— Така, така, внимателно, моля — виждам фигура с бяла престилка, която приближава към мен. За момент решавам, че съм умряла и това е ангел, но после усещам две топли, силни ръце, които ме подхващат и поставят с лекота отново на възглавницата и един глас със силен ямайски акцент казва: — Преживяхте ужасна катастрофа.

— А? — поглеждам към жената с недоумение и се опитвам да открия някакъв смисъл в това, което казва. Мозъкът ми е като двигател на стара кола и въпреки че се опитвам да го включа, той не ще да запали, сякаш акумулаторът ми е паднал. Опитвам пак и пак и най-накрая… Не, при колата ми едно време действаше, но акумулаторът на мозъка ми тотално е изключил.

— Трябва да лежите — казва сестрата и ме докосва нежно по ръката. — Ще отида да намеря лекар — обръща се към някого и изчезва от погледа ми.

Който вече се е прояснил малко повече и започва да се концентрира върху обстановката около мен. Така. В легло съм. В болница. Като в игра на домино плочките се наместват една по една, макар и все още трудно.

— Как се чувстваш? — прошепва ми нечий глас.

Завъртам глава настрани и виждам Беатрис. Да, вярно, тя беше тук. Както казах и преди, все още не съм загряла напълно.

— Ъъъ… била съм и по-добре — успявам да отроня немощно. Забелязвам, че има тъмни кръгове под очите си и обикновено оформената й в изящна прическа коса сега е рошава. Като че ли не е спала от дни.

— Доста ни уплаши — мъмри ме тя с лека усмивка.

— Какво се е случило? — питам аз.

— Претърпяла си катастрофа.

— Катастрофа? — повтарям шокирано.

— Челен сблъсък с камион — казва тя с дрезгав глас. — Шофьорът на камиона е добре, отървал се е с драскотини. При теб нещата бяха по-зле — три счупени ребра, фрактура на лявото рамо…

Това обяснява болката, осъзнавам аз, когато инстинктивно се опитвам да помръдна рамото си и усещам остро пронизване.

— … пробит бял дроб — продължава да изброява нараняванията ми на пръстите на ръката си — и дълбока рана отляво на главата, заради която ти направиха два шева.

Докосвам с ръка мястото и напипвам превръзка. Внезапно усещам колко зле се чувствам.

— През последните два дни ту идваше в съзнание, ту припадаше отново. Дават ти морфин за болката.

— Два дни? — поглеждам я изумено.

— През цялото време бях до теб — казва успокояващо вярната Беа.

Усмихвам й се с признателност.

— Ти си голяма късметлийка, Шарлот.

Лежа в болницата и се опитвам да осъзная случилото се: фактът, че съм в безсъзнание от два дни, че съм се блъснала челно в камион, че имам счупени кости, че можех да умра… Очите ми се навлажняват и внезапно, без предупреждение, избухвам в сълзи.

— О, божичко, ето, вземи тази кърпичка — суети се Беатрис. — Това е от шока.

Кимам мълчаливо и издухвам носа си със здравата си ръка.

— Извинявай, чувствам се жалка.

— Не ставай глупава — скарва ми се Беа. — Ако беше станало с мен, щях да съм изляла потоци сълзи. Искам да кажа, можеше да си мъртва или парализирана, или обезобразена до неузнаваемост и щеше да ти се наложи да си правиш една от онези пластични операции, за които четох в „Нов учен“ — внезапно вижда изражението ми и се сепва. — Не че ще ти трябва такава, де — казва бързо.

— Просто не разбирам… — разтърсвам глава, докато се опитвам да се ориентирам в мъглата, обвила съзнанието ми. Обядът с пресата, адресът, запътвам се към старата ми къща, отклонението, краткият път, Джулиан.

— Според полицията си карала в обратното движение по еднопосочна улица.

Спирам да си духам носа и я поглеждам невярващо.

— Какво? Не може да бъде…

— Очевидно табелите за еднопосочното движение са били скрити от листата на дърветата. Вече пуснах оплакване до общината — това е абсолютно нелепо.

Увереността ми започва да се пропуква. Няма смисъл, но… сега като се замисля, колите винаги бяха паркирани само от едната страна и всъщност никога не съм виждала други коли да използват тази отбивка, освен…

— Не, не може да бъде — разтърсвам глава отново. — Видях себе си… — прехапвам езика си и спирам. — Имам предвид, видях момиче, каращо стар „бръмбар“ в тази посока.

Беатрис ме поглежда със съчувствие.

— Мисля, че си объркана и не си на себе си. Това е един от страничните ефекти на морфина, особено при силните дози, които ти даваха — сочи към системата, към която съм прикачена. — Той може да те накара да видиш всякакви неща.

Права е за едно нещо. Объркана съм.

— Наистина е много силен наркотик. Изучавала съм го в Кеймбридж — казва тя.

— Мислех, че си учила математика и физика — коментирам аз и се чувствам по-объркана от всякога.

— О, да, но изкарах и специализация по химия просто за забавление — усмихва ми се Беа лъчезарно.

Поглеждам я изумено. Да, наистина каза точно това. Не ми се е причуло от морфина.

— Морфинът е основният медицински алкалоид на опиума — продължава небрежно тя — и също като другите опиати действа на централната нервна система за облекчаване на болката. Както и да е, един от страничните му ефекти могат да бъдат изключително живи сънища и халюцинации. Всъщност името на морфина идва от Морфей, бога на съня в гръцката митология.

— Какво? Казваш ми, че съм сънувала? — питам невярващо.

— Най-вероятно — кима сериозно тя. — Ти бълнуваше на сън. Говореше за някаква Лоти…, за Оли, за дискотеки и клубове… — Беа се засмива. — Така разбрах, че сънуваш. Искам да кажа, ти? На клуб? Не се обиждай, но кога за последно си излизала навън, за да се забавляваш и танцуваш?

Сега като се замисля, случилото се започва да ми изглежда напълно абсурдно.

Уморено затварям очи. Мисълта ми започва да се прояснява и изведнъж всичко ми идва в повече, имам чувството, че главата ми ще се пръсне от цялата тази информация.

— Но аз не бих се притеснявала. Това е съвсем нормално — успокоява ме асистентката ми бързо. — Има много известни случаи на хора, сънували прекрасни сънища след употреба на морфин, включително се съобщава и за поява на видения, халюцинации, дори т.нар. живи сънища.

Отварям отново очи.

— Какво е „жив сън“? — питам, простенвайки, защото болката в слепоочията ми се обажда.

— Това е, когато се чувстваш абсолютно буден и в съзнание, въпреки че си напълно заспал — обяснява Беа и си взема от гроздето до леглото ми. — Сънуваш, но е толкова живо — като съвсем реалния живот. Можеш да отидеш навсякъде, да се срещнеш с всекиго, да направиш всичко. Нещо като виртуална реалност.

Внезапно си спомням случката в бара, когато за пръв път срещнах Лоти. Освен ако това не е някакъв налудничав сън и след като се ощипя, ще се събудя и ще намеря Боби Юинг под душа. Или нещо подобно.

— Много е вълнуващо — усмихва се моята асистентка-всезнайко.

Реалността ми идва малко в повече. Какво ми казва тя? Какво означава това? Че всичко, което съм мислила за истинско, всъщност не е. Когато идеята най-накрая стига до съзнанието ми, усещам как цялата ми вселена се срутва. О, божичко, наистина ли всичко е било само налудничав, сън вследствие от морфина? Че не съм срещала по-младото си Аз? Че нищо от онова не се е случило?

— Добре, ами обядът с Лари Голдстийн? И него ли съм сънувала? — питам притеснено. Опитвам се да проумея случващото се, но все още съм напълно объркана. Вече не знам кое от събитията е било истинско и кое плод на упоения ми ум, в какво да вярвам и в какво не.

— О, не, това определено се е случило — отговаря Беа.

— И аз дали…?

— … си му казала къде да завре избелващите си инструменти? — довършва вместо мен тя с лека усмивка. — О, да. Метафорично казано, разбира се.

Усмихвам се и аз най-накрая, за първи път, откакто съм будна.

— Като стана дума за това… — Беа вади вестник от чантата си. — Голдстийн направи изявление за пресата, че е решил да не разширява бизнеса си за момента заради икономическия климат във Великобритания и ще се концентрира върху дейността си в Щатите.

Подава ми вестника и аз поглеждам краткото съобщение. Значи магазинът на дядото на Оливър все пак ще бъде спасен, осъзнавам и усещам как ме изпълва чувство на задоволство, последвано от мъничко тъга, когато се сещам за самия Оливър. Отблъсквам бързо тази мисъл. Няма смисъл да мисля за него. Край с това.

— Ако все още се чувстваш объркана, мога да ти направя кратък обзор на събитията от последната седмица. Така може би ще си изясниш нещата. — Вдигам глава от вестника и виждам Беа, която вади лаптопа си. — Нося го в мен, за да следя нещата в офиса.

— О, благодаря ти, ще ми бъде наистина от полза — отвръщам аз с признателност и си отбелязвам наум никога повече да не мрънкам на Беа за обсебеността й от графиците.

Тя подпира лаптопа на коленете си, прибира косата зад ушите си и поглежда екрана.

— Така… В понеделник имаше работен обяд в „Улсли“, после вечеря с Майлс в някакъв нов клуб–ресторант.

Това беше първият ден, в който се видях на светофара, помислям си, преди да успея да се спра.

— Във вторник се срещна на обяд с Лари Голдстийн.

А по-късно същата вечер последвах себе си до старата си къща.

— В сряда имаше час при лекаря.

— Защото мислех, че имам тумор на мозъка и халюцинирам — казвам аз и внезапно се оживявам, — но не беше така. Това, което видях, беше истинско.

Беатрис ме поглежда със съмнение.

— Хъм, според бележките на твоя лекар си се оплаквала просто от стрес — лекарите тук получиха достъп до медицинския ти картон след катастрофата.

Гледам я като ударена. Да се събудиш в болницата и да ти кажат, че си претърпяла катастрофа, която ти не си спомняш, е достатъчно странно, но да ти казват, че и нещата, които си спомняш, не са се случили, вече може напълно да те побърка.

— Не се безпокой — успокоява ме Беа. — Веднъж сънувах, че отивам на лекар и той ме кара да се съблека, за да ме прегледа, а когато се обърнах, той се превърна в прачичо ми Харолд! — Поглежда ме ужасено. — Макар че това е по-скоро кошмар, отколкото сън. — Потръпва с рамене и се връща отново към дневника с графика ми на лаптопа. — Така, докъде бяхме стигнали? Да, след това следобед ходихме на онова откриване на спа центъра.