Запалвам двигателя, включвам се в трафика и се запътвам натам. Може би е паднал от китката ми, когато рових из хладилника за мляко. За секунда си спомням неидентифицираните съмнителни обекти вътре и потръпвам от погнуса. Като се замисля, господи, моля те да не е в хладилника, не мисля, че съм достатъчно силна да пъхна ръката си там отново.

Карам на север към надлеза и не след дълго виждам познатите табели за отклонението. Макар, естествено, никъде да не се виждат работници, размишлявам аз, докато се включвам в единичната лента и минавам покрай големите багери и кранове, седящи празни край пътя. Типично. Докато ругая мислено любопитния навик на британските пътни работници денем да се крият, а нощем изненадващо да развиват дейност, изразяваща се в поставяне на множество оранжеви конуси и в току-що изкопани дупки, които после си стоят така с дни и причиняват огромни задръствания, телефонът ми звънва.

— Ало?

— Търсих те у вас, но не си беше вкъщи — прозвучава обвинително глас от другата страна на линията.

— О, здрасти, мамо — казвам автоматично. — Благодаря за картичката и за ваучерите. Исках да ви се обадя снощи, когато ги получих, но беше прекалено късно.

— Добре ли прекара на рождения си ден?

Мисля си за миналата нощ. Не съм сигурна, че „добре“ е правилното прилагателно.

— Да, да, беше… — опитвам се да се сетя за точната дума — … интересно.

— Някакви изненади?

— Може и така да се каже — промърморвам, сещайки се как танцувам в дискотеката, как говоря с Оли, татуировката му…

— Знаех си! — провиква се тя победоносно и прекъсва потока на мислите ми. — Казах на баща ти! Не ти ли казах, Дейвид? Нали? — мама крещи на баща ми, който се чува как ме поздравява от далече. Мога да си ги представя — тя на телефона в коридора, той в дневната, опитващ се да чете книга на спокойствие.

— Какво си знаела? — питам объркано. Божичко, за какво говори майка ми сега? Задържам телефона до ухото си и ускорявам, защото приближаваме светофара на отклонението.

— Хайде де, не ни карай да чакаме! — смее се мама нервно. Звучи някак истерично и за момент се питам дали не е пила нещо. Има навика да си пийва малко мартини с лимонада преди вечеря.

— Мамо, не знам за какво говориш — казвам леко нетърпеливо вече. О, божичко, светофарът се сменя. Натискам още по-силно педала…

— Предложението! — провиква се тя. — За каква друга изненада мислиш, че говоря?

Внезапно осъзнавам. Когато мама каже „изненада“, тя си мисли…

… А и аз си мислех… О, мамка му!

Сърцето ми спира. Трябва да й кажа истината. Само че в момента това ще бъде като да каже на спечелилия джакпота от лотарията, че е станала грешка и това не е печелившият билет.

— Е? — упорства мама. — Още ли ще държиш бедната си майка в напрежение?

Поемам си дълбоко дъх. Хайде.

— Скъсахме.

Известно време отсреща има само мълчание и после…

— Какво? — мама почти шепне. Явно е шокирана.

Бързо се възползвам от предимството си, че още е изненадана и не знае как да реагира.

— Всъщност аз скъсах с него. Не беше правилно, мамо — опитвам се да й обясня. — Мислех си, че може и да се получи, наистина исках да се получи, но не стана, не можах. И когато спрях да се убеждавам, че всичко е идеално и се вгледах във връзката ни…

Тя ме прекъсва:

— Да не си полудяла?

Поемам по същия пряк път както обикновено, после завивам в страничната улица и размишлявам за събитията от изминалата седмица. Натъкнах се на двайсет и едно годишното си Аз, ходих заедно с него на концерт, на дискотека, скъсах с гаджето си…

— Напълно възможно — признавам аз, спускайки се покрай паркираните коли. Може би мама е права. Може би съм изперкала от стреса в работата. Може би обърквам напълно и безвъзвратно живота си и ще съжалявам за това.

— Какво, за бога, ти става? — кара ми се гневно тя. — Сигурна съм, че ако му се обадиш, той ще те приеме обратно.

— Не искам той да ме приема обратно! — провиквам се аз. Има доста съмнения и колебания в ума ми, но не и за това. — Не съм влюбена в него, а не мисля, че и той в мен — добавям, спомняйки си колко притеснен беше, че ще загуби къщата и парите, дадени за огледите, но не и мен.

— Но той изглеждаше идеален за теб.

— На хартия, може би, да — признавам аз, — но не и в действителност. Майлс е страхотен човек, мамо, но не и за мен. Той просто никога не ме е разбирал.

— Мислиш ли, че аз разбирам баща ти? — негодува тя. — Женени сме от трийсет и пет години и този мъж все още е загадка за мен.

— Мамо, това е различно. Ти обичаш татко.

— Но, Шарлот…

Когато излизам изпод моста, връзката изведнъж изчезва. Изпитвам известно облекчение, поставям телефона на седалката до мен и натискам още педалите.

Завивам по старата си улица и виждам бившата си кола, паркирана пред къщата. Е, използвам думата „паркирана“ от любезност, защото е поне на един метър от бордюра и е оставена под един доста „свободен“ ъгъл, сякаш някой просто си е карал и в един момент му е писнало и е изоставил колата по средата на улицата.

Като се замисля, преди май точно това и правех. Ако ме видите сега как паркирам зад лъскавата нова броня на бившата си кола, ще ме дадете за пример. Изключвам двигателя, слизам от колата и оглеждам внимателно стария си „бръмбар“. Очевидно тъкмо е излязъл от гаража, решавам аз. Дано Лоти да е послушала съвета ми и да е взела някой приятел със себе си, когато е отишла да си прибере колата. Така може да не са я ограбили, както ограбиха мен.

Чувствам се обнадеждена, докато изкачвам външните стълби на старата си къща и се протягам към делфина на вратата. Почуквам шумно. Чуват се стъпки и после вратата се отваря.

— Здравей, пак съм аз.

Очаквам по-младото ми Аз да има махмурлук, очаквам да страда от най-лошото главоболие в живота си и очаквам да изглежда като лайно. Това, което не очаквам, е да я видя с разплакани очи.

— А, божичко, добре ли си?

Сълзите се стичат по лицето на Лоти, а очите й са червени и подпухнали. Между две тежки стенания тя кима енергично с глава.

— Да… добре…

Винаги съм била скапана лъжкиня.

— Какво, по дяволите, се е случило? — питам разтревожено.

Тя издухва силно и продължително течащия си нос в част от ролката тоалетна хартия, която държи в ръка, и ме поглежда с пълно отчаяние. Изведнъж сякаш някой ме удря с юмрук в стомаха. Господи, какво може да е? Тя изглежда напълно разбита. Паникьосана, започвам да се ровя в спомените си. Не се сещам някога да съм била чак толкова разстроена. Какво се е случило?

— Били Романи — успява да изхрипти тя, след което избухва отново в плач.

Когато чувам това име, направо се вцепенявам. Разбира се. Сега вече си спомням кога бях толкова разстроена. Когато открих, че е излязъл с друго момиче.

— Какво за него? — питам аз и се чувствам като грижовна по-голяма сестра.

Гърдите й се надигат и спускат развълнувано нагоре и надолу и тя започва да разказва на пресекулки сред хлипанията.

— Видели са го… с онази… наконтена мацка, която прилича… на… заек…

— Либърти, разглезената богаташка, дето се прави на хипи — казвам ледено аз, забравила всякаква предпазливост.

Лоти обаче изобщо не е в състояние да асимилира думите ми и да се учуди откъде знам. Лицето й е сгърчено от болка, нужни са й няколко минути, преди да успее да проговори, а и това е по-скоро заекване, отколкото свързана реч.

— Очевидно те се срещат. Очевидно… той е… — поколебава се, сякаш е неспособна да каже думата — влюбен в нея — проплаква най-накрая и после заравя лицето си в тоалетната хартия.

— Той е влюбен в нейния попечителски фонд — успокоявам я аз и я прегръщам през раменете.

За награда получавам една кратка и крива усмивка, след което Лоти отново избухва в плач.

— Хей, хайде, стига! Не е чак толкова зле — упорствам и я прегръщам силно отново. — Погледни го откъм хубавата страна — поне те предупредих за него — изпитвам огромно облекчение, че успях да го направя. — Поне не отиде при него след концерта. Тогава щеше да бъде много по-зле — спирам, защото виждам изражението на Лоти. — О, божичко, отишла си, нали?

Тя кима мълчаливо.

— След всичко, което ти казах?

— Знам, но мислех…

— Че ти знаеш по-добре — довършвам вместо нея.

Лицето й пламва.

Сърцето ми се свива. Трябваше да се досетя. По принцип съм такъв инат, хич не ме бива да се вслушвам в чуждите съвети. А когато бях по-млада, бях още по-вироглава. Винаги правех каквото съм си наумила. Никога не слушах другите.

Нито дори самата себе си, осъзнавам и внезапно се ядосвам страшно на Лоти, че не е приела съвета ми. Искам да кажа, как, по дяволите, се предполага да си помогна, когато отказвам да слушам? Ядосана съм обаче не само на нея, ядосана съм и на себе си. За това, че не я спрях и че не съм способна да й попреча да направи същите грешки, които допуснах аз. В края на краищата, нали затова съм тук? За да я защитавам? За да не допусна да извърши всички онези глупости, за които съжалявам?

Изпълва ме чувство за вина. Предадох Лоти. Предадох себе си. Имах шанса да направя нещата както трябва и се провалих. Усещам се като пълна загубенячка. Поглеждам към Лоти, към подпухналото й, покрито със сълзи лице, и неочаквано ядът ми изчезва така бързо, както се беше и появил. Житейският ми опит ме научи как да стоя настрани от играчи като Били Романи, но освен това ме научи и на състрадание и точно това изпитвам в момента към Лоти. Защото, ако някой знае колко зле се чувства в момента, това съм аз, нали така?

— Говори ли ти се за това? — питам я тихо.

Тя ме поглежда изненадано, след това издухва носа си шумно, кима и сяда на стълбите пред вратата. Същото правя и аз.

Притиснала коленете до гърдите си, тя гледа надолу към голите си стъпала.

— След като ме докара тук, аз изчаках малко и после се върнах обратно в бара, за да видя дали Били е още там — казва тя смутено.