О, стига, наистина не бива да мисля за това!

— И вие ми липсвате, татко — отговарям, тичайки по стълбите. — Не се безпокойте за мен, наистина. — С бърза крачка минавам през стъклената врата и токчетата ми започват да тракат по мраморния под на лобито на ресторанта.

— Щастлива си, нали?

Забелязвам големи огледала на една от стените и незабавно започвам да се оглеждам от глави до пети.

— Разбира се, че съм — отговарям разсеяно.

С периферното си зрение виждам как няколко от журналистите, с които трябва да се срещна, излизат от едно такси. Нервите ми са опънати до краен предел. Винаги се чувствам така преди тези работни срещи. Трябва да представя нов продукт и това е моят шанс да впечатля пресата и да осигуря отразяване. Независимо че срещата е под формата на неофициален обяд и лек разговор с хубаво вино, напрежението за мен си е същото като при най-важните контакти.

— Виж, татко, трябва да…

— Да, разбирам, трябва да тръгваш. Хубаво беше, че си поговорихме.

Досрамява ме. Казахме си само няколко думи. Но такова е положението. Когато бях по-млада, седяхме на телефона с часове и си говорихме за всичко, но сега се радвам, ако намеря и пет свободни минутки.

— Ще ти се обадя тази вечер — казвам, без да съм сигурна в обещанието си.

— Да, да, скъпа. Чао и хубав ден.

— И на теб, татко.

Затварям телефона, но за секунда застивам на мястото си. Умът ми се връща към разговора с баща ми и към това, което ми каза той. Щастлива ли съм? Наистина ли съм щастлива?

— Шарлот! — стряска ме нечий глас, обръщам се и виждам жена на около петдесет години, която се запътва към мен. Това е Кати Проктър, журналистка, която познавам от първите си години в пресата, когато работех на свободна практика. Кати се усмихва широко и ме прегръща силно, обливайки ме с аромата на парфюма си. — О, обувките нови ли са? — пита тя. — Страхотни са!

Става ми много приятно от срещата и въздъхвам с облекчение. Хубаво е да срещнеш стар приятел в такъв момент.

— Не мислех, че ще дойдеш — усмихвам се и я целувам по червените и искрящи от пудра страни. — Никога не отговаряш на поканите — казвам неодобрително.

— Знам, ужасна съм — Кати навежда очи виновно. — Прощаваш ли ми?

Ако беше някой друг, сигурно нямаше да знам как да реагирам, но Кати ми е по-скоро приятел, отколкото работен контакт.

— Разбира се. Как си ти?

— Пресъхнала! Хайде да си вземем питие и после ще наваксваме с разговорите.

Хващаме се за ръце като малки момиченца и влизаме в бара. Вече се чувствам спокойна. Честно, не знам какво ми става днес. Останалите журналисти също започват да пристигат и наоколо настава истинска какофония от поздравления и целувки, представяния и подрънкване на чаши с изстудено совиньон блан. Усмихвам се широко и се хващам за работа.

Разбира се, че съм щастлива. Защо, по дяволите, да не съм?

Четвърта глава

Работният обяд минава успешно.

Журналистите си тръгват подпийнали и развеселени, гушнали рекламните си подаръци и обещавайки много отразяване в пресата. Прибавям огромната сметка към служебните си разходи, качвам всички по такситата и се сгромолясвам в моето.

Е, поне се надявам, че беше успешно. Усещам познатото чувство на безпокойство, докато таксито ми се промъква из задръстените улици обратно към офиса.

Лицето ми ме боли от прекаленото усмихване. Така стоят нещата в нашия бизнес. Може да изглежда много лесно да пиеш вино и да похапваш препечено козе сирене и зелена салата, но „бъбренето“ с журналисти си е тежка работа. Трябва през цялото време да си нащрек, да се опитваш да съчетаеш работата с удоволствието, да намериш точния баланс между обсъждането на клиента си и клюкарстването за нечия афера: „Какво е направил? Не! Това е ужасно! Горката ти, трябва да се махнеш за няколко дни. Отиди на спа процедури. Като стана дума, знам един невероятен спа център в Шотландия, който тъкмо започнахме да представяме в агенцията…“



Добирам се до бюрото си към три часа и прекарвам останалата част от следобеда, пишейки на компютъра си. Беатрис си тръгва точно в шест. В понеделник ходи на салса и е влюбена в Пабло, бразилския си инструктор. Когато говори за него, пуска в ход истински южноамерикански акцент, много драматичен, с фъфлене и натъртване на р-тата, и започва да отмята косата си, което е доста трудно, защото в момента е черна и късо подстригана. Трансформацията й е изумителна. Сякаш някаква магия е превърнала разумната английска роза със стабилно поведение в тази изкусителна латино прелъстителка. Мога да се закълна, че видях и чифт мрежести чорапи в сака й за тренировки. Беатрис в мрежести чорапи! Умът ми отказва да приеме тази информация.

Както и да е, по навик Беатрис (или би трябвало да кажа „фаталната Беа“?) се опитва да ме напъди, т.е. да ме накара да си тръгна заедно с нея, като започва да гаси лампите, докато аз все още пиша на компютъра си. Асистентката ми не е човек на тънките намеци. Повярвайте ми, тя щеше да изключи компютъра ми от контакта, ако не я бях уверила, че само довършвам нещо за утре и си тръгвам след пет минути.

Разбира се, лъжа и, разбира се, тя знае, че лъжа, но докато обикновено остава при мен като верен часовой, тази вечер обаянието на Пабло и салсата е прекалено силно и Беа излиза през вратата толкова бързо, че не мога да кажа дори едно „Салса, оле!“ и нея вече я няма.

Което означава, че е почти осем, когато най-накрая изключвам компютъра си, вземам чантите си и напускам офиса. И то само защото Майлс се обади два пъти от ресторанта да ме пита къде съм. Излъгах и му казах, че съм на пет минути оттам. Всъщност бяха десет. Добре де, двайсет.



— Извинявай, че закъснях.

Влизам в заведението и виждам Майлс на бара. Вече е поръчал бутилка вино за двама ни и чете притурката за имоти на „Ивнинг Стандарт“. Поглежда към мен и се усмихва, което ме кара да се усмихна и аз, изпитвайки облекчение, че не е ядосан.

— Свършили са им мидите — казва той нажалено, докато го целувам по бузите.

Мирише на афтършейв, а лицето му ме гъделичка леко, тъй като са му поникнали меки руси косъмчета след последното бръснене, което в случая на Майлс е преди няколко дни. Косата и брадата му са нежни като на бебе. Независимо че е минал трийсетте, все още се опитва да си оформи бакенбарди.

— Ох, по дяволите! — съчувствам му аз и сядам на бара на стола до него.

Виждате ли, ето това обичам в Майлс. Не се ядосва, че съм закъсняла. Не вдига скандал. Просто си е той, спокоен и сдържан.

— Какво друго интересно има в менюто? — свалям сакото си и вземам една маслина от купата пред мен. — Ммм, страхотни са…

Вече съм по-спокойна. Малко храна, малко питие… Потърквам стомаха си и усещам как възелът, който беше там през целия ден, започва да се отпуска.

— Рибата ми звучи добре… — Майлс свива късогледите си очи в опит да разчете написаното на ръка с тебешир меню на черната дъска. Изглежда много сладък, когато прави така. Като малък ученик, а не като преуспял строителен инвеститор около трийсетте.

— Добър избор.

Мъжки глас отстрани ме кара да се обърна. Недалеч от мен някакъв човек яде сам на бара. Има къса тъмна вълниста коса, а на носа му са закрепени малки кръгли очила, които са доста безформени.

— Препоръчвам ви рибата — посочва чинията си и се усмихва, разкривайки едвам забележим белег, минаващ от ноздрите към устните, наполовина скрит под близо тридневната му брада.

— Не, благодаря, но не мога да ям риба — поклащам глава.

— О, извинете, не знаех, че сте вегетарианка — кимва той и изглежда притеснен, че въобще се е обадил.

Сега аз се чувствам зле. В края на краищата човекът просто се държа любезно.

— Не, всъщност ям риба — признавам аз. — Само че ядох онзи ден и не е хубаво да повтарям толкова скоро — усмихвам му се и решавам, че трябва да обясня. — Нали разбирате, с целия този живак.

И двамата поглеждаме към чинията му. Наполовина изядената сьомга сякаш също ни гледа. Настава неловка пауза.

— Ами, предполагам, че тогава може да изберете спагети със сирене. На тях винаги може да се разчита — предлага мъжът, четейки от дъската с менюто.

Поклащам глава и сбръчквам нос.

— Мляко.

— Това лошо ли е? — човекът изглежда изненадан.

— Трябва да го избягвам.

Събеседникът ми ме поглежда подозрително.

— Да, разбирам — казва бавно и внезапно забелязвам, че ъгълчетата на устните му се свиват надолу.

Чакай малко, това презрение ли е? Да не би да намира алергиите ми за нелепи? Той — почувствах как се надига вълна на негодувание в мен — присмива ли ми се?

— Не, наистина, така ми е препоръчал диетологът — защитавам се аз, спомняйки си разговора с доктор Брус, диетоложката на Мелъди, когато правех прессъобщението за една от книгите й. Оплаках й се, че съм постоянно уморена и тя ми написа дълъг списък с храни, които трябва да отбягвам.

Като се замисля, отбягвам ги от шест месеца и все още се чувствам изтощена.

— Освен това не бива да ям бяла или рафинирана захар — продължавам да обяснявам. — Не ми понасят.

— Не думайте! — казва човекът и цъка с език съпричастно, но очите му го издават. Да, определено ми се присмива.

Ядосана, обръщам гръб на натрапника и питам Майлс:

— Какво си избра, скъпи?

По дяволите, как ме нервира този човек! Пък и не аз го заговорих. Той започна!

— Ами, май ще се спра на зелено вегетарианско тайландско къри — казва замислено Майлс.

— О, изглежда вкусно — съгласявам се малко по-шумно от необходимото. — Ще взема същото.

Хъм, ще види този надувко! Чувствам известно задоволство, че съм избрала нещо напълно различно от неговите предложения и се опитвам да привлека вниманието на един от сервитьорите, за да поръчаме.

— Леле, май са доста заети? — казвам с досада, след като напразно махам с ръка известно време, докато Майлс седи до мен търпеливо. — Ще мине цяла вечност, преди да ни обслужат.