След това обаче се сещам и застивам. Магазинът. Трябва да кажа на Оливър.

— И така…

— И така? — успявам да пророня аз, но се чувствам вцепенена.

— Ами сега ще отидем отново на разходка, защото не можем да продължим приятния си разговор през прозореца на колата.

— О, да, да… — изчервявам се отново. Нервите ми вече са абсолютно разклатени и не знам колко още ще издържа. Мисля си дали има подходящ начин, за да изтърся новината за съдбата на магазина на дядо му, но колкото и да се мъча, май не откривам.

Най-вероятно, защото няма такъв, Шарлот, обажда се онзи тънък глас вътре в главата ми. Трябва само да съм честна и да кажа истината, независимо от всичко.

— Всъщност исках да поговоря с теб за нещо — излизам от колата и веднага съм нападната от игривия Уели.

— Долу, момче, долу — казва Оливър и Уели се отдръпва послушно. — Някой се радва да те види — продължава той и се усмихва срамежливо. — А и не е само той.

Напрежението, което усещам с всяко мускулче на тялото си, изведнъж се изпарява като с магическа пръчица и се чувствам лека като пеперудка. Всъщност пеперудите явно са влезли някак в мен, защото ги усещам как пърхат в стомаха ми. Може би пък не е нужно да му казвам нищо точно в тази минута.

— Какво правиш тук? — питам аз и усещам, че цялата треперя. Но по един хубав, вълнуващ начин.

— О, бях в района — казва той небрежно. — Мислех си, че мога да разходя Уели… — свива рамене и пъха ръце в джобовете си.

Онези пеперуди направо полудяват.

— Е, след като си тук, предполагам, че трябва да те поканя на чаша чай — казвам и се старая да звуча възможно най-невъодушевено.

— Не, не е нужно — протестира Оливър, след това спира, осъзнавайки, че се шегувам. — Предполагам, че си го заслужих.

— Предполагам, че, да — съгласявам се. — Чакай малко — обръщам се към колата си и се протягам за куфарчето, чантата, папките си…

— Искаш ли помощ?

— Да, би било добре — отвръщам, накланяйки се към задната седалка, където има голяма кутия с папки. Най-горната е на Лари Голдстийн и внезапно забелязвам, че върху нея съм записала адреса на новата клиника. Стомахът ми се обръща. Мамка му! Не искам Оливър да го види. — Ако имах нужда от помощта ти, де — довършвам изречението си и се измъквам от колата, притискайки всички папки и документи към гърдите си като Беатрис. — Но предпочитам да върша нещата сама… като жена, ъъъ… Нали знаеш, „Женският евнух“27 и другите…

Господи, какви ги дрънкам? Никога не съм чела „Женският евнух“. Сега ще си помисли, че не си бръсна краката и обикалям наоколо, палейки сутиените си. Но дори да си го мисли, не го показва.

— Както искаш — усмихва ми се лъчезарно.

Изпитвам облекчение. Пфу, беше близо. Все пак по някое време трябва да му кажа.

— Ами, натам сме — сочи с глава и пъшкайки под тежестта на папките и целия останал багаж, се запътвам към апартамента си.

И ще го направя. Просто трябва да намеря правилния момент.

Отключвам външната врата и влизам в коридора. Оливър върви след мен заедно с Уели. Косматият ни приятел веднага се затичва лудо из хола, оставяйки мръсни петна понякога чистия ми кремав килим.

— О, по дяволите — Оливър ме поглежда притеснено. — Уели! Стига, момче! — крещи отчаяно. — Божичко, съжалявам. Ще го завържа отвън — извинява се той и изглежда много разстроен.

— Не ставай глупав, всичко е наред — казвам бързо.

— Но килимът ти…

— Е напълно непрактичен — довършвам аз. — Не се притеснявай, това са просто петна, ще ги почистя.

Ехо! Да не би внезапно да се ме отвлекли извънземни и да са върнали на земята мое копие, лишено напълно от характер?

Обикновено се побърквам от най-малкото петно на килима. Карам гостите си да си свалят обувките, а ако отнякъде се появи някаква троха или боклуче, веднага дотичвам с прахосмукачката.

По някаква причина обаче мисълта, че Уели търчи по прекрасния ми кремав килим от естествена вълна и оставя след себе си безобразна мръсотия, не ме тревожи въобще. Всъщност чувствам се почти щастлива, че Уели търчи наоколо и оставя големи мръсни отпечатъци.

Ясно, със сигурност съм отвлечена от извънземни.

Или си падам по някого.

Сърцето ми подскача.

И този път не говорим за фантазията падам си по двайсетгодишния сладур Оли, а за нещо съвсем реално — падам си по него сега, когато е на трийсет и е Оливър, порасналият заядлив барман.

Мамка му!

— Ъъъ… искаш ли да седнем отвън? — казвам, минавам бързо през кухнята и отварям френските прозорци, които водят към малкия балкон с красивия парапет от ковано желязо, покрит със зеленина.

— Уау, красиво е — казва Оливър възхитено.

— Благодаря — усмихвам се аз. — Макар че заслугата не е моя. Имам градинар, който се занимава с растенията — соча към смесицата от сини, жълти и розови цветя, на които дори не знам имената. — Ето това е моят принос — показвам малките светещи лампички, увити около една саксия.

— Е, предполагам, че сигурно си струва — коментира той иронично.

— Струва си! — засмивам се аз. — Почакай само да стане тъмно! — и тогава внезапно осъзнавам какво съм казала и усещам как бузите ми почервеняват. Това звучи сякаш няма да го пусна да си ходи, преди да е станало тъмно, нали? Сякаш съм някаква разгонена уличница и ще правя секс с него или нещо такова.

Добре, забравяме тази мисъл. Не мога да повярвам, че думата „секс“ се появи в главата ми. Поканих го само на чаша чай, а ето че вече мисля за секс. Само дето всъщност не мисля за секс. Мислех си за…

О, кого заблуждавам? Мислех си за секс.

— Е, не те видях миналата вечер…

Обръщам се и виждам, че Оливър ме гледа изпитателно.

— Очаквах да дойдеш да ме игнорираш пак — казва той и после се усмихва. — Шегичка.

— О, не, просто трябваше да остана вкъщи, за да… — Щях да кажа „за да опаковам нещата на Майлс“, но се спирам навреме. Ако изтърся това, наистина ще изглеждам като зажадняла за секс неудачница, която кани мъж в апартамента си, още топъл от бившето й гадже. — Трябваше да свърша малко работа — завършвам аз, връщайки се обратно в кухнята. Поставям чайника на печката и започвам да търся чай из шкафовете.

— Да, и аз също — обажда се той от балкона. Излегнал се е на един от градинските ми столове. — Върнах се много късно от дядо. Имаше много работа там. Опаковахме с часове.

Водата в чайника завира, сипвам я в чашите, ръката ми трепери и усещам, че съм изплашена до смърт.

— Горкият той, много е разстроен — продължава Оливър гневно. — А на всичкото отгоре днес някакви хора са се изсипали в магазина и са започнали да говорят как ще изтърбушат цялото място.

Добре, това е. Трябва да му разкажа за Лари Голдстийн, за магазина, за мен. Сърцето ми бие силно в ушите, слагам ръка на врата си, който още ме боли, дишам дълбоко и се опитвам да не се разпадна.

— Знаеш ли, трябва да му сложиш лед — гласът на Оливър ме стряска. Обръщам се рязко и го виждам точно зад мен. — Ще се почувстваш по-добре.

— О, не, добре съм — казвам рязко.

— Няма да говориш така, когато се събудиш утре и не можеш да се движиш. — Без повече спорове, той отваря вратата на хладилника ми. Гледам го безмълвно как вади формичката за лед, разстила една хавлиена кърпа, поставя вътре ледените кубчета, разтрошава ги в плота и ги завива плътно в кърпата.

— Изглежда сякаш си го правил и друг път — коментирам аз.

— Аха, случвало ми се е няколко пъти. Преди ми харесваше да си мисля за себе си като за боксьор, но не бях много добър — посочва ми белега си. — Знаеш ли, някога бях доста хубав — усмихва се тъжно той.

— И сега си хубав — протестирам, после осъзнавам какво съм казала и се изчервявам като ученичка. До този момент не бях осъзнала колко секси е всъщност Оливър, но след като стигам до тази идея, вече не мога да мисля за нищо друго. — Защо? Какво се е случило? — питам бързо, за да сменя темата.

— Силен удар вляво, двайсет и два шева, и счупен нос.

— Много ли болеше?

— Болеше ли? — повтаря той и ме поглежда така, сякаш съм обидила мъжествеността му. — Плаках като бебе — признава след секунда.

Засмивам се, а после изохквам, защото вратът ме заболява по-силно.

— Добре, сега отивай и сядай отвън — заповядва Оливър и взема импровизирания компрес.

— Ами чаят?

— Ще отнеме само минутка.

Без да споря повече, се завличам с мъка навън и се отпускам на един от столовете. Когато Оливър застава зад мен, през тялото ми минават топли вълни.

— Сега трябва да се съблечеш малко — инструктира ме той.

Колебливо разкопчавам яката на ризата си.

— Не, повече.

Сърцето ми забива бързо, докато разкопчавам горните копчета и сутиенът ми започва да се вижда.

Този следобед е горещо и усещам, че по гърдите ми избиват капчици пот.

— Добре, сега само ще преместя тези… — Оливър внимателно отмества презрамките на сутиена ми и ги оставя да се смъкнат по голите ми рамене.

Дишането ми се учестява, гърдите ми се надигат и отпускат все по-бързо.

— Където точно те боли? Тук? — пръстите му минават по долната част на тила ми.

— Ъъъ…, малко по-долу — гърлото ми се свива, а гласът ми преминава в шепот.

Ръцете му проследяват нежно врата ми по линията на косата ми, после се насочват към гръбнака с кръговидни движения, долу, още по-долу…

— Тук?

Трудно ми е да събера мислите си.

— Да, тук… — успявам да кажа. Силна тръпка преминава от слабините към краката ми. Усещам как помежду ни протича ток. Никога не съм изпитвала дори наполовина нещо подобно с Майлс. Толкова е еротично. По-възбуждащо е от всичко, което съм преживявала през последните години. И не само…

— Сега ще ти стане малко студено.

Изписквам леко, когато притиска ледения компрес към врата ми.

— Шшш — смъмря ме Оливър и хваща здраво раменете ми, когато тялото ми потреперва. — Не мърдай.