— Какво ще кажеш за началото? — предлага Лоти.

Прибирам косата си зад ушите и разтърсвам глава.

— Точно за това говоря — не знам кое е началото. Все едно всичко се е смесило в момента — спирам, опитвайки се да върна поне мислено живота си в нормите, да сложа някакъв ред в случващото се.

Започвам с Оливър. Струва ми се подходящо за начало, колкото и всичко останало. Разказвам й как пътищата ни са се преплели преди десет години.

— Но тогава нищо не се случи между нас, аз дори не го забелязвах, макар че сега ми се иска да беше станало нещо — добавям със съжаление и се издухвам в кърпичката си. — И после, съвсем неочаквано, се срещнахме отново и изглеждаше като че ли нещо щеше да стане, като че ли щях да имам втори шанс. — Спирам, спомняйки си момента само преди час и половина на моя балкон и почти физически усещам болка в стомаха си. — И тогава се скарахме ужасно — довършвам тъжно.

— Не ми казвай. Той се е оказал същият задник като Били Романи — намесва се гневно Лоти.

— Не, въобще не е такъв — поклащам отрицателно глава.

— Тогава защо? — поглежда ме тя учудено.

Мисля си отново за магазина на дядо му, за Лари Голдстийн, за избора, който направих.

— Позволих разумът ми да управлява сърцето ми — казвам спокойно. — Казах си, че бизнесът е бизнес, че личните отношения нямат нищо общо. Опитах се да бъда разумна.

— Искаш да кажеш, че си пренебрегнала инстинкта си? — пита Лоти, след като си е превела думите ми на своя език.

Поглеждам я и се замислям над думите й. Не бях го възприемала по този начин, но тя е права.

— Предполагам, че съм пренебрегнала много неща. Което е било грешка — чувам се да казвам. Пренебрегвах съмненията, които имах за връзката си с Майлс. Ние не бяхме един за друг от самото начало, но аз се опитах да се убедя, че сме, защото исках да бъде така. Пренебрегвах и вътрешния си глас, който ми казваше, че не съм щастлива. Защото аз трябваше да съм щастлива: имах живота, за който винаги съм мечтала; имах съответния начин на живот, успешна кариера; носех дрехи десети размер… И все пак не можех да спра да мисля, че нещо ми липсва. — Произнасям тези думи на глас и осъзнавам, че това е първия път, в който си го признавам и на самата себе си. — Но не знаех какво е. И колкото повече търсех, толкова повече не можех да го намеря, защото имаше прекалено голямо напрежение и прекалено малко време.

Толкова дълго време съм задържала тези неща в себе си, че сега думите сами се изливат една след друга и не мога да ги спра.

— Сякаш постоянно играех на гоненица. Все тичах и гонех срокове, срещи, договори… Бях изтощена и нервна и се тревожех през цялото време, да не споменавам, че винаги бях и гладна — затварям очи и правя тъжна гримаса, спомняйки си, че не съм яла нищо, освен едно мизерно енергийно блокче за закуска.

— Но какъв е смисълът?

— Моля? — спирам монолога си и поглеждам по-младото си Аз с недоумение.

— Имам предвид, какъв е смисълът да се тормозиш през цялото време? — свива тя пренебрежително рамене.

Гледам я объркано. Това подвеждащ въпрос ли е?

— Ъъъ… никой не говори за смисъл…

— Тогава защо го правиш? — пита тя простичко.

— Защото… — отварям уста да обясня, но не се сещам какво всъщност да й кажа.

— Повярвай ми, това си е пълна загуба на време. — Взема от едно шкафче лъскав лак и го пробва на големия пръст на крака си. — Ако е писано най-лошото да се случи, то ще се случи. Да се притесняваш предварително за това няма да те предпази. А ако не се случи — тя повдига многозначително вежди, — то тогава ще се окаже, че си пропуснала в излишни притеснения цялото това време, в което си могла да се забавляваш — усмихва ми се сияйно, после оглежда ноктите си, изтрива лъскавия прозрачен лак, взема нов, яркочервен, и започва да лакира другия си крак.

Гледам я удивено. Как е възможно това момиче да се промени в това, което съм сега? Как тази безгрижна личност става човек, който прекарва целия си ден с възел от нерви в стомаха си? Какво, по дяволите, се е случило с мен? Но още преди да съм довършила въпроса в главата си, вътре в себе си вече знам отговора.

Защото, виждате ли, аз не съм разказала на Лоти цялата история. Има още. Още много. Просто го бях погребала толкова надълбоко досега, че почти се бях убедила, че това не се е случвало. Почти, докато преди няколко дни видях себе си отново с Били Романи и всички болезнени спомени изплуваха отново на повърхността.

Разбира се, че Лоти не знае за това. Не съм й казала истинската причина, поради която исках да й попреча да спи с Били Романи. Не съм й обяснила какво наистина ми разби сърцето. А и как бих могла? Как мога да й разкажа за нещата, които се случиха после? Как си мислех, че съм се съвзела от раздялата, че съм го преодоляла, само за да открия няколко седмици след рождения си ден, че нещо не е наред.

Закъсняваше ми.

Е, може да се досетите за останалото. Съмнението. Паниката. Сълзите. Спомням си този момент сякаш беше вчера седя на тоалетната чиния, гледам двете сини линии и чувствам, че целият ми свят се срива около мен. Бях на двайсет и една години и нямах представа какво да правя. Ядосвах се на себе си, че бях толкова глупава, че съм допуснала това да се случи, че се озовах в такава ситуация. И се страхувах. Това ми остана — само гняв и страх. Леденостуден страх, който обвиваше сърцето ми.

Казах единствено на Ванеса. Тя не ме критикува, нито ме съди, не каза нищо, просто ме прегърна и ми обеща, че ще бъде до мен, каквото и да реша. Ванеса ми даде на заем пари и дойде с мен до клиниката. Ако не беше тя, не мисля, че щях да се справя, но след няколко часа всичко свърши и аз се успокоявах с мисълта, че сега всичко вече ще бъде наред, че ще го забравя.

Само дето никога не го забравих. Не мисля, че някой някога успява, нали? От този момент сякаш нещо в мен се промени. Пресякох една линия и никога не погледнах назад. Разбира се, че през тази година се промених и физически, и психически — това е част от съзряването. Но имаше и нещо друго. Сякаш именно от този момент старата Лоти изчезна.

Една дълга сълза се спуска от окото по бузата ми. Защото едва сега осъзнавам, че всъщност никога не си простих. Беше преди десет години, но и сега понякога се чудя дали постъпих правилно. Случайни моменти, когато гледам Ванеса с Руби и Сам и виждам колко много ги обича… Тогава се питам дали направих правилния избор. Чудя се „ами ако“…

Но сега знам.

Защото след като прекарах това време с по-младото ми Аз и видях Били Романи отново, осъзнах, че съм взела напълно правилно решение. Бяхме толкова млади, толкова неподходящи един за друг, толкова неподготвени за живота, че щяхме да бъдем ужасни родители. Ние дори не бяхме заедно — за Били Романи аз бях просто бройка за една нощ — и ще трябваше да се грижа сама за детето, а аз самата бях още дете. Бях глупава. Мислех си, че бях влюбена, но това беше заблуда. А случилото се… То се случва на милиони жени. Е, случи се и на мен. Време е най-накрая да го приема и да спра да се обвинявам. Както казах на Лоти онзи ден, когато тя седеше на входната врата и плачеше: приемането е последният етап. Трябва да стигна до него, за да продължа напред.

И вече стигнах.

— Хей, добре ли си? — Лоти вдига поглед от лакираните си нокти.

— Да — отвръщам и избърсвам една самотна сълза. — Така си мисля.

— Знаеш ли, трябва да спреш да се тормозиш за миналото, да забравиш бъдещето и да започнеш да живееш за момента — казва тя замислено, после приключва с лакирането и поглежда ноктите си със задоволство.

— Знам — съгласявам се аз, после се усмихвам тъжно. — Но как?

Тя ме поглежда изумено, сякаш съм пълна глупачка, после осъзнава, че съм съвсем сериозна и се взира в мен съсредоточено.

— Отпусни се, бъди по-спонтанна, забавлявай се…

— Да се забавлявам? — повтарям, като че ли това са чужди думи.

— Както онази нощ в дискотеката — Лоти прави някакви движения, които подозирам наподобяват как танцувам, и се изчервявам от срам. — Тогава приличаше на човек, който се забавлява.

— Да, така беше — признавам аз. Връщам се мислено към вечерта, как танцувам, после се сещам как се разхождах с Оливър в парка, как ядохме масленки с дядо му, как пазарувах на битака… Не бях осъзнала досега, но през последните няколко дни се забавлявах повече, отколкото през последните няколко години.

— Хей, знам от какво имаш нужда! — Лоти скача от масата, започва да рови в една отрупана с пайети чанта, висяща на облегалката на стола, и тържествуващо вади от там един „Кит-Кат“. — Да-да! Шоколад! — усмихва се доволно, разчупва го на половина и ми подава едната част.

— Ъъъ…, не, благодаря ти — усмихвам се и аз, но поклащам отрицателно глава. — Опитвам се да не ям шоколад.

— Сериозно? — поглежда ме тя изумено. — Нищо чудно, че си депресирана.

И внезапно ми просветва. Нашите роли са напълно разменени! Аз не съм вече по-мъдрата Шарлот, даваща съвети на по-младото си Аз; тя ме напътства. Осъзнавам, че не знам повече от нея. За някои неща, може би, да — поглеждам към ужасните сребристи сенки, — но не и за всичко. Не и за най-важното, всъщност.

Възрастта и опитът не ме направиха мъдър съветник — те ме превърнаха в нервна, напрегната и стресирана жена на около трийсет години, която се безпокои за всичко. Чийто живот е напълно лишен от всякакъв баланс. Която е забравила как да се забавлява. И която постоянно чете книги за самопомощ и се опитва да намери себе си, докато е била себе си през цялото време ето тук, под носа си, мисля си аз, докато гледам Лоти и виждам тази умна, уверена и изпълнена с жизненост личност.

Наистина, за какво се притеснявам толкова? Тя ще се справи, внезапно осъзнавам. Не мога да я затворя в клетка. Не мога да й попреча да прави грешки, точно както не успях да предотвратя вечерта й с Били Романи и неизбежните последици. Но знаете ли какво? Вече и не искам. Някой беше казал: „Това, което не те убива, те прави по-силен.“ Да, предстоят й трудни времена, но всичко ще бъде наред — тя ще се справи.