— Беше ли? — питам, макар че вече знам отговора.

— Аха — кима тя. — Все още висеше отвън с останалите от групата си, така че отидох с него на купона… — тя изхлипва и отново млъква за известно време, сякаш си припомня онази нощ.

Както правя и аз.

За мен онази нощ ми се струва толкова далечна, като че ли преди цял един живот, и въпреки това ми е трудно да мисля за нея, без да се сещам и за всичко останало, което последва след това. Болката от отхвърлянето, срамът, самосъжалението… Ако се постарая много обаче, все пак мога да изолирам вечерта от другите събития, да се концентрирам върху емоциите си, да си спомня как се чувствах. Млада, щастлива, непобедима. Божичко, чувствам се като напълно различен човек от момичето, което бях тогава.

— Беше невероятно… — въздъхва тя и очите й заблестяват от вълнение.

— Знам — промърморвам аз.

— Така ли? — Лоти ме поглежда изненадано и присвива въпросително вежди.

— Искам да кажа, това чувство ми е познато — казвам бързо. — Да имаш невероятна вечер с някого. С когото и да е — добавям.

Тя продължава да ме гледа подозрително — сякаш не може да си представи някой като мен да има нощ с изумителен секс с когото и да било, да не говорим за вокал на рок група.

— Както и да е. На следващата сутрин, когато си тръгвах, той обеща, че ще ми звънне, защото същата вечер имаха свирене в Лийдс, заради което той не можеше да дойде на рождения ми ден — прави гримаса и си дръпва от цигарата си. — Но това се оказа лъжа. Не са ходили никъде. Бил е с това момиче — очите й се напълват отново със сълзи, които се събират, събират в ъгълчетата и най-накрая се плисват надолу по бузите й. — Как е могъл?

Защото е егоистичен, салювлюбен задник, ето защо. Приисква ми се да й изкрещя, но знам, че няма да го приеме много добре. Знам, защото когато Ванеса ми каза същото, двете се скарахме жестоко, аз го защитавах докрай и се прибрах вкъщи бясна. Но ако не мога да й кажа това, какво да й кажа? Истината?

Колебая се и обмислям какво мога да й кажа, когато телефонът звънва и след малко един глас отвътре изкрещява: „Лоти, вашите!“ и някой, който не разпознавам, се появява на вратата, носещ апарата (нарочно бяхме сложили дълъг кабел).

— О, благодаря ти — кима тя, вдига телефонната слушалка и ме поглежда: — Извинявай, само минутка.

О, това ще бъде интересно, мисля си, и се настройвам за сцената.

— Мамо! Здрасти, как си? — Лоти звучи въодушевено, широка усмивка се появява на лицето й.

Гледам я изумено. Не знам какво съм очаквала, но не и това. Тя изглежда истински щастлива, че се чува с мама.

— Били? Не, не се е обаждал.

Какво? Казала съм на мама за Били Романи? Не мога да повярвам. Никога повече няма да споделям нищо с мама, особено свързано с любовния ми живот.

— Не, добре съм — казва успокоително Лоти в отговор на някакъв въпрос на мама, а после ме поглежда. — Тук съм с една приятелка.

Спирам да я зяпам и се усмихвам престорено.

— Добре, кажи на татко, че го обичам, нали? И помни, ще си дойда другата седмица, така че ще се видим тогава… Да, наистина нямам търпение. Ще отидем заедно да пазаруваме. Ще похарчим ваучерите, които ми изпрати — тя се засмива и съм сигурна, че чувам и мама как се смее от другата страна на линията. — Добре, чао, мамо! Ще ти се обадя утре. И аз те обичам — Лоти затваря телефона и се обръща към мен с все още греещо в усмивка лице.

Изпитвам леко съжаление. Вече не водя такива разговори с мама. Днес те са много по-резки, по-нервни, не толкова сърдечни. Като отношенията ни, осъзнавам внезапно и се опитвам да си спомня последния път, когато сме пазарували заедно.

— Значи говориш с родителите си всеки ден? — питам с любопитство.

— О, да, ние сме си много близки — потвърждава тя без никакво колебание. — Щастливка съм. Някои хора не се разбират с родителите си, не ходят да ги виждат и други такива неща, но моите са страхотни. Наистина се вълнуват, че си намерих тази работа в Лондон, и ме подкрепят, но знам, че им липсвам. Те също ми липсват.

— Това е супер — усмихвам се, но вътрешно не мога да се въздържа да не се натъжа от това колко сме се отчуждили с родителите ми. Вече почти не им се обаждам и сякаш са минали години, откакто за последно ги видях. Обзема ме силно чувство на вина, като осъзнавам колко съм ги пренебрегвала. Мисля си за мама, която ми позвъни, докато шофирах, и ме разпитваше за Майлс. Тя все още се тревожи за мен, дори сега и въпреки че го показва по странен начин. Такава си е мама.

— Както и да е, докъде бяхме стигнали? — Лоти ме поглежда въпросително.

— О… ъъъ… — опитвам се бързо да събера мислите си, спомняйки си разговора ни за Били Романи, за това, какво смятах да й кажа, всички умни съвети. Толкова много неща ми се въртят в главата, но една част от мен не спира да мисли, че вече е прекалено късно. Моментът си отиде и вместо това се сещам за онези съвети, които прочетох в книгата за самопомощ в Амазон.ком.

— Първо ще изпиташ съмнение и шок — цитирам аз. — Но това е нормално след раздяла. Или отхвърляне — добавям абсолютно нетактично.

— Кой го казва? — пита тя сърдито.

— Прочетох го в една много хубава книга за разделите — обяснявам аз. — Всъщност щях да си я купувам днес, но ме разсеяха.

— Защо щеше да си я купуваш? — любопитства Лоти.

Поколебавам се. Не ми се говори много за това. Но пък в крайна сметка, защо не?

— Защото тъкмо скъсах с приятеля си — признавам аз. Сега аз съм се свила и притискам колене до гърдите си, гледайки в земята.

— Ти имаш приятел? — Лоти изглежда шокирана.

— Имах — поправям я.

— Уау. Искам да кажа… Аз си мислех, че тъй като си по-възрастна, сигурно си разведена.

— Разведена? — възкликвам аз. Господи! Достатъчно лошо е, че майка ми иска да се омъжа, но сега и по-младото ми Аз ме вкарва в групата на разведените. Е, все пак по това време бях много устата и никога не мислех, преди да кажа нещо.

— Ами, нали не носиш пръстен — обяснява тя с истинско разкаяние в гласа.

— Не, не съм разведена. Нито омъжена — добавям, за да изясня напълно нещата. — Сама съм.

Не мога да не забележа иронията на ситуацията. Ето ни тук, седим една до друга, разделени от десет години, и двете самотни, и двете говорим за мъже.

По-скоро, за тяхната липса.

Някои неща никога не се променят, нали? Освен че сега съм по-възрастна, по-зряла и чета книги за самопомощ, за да знам как да се справям с тези неща, казвам си мислено, облекчена, че вече не съм тази изтрезняваща развалина, която бях някога.

— Божичко, съжалявам — казва Лоти. — И какво ще правиш сега?

Връщам се пак към корицата на книгата.

— Ами, важно е да оплачеш края на връзката си, тъй като това ще ти помогне да продължиш напред — цитирам по памет.

Лоти прибира косата си зад ушите и ме зяпва.

— Какво означава това?

— Означава, че трябва да сложиш край, да приключиш — обяснявам аз. Чела съм много за приключването. То е голяма работа в книгите за самопомощ.

— Да приключа? — повтаря тя, сякаш за първи път чува тази дума.

И всъщност за нея наистина е така. Все пак е само на двайсет и две години — тогава не знаех много за приключването на нещата. За разлика от сега, мисля си, горда от своето помъдряване и израстване. Израстването също е голяма работа в книгите за самопомощ.

— Трябва да отделиш време да се справиш с това, което се случва — обяснявам аз, опитвайки се да извлека най-доброто от всичко, прочетено през годините. — Затова е хубаво да бъдеш добра към себе си, да се глезиш, да прекарваш повече време с приятелите си. — Говоря за Ванеса. Дори и сега, след десет години, тя е винаги тук, до мен, каквото и да се случи. Точно както беше и тогава. В ума ми се появяват картини от миналото: Ванеса, седяща до мен на дивана, държаща главата ми, когато си изливам сърцето. Не казва нищо. Но това е без значение, защото знам, че е тук. И това е достатъчно. — Но е важно да помниш, че не бива да пришпорваш оздравителния процес — добавям, сещайки се пак за книгата от Амазон.ком. Божичко, наистина звуча като доктор Фил, нали? Изпитвам вътрешно задоволство. Ето, най-накрая мога да помогна на някого, да дам добри съвети.

— Защо не? — пита Лоти и бърчи челото си.

Където продължава да има само една вежда, осъзнавам внезапно аз. Само че този път е изскубана в двата края откъм долните им страни. Сигурно е използвала пинцетите, които й подарих, което — както виждам — явно не се е оказало такава добра идея. Исках да си направи изящни дъги като на Джесика Алба, а вместо това тя е оставила непочистени веждите по средата, изтънила ги е в краищата и така е постигнала ефекта на постоянно изненадано изражение. Ужас!

— Защото това е процес — повтарям търпеливо.

— Глупости — отвръща тя.

Поглеждам я шокирано.

— Това са пълни глупости. Защо трябва да преминавам през някакъв тъп процес, докато той излиза с друго момиче? — изпъшква гневно Лоти.

— Очевидно си в етапа на гнева — казвам, опитвайки се да я успокоя.

— Но той ми каза, че е влюбен в мен! — разплаква се момичето с ужасните вежди.

Въздъхвам тежко. Ето я разликата. Ако има едно нещо, което съм научила със сигурност през изминалите години, то е никога да не вярвам на мъж, който ти казва, че е влюбен в теб в момента, в който те е вкарал в леглото.

— Божичко! Такъв лъжец е! — продължава да ридае горко Лоти.

— Да, това е добре — важно е да изкараш гнева си навън — окуражавам я аз. — Тези етапи са наистина от съществено значение, за да преодолееш нещо такова. Първо ще преминеш през шока, после идва депресията, сега гневът — опитвам се да си припомня всички етапи.

— Аз съм била бройка за една нощ за него… А като си помисля… Ъъъ, иде ми да го убия! — надава гневен вой тя. После замлъква, дърпа от цигарата си и вперва поглед в празното пространство.

— Последният етап е приемането. След като стигнеш до него, ще можеш да се справиш с всичко, което ще ти поднесе животът — спирам и се замислям за собствения си живот, за това, което се е случило през последните десет години, откакто бях на мястото на Лоти, и за момент ми се струва, че говоря на себе си. — Ще можеш да продължиш напред.