но ако не се чувстваш достатъчно силна…

— Не, добре съм — казвам аз и се опитвам да се изправя още малко в леглото. Уау, посетители. След като Беатрис излиза, правя опит да пооправя косата си и да пригладя горнището си на пижамата, после се отказвам. Все пак допреди малко бях в безсъзнание; трудно ще бъде да изглеждам в най-добрия си вид, нали?

— Е, Спящата красавица най-сетне се събуди?

Ванеса влиза в стаята. Опитвам се да се засмея, но се спирам.

— Не мога да ти опиша колко ни уплаши — ухилва ми се широко тя. — Джулиан говореше с теб по телефона, когато това се случи.

— И преди да попиташ, да, тя знае за изненадата — казва Джулиан, влизайки след нея в стаята.

— Изненада?! По-скоро шок — пуфти Ванеса, удряйки го престорено по ръката. — Е, и той доста се шокира, когато му казах истинския размер на сутиена си, нали, скъпи?

Той се усмихва смутено, прегръща я през кръста и я придърпва към себе си.

— Не знаех какви са мерките ти, така че продавачката ме попита на коя актриса приличаш, за да се ориентира. Аз казах: „Това е лесно — на Кейт Бланшет.“

Ванеса изглежда доволна.

— Сега си спомням защо се влюбих в теб — засмива се силно и двамата се споглеждат нежно. Погледите им казват: „Всичко ще бъде наред.“ — А ти как се чувстваш, скъпа? — пита тя вече сериозно, обръщайки се към мен.

— Сякаш имам най-ужасния махмурлук на света. — Потрепервам и потърквам слепоочията си, които започват отново да ме болят.

Ванеса се усмихва.

— Е, това ще го преживееш. Като си помисля какво можеше да стане… Такива неща те карат да осъзнаваш какво всъщност е важното в живота, нали? — казва тя спокойно и не знам дали говори на мен, на себе си или и на двете ни.

— Мисля, че Шарлот трябва да си почине — разпорежда се Беатрис и последват много мърморене, обещания за телефонни обаждания и целувки за довиждане.

Мама и татко също ме целуват.

— Преди да си тръгнем, имаш ли нужда от нещо? Мога да се отбия до магазина — започва да се суети мама, но татко я хваща за ръка и я отвежда, като й обещава, че щом се събудят утре сутринта, веднага ще дойдат в болницата.

Отново сме само аз и Беатрис.

— И аз трябва да си тръгвам — казва тя, след като стаята се опразва. — Имам среща — изкикотва се тя.

— Благодаря ти, Беа. За всичко.

— Не ставай глупава. Това си е част от обслужването — протяга се за палтото и чантата си. — О, и между впрочем, донесла съм ти пощата. Повечето май са поздравителни картички — оставя пликовете на масичката до леглото ми и излиза.

И стаята вече е напълно празна и аз най-сетне съм сама. Чувствам се изтощена, отпускам се в леглото и за първи път оглеждам стаята. Цялата е пълна с цветя. Поемам дълбоко дъх и се опитвам да осмисля случилото се.

Значи, това е. Не е било истинско. Изглеждаше толкова реално и все пак, разбира се, няма как да се е случило наистина, нали? Усмихвам се сама на себе си. Макар че част от мен да е тъжна, че не съм срещнала наистина двайсет и една, пардон, и две годишното си аз, чувствам, че някак си отново съм се свързала с нея. Дълбоко вътре в мен.

Освен това трябва да си призная, че това беше най-забавният сън, който някога съм имала. Със сигурност е доста различен от онзи, в който ми падат зъбите, сещам се аз и избухвам в смях.