— Не много добре.

О, божичко, тя знае. Личи си по гласа й. За секунда изпитвам огромно облекчение, че не трябва да я лъжа, но притеснението ми за нея е по-силно.

— Защо? Какво има? — опитвам се да звуча спокойно. Последва кратко мълчание и после…

— Открих квитанция.

Странно е как две толкова обикновени думи могат да имат толкова силен ефект върху мен и могат да ме накарат да се разтреперя, да спра да дишам за кратко и да се изпотя цялата, но го постигат.

— Каква квитанция? — питам притеснено. Каквото и да е, не е нещо хубаво. Все пак най-добрата ви приятелка няма да се обади, за да ви каже, че е намерила квитанция от хранителния магазин, нали?

— От магазин за бельо.

Първо презервативите, после апартамента в хотела, сега и това. Сърцето ми забива силно, но се опитвам да се успокоя. Така, нека да ограничим щетите. Трудно е да се види положителното в тази ситуация, но нали затова съм пиар? Ако някой може да оправи нещата, това съм аз.

— О, късметлийка — възторгвам се аз, може би малко по-пресилено от необходимото. — Джулиан сигурно ти е купил секси бельо и е искал да те изненада.

— Да бе, да — изпухтява Ванеса. Нещо ми подсказва, че не е много убедена. — Два размера по-малък, отколкото нося? С чашка В? Обадих се в магазина, дадох им баркода от бележката. Ако се побера в сутиен десети размер, ще бъда повече от изненадана. Ще бъде истинско чудо.

Има право. Обичам много Ванеса и смятам, че изглежда страхотно, но няма начин да влезе в десети размер. А гърдите й — те карат всички като мен, които правим чудеса от храброст със суперскъпи сутиени и подплънки, да се пръскаме от завист — не са виждали никога, никога, ама никога отблизо нещо по-малко от чашка с размер двойно D.

— Може би се е объркал? — продължавам да споря аз. — Мъжете са безпомощни в подобни ситуации. Майлс винаги мислеше, че нося десети размер.

— Ти си десети размер, Шарлот.

— О, да, да… Е, разбираш какво имам предвид — само дето аз самата не знам какво да й кажа в този момент, а не мисля, че и тя разбра, защото отсреща се мълчи.

— Съжалявам. Знам, че сигурно си много заета. Ще затварям.

— Не, добре съм, не ставай глупава — казвам бързо аз.

— Наистина ли? Убедена ли си? — тя звучи толкова благодарна, че се чувствам два пъти по-виновна.

— Разбира се. Има ли нещо по-важно от най-добрата ми приятелка? — тъкмо казвам тези думи и моят „Блекбъри“ започва да звъни. Беатрис е, но не вдигам.

— Не знам какво да правя — въздъхва Ванеса. Тя звучи отчаяно и внезапно си спомням как седеше на опашката в дамската тоалетна в бара и обясняваше екзалтирано колко много е влюбена в Джулиан. Почвам да се питам как стигна дотук след всички тези години, да седи на телефона и да ми се оплаква, че мъжът й изневерява.

— Защо не го попиташ? — предлагам аз. — Да бъдеш честна.

— Не мога. Тогава той ще разбере.

— Какво ще разбере?

Сега и на телефона ми светва лампичката, за да сигнализира, че ме търсят по другата линия. Отново е Беатрис. Стискам зъби и продължавам да го пренебрегвам. Може да изчака. Едва ли е нещо важно.

— Не съм направила нищо лошо — започва да се оправдава тя. — Просто перях и намерих бележката в джоба му… Добре де, направих го! — не издържа тя. Мога да чуя как дърпа нервно от цигарата си от другата страна на линията. — Претърсих дрехите му. Затова не мога да му кажа. Ще разбере.

— Виж, сигурна съм, че не е това, което си мислиш. — И което и аз си мисля. — Само почакай и ще видиш, че има разумно обяснение.

Лампичката спира да свети. Добре. Сега ще мога да се концентрирам върху разговора.

— Какво например? — пита Ванеса. — Намерих квитанция за бельо, което не е с моя размер и не е вкъщи. Повярвай ми, прерових цялата къща. Не е тук. Значи го е купил за някоя друга.

— Ами… може би е бил с колега, който изведнъж си е спомнил, че има годишнина от сватбата си и е отскочил до магазина, за да купи секси бельо на жена си, но след това е осъзнал, че си е забравил портфейла в офиса и затова Джулиан му е услужил и го е купил със своята карта.

Фантастична история, Шарлот, казвам си сама. Обърнах нещата с главата наопаки и сега Джулиан изглежда като герой вместо като измамно, лъжливо копеле.

Каквото той, разбира се, не е. Защото колкото повече си мисля за него, толкова повече отказвам да повярвам, че Джулиан може да направи такова нещо. Да, знам как изглежда, когато се изправиш лице в лице с фактите, и знам, че всички сме чели за футболисти, които правят така, и политици, и музиканти, и мъжът от съседната къща, смятан за стълб на обществото. Но това е Джулиан и макар да знам, че нещата между тях в момента не вървят добре, той обича Ванеса и никога не би направил подобно нещо.

— Хъм… — Ванеса не ми изглежда много убедена. — Предполагам, че донякъде е възможно…

— Разбира се, че е възможно. Имам предвид, разумните обяснения са хиляди — спирам се бързо. Добре, Шарлот, не насилвай късмета си.

— Мислиш ли?

— Абсолютно.

Другата линия започва да звъни отново. Беатрис е. Пак. Доста е упорита. Този път вече не мога да я пренебрегна.

— Виж, Ванеса, наистина съжалявам, но ще затварям — казвам със съжаление. — Асистентката ми се обажда и трябва да вдигна. Може да е нещо за утрешната ми презентация с Лари Голдстийн.

— О, как е той? — пита тя и се оживява. — Давал ли ти е други аванси?

— Той е женен! — възмущавам се аз.

— Именно — шегува се Ванеса.

Оставям забележката й без коментар. Макар че съм доволна, че черното й чувство за хумор се върна.

— Виж, ще ти се обадя отново.

— Вероятно тогава ще съм разведена.

— Ванеса!

— Шегувам се, шегувам се. Добре съм.

Знам, че не е добре. Далеч от добре е, но какво да направя? От офиса ме търсят заради нещо, което вероятно е спешно, бракът на приятелката ми може да е в сериозна криза, отговорна съм за ограбването на един възрастен човек и за пренебрегването на внука му преди десет години и според един имейл от Майлс, който получих тази сутрин, дължа около седемстотин лири обезщетение заради провалените огледи. И все още не съм се обадила на мама, след като предишният ни разговор неочаквано прекъсна, спомням си внезапно.

Нещата се случват едно след друго. Сякаш се лутам насам–натам и се опитвам да върша няколко неща едновременно, като онези хора от цирка, които балансират с чинии — прибавят една след друга, като не спират да ги въртят, но в един момент ги изпускат и те падат на земята и се разбиват на милиони малки парченца.

Бързо се разделям с Ванеса и вдигам другата линия.

— Здрасти, Беа, какво има?

Но аз не мога да си позволя да изпусна чиниите. Защото, ако това се случи, кой ще събира парчетата?

Трийсет и четвърта глава

Когато най-накрая паркирам пред апартамента си, съм вече емоционално изтощена. След като успокоявам Беатрис, която е изпаднала в истерия, защото е объркала доставчиците за утрешния обяд, и разрешавам проблема, се обаждам на секретаря на Джулиан и му оставям съобщение да ми се обади у дома. Не съм измислила какво точно ще му кажа, но не мога просто да си седя и да не правя нищо.

Макар точно в този момент да се чувствам точно така.

Изпразнена от съдържание. Нула. Нищо.

Приключвам с разговорите, загасвам двигателя, затварям очи и отпускам глава на волана. За момент просто се наслаждавам на спокойствието, опитвам се да усетя всичко — дъха си, отпускането и повдигането на раменете си. Имам нужда само от един миг спокойствие. За да се отпусна, както казва докторът. Какво ни казват в класа по йога фокусирай се върху дишането.

Фокусирам се.

Вдишвай дълбоко… а сега издишай… Вдишвай пак и сега издишай… Поеми си дълбоко дъх.

Старая се да вдишвам през ноздрите и да издишам през устата. Дори поставям палеца и показалеца си на ноздрите, както се предполага да се направи. Усещам как гръдният ми кош се разширява, после бавно се свива. „Правете го толкова продължително, колкото можете“ — винаги казва учителят ми по йога. Макар че по това време часът вече е на приключване и на мен не ми пука кой знай колко за тези неща.

Все пак, изглежда, че има желания ефект. Чувствам се много по-спокойна. Всъщност мога даже да изредя и няколко ом мантри, ако ще помогне.

Оммммммммм, оммммммм, оммммммм…

— Добре ли си?

Шумно тропане по стъклото едва не ми докарва сърдечен удар и аз скачам изненадано и още в шок.

— Уф, тъп идиот такъв! — изкрещявам, защото при ставането за малко да счупя врата си. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш…

— Шарлот?

Озовавам се лице в лице с Оливър. Спрял е на тротоара, приклекнал е с подпрени на колене ръце и наднича през прозореца на колата с притеснено изражение на лицето.

Мамка му, от колко време е тук, какво ли е видял?

— Хей, добре ли е?

Не съм добре, направо съм ужасена. Не, задраскайте го. Аз съм отвъд ужаса.

— Да, напълно… благодаря — кимам аз и след това изохквам, защото болката пронизва врата ми.

— Сигурна ли си?

Пронизващата болка преминава бързо в изгаряща агония.

— Вратът ми — успявам да прошепна.

— Вероятно нещо се е прехапало.

— Ами ако съм го счупила? — питам с нарастваща паника.

— Съмнявам се.

— Откъде знаеш?

— Можеш ли да мърдаш пръстите на краката си?

Опитвам.

— Да.

— Сега за най-важната проверка…

Гледам го съсредоточено.

— Можеш ли да мърдаш с уши?

Опитвам се, но нищо не се получава.

— О, божичко, не, не мога. Какво означава това? — викам почти в истерия.

В този момент виждам, че той се смее. Направо се превива от смях на тротоара.

Усещам, че се изчервявам.

— Означава, че вратът ти е добре — ухилва ми се Оливър закачливо и аз не мога да се въздържа и също се усмихвам.