— … долу — довършвам и хвърлям убийствен поглед на Оли.

Мамка му! Вие ми се свят, направо съм зашеметена. Как се случи това? Само търсех часовника си, а сега участвам в грабеж посред бял ден. Буквално.

— И какво си имаме тук, синко?

— Един приятен изгрев от Клод Дербек.

Затварям очи. Това вече е прекалено. Стоя си там, в сумрачния ъгъл на магазина, и просто чакам неизбежното.

— Около 1870-та, струва ми се.

Чакай малко. Отварям едното си око и надзъртам крадешком.

— Не е зле, не е зле въобще.

Гледам възрастния мъж. Той се усмихва и чеше Уели по гърба, който се наслаждава на вниманието и в замяна ближе ръката му.

— Значи си научил нещо — продължава мъжът с гордост в гласа.

— Ами, имах добър учител — Оливър се усмихва.

Съвсем объркана вече, наблюдавам как двамата се прегръщат.

— Здрасти, дядо. Как си?

— Дядо? — повтарям изумено след него.

И гневно. Ще го убия. Наистина ще го направя.

Оливър ми хвърля невинен поглед.

— Извинявай, не се сдържах. Трябваше да видиш лицето си.

Мятам му още един бесен поглед. Искам да хвърля нещо по него, но като се има предвид, че съм заобиколена с антики, по-добре да не го правя.

— А коя е тази приятна дама?

— Здравейте, аз съм Шарлот — казвам, идвайки на себе си. — Радвам се да се запознаем — подавам му ръка, а той я хваща и я разтърсва силно, поле прави някакви странни хип-хоп движения с юмрук.

— Дядо е голям фен на Джей Зи — усмихва се Оливър, виждайки изражението ми, после добавя: — Има добри учители, правнуците си — децата на сестра ми.

— Е, кажи ми, какво намираш във внука ми? — пита ме внезапно старецът.

Усещам, че моментално се изчервявам.

— Ъъъ…

— Тя не ми е гадже — обажда се веднага Оливър. Бузите му са поруменели също като моите. — Ние не сме… нали знаеш — опитва се да обясни той и сочи с ръце между мен и него.

— О, разбирам — кима дядото, дърпа от лулата си и оглежда с интерес ту единия, ту другия. — А защо? — пита изведнъж той и избухва в силен смях. — Време ти е да си намериш приятелка, момчето ми, не можеш да стоиш вечно сам.

Оливър го поглежда така, сякаш иска земята да се отвори и да го погълне, а аз му се усмихвам съчувствено, докато някъде на заден план в съзнанието ми тънкото гласче тихичко вика: „Той си няма приятелка! Няма си приятелка!“

— С Шарлот се срещнахме случайно — обяснява Оливър. — Е, всъщност се познаваме отдавна, но едва сега… — колебае се за точната дума и аз се чудя какво ще каже — се заговорихме — довършва най-накрая той.

— Разбирам — кима дядото, повдига многозначително вежди, които се очертават на челото му като две големи бели гъсеници. — Прекрасно, нали? — усмихва ми се. — Чай?

Аз кимам безмълвно и той се скрива в задната част на магазина, за да направи чай, а Оливър се присъединява, за да му помогне, оставяйки ме заедно с Уели да разгледам наоколо. Това е като някакво странно магазинче на чудесата. Всичко е натрупано едно върху друго — гравиран сребърен пистолет, препариран паун, махагонова масичка с резбовани във формата на птичи нокти крака…

— Уау, имате невероятни неща — казвам въодушевено, когато Оливър и дядо му се появяват отново, носейки внимателно поднос, отрупан с различни чашки и чинийки и чайник, оформен като мъж с висока шапка.

— Това е сервизът ми „Алиса в страната на чудесата“ — обяснява старецът, наблюдавайки ме с любопитство. — Правен е през трийсетте години, ръчно рисуван, без пукнатини в глазурата. В отлично състояние. Има само петдесет такива — усмихва се и жестикулира въодушевено с ръце. От носа на Лудия шапкар излиза топла пара. — Истинско колекционерско произведение. — Подава ми една чашка. — Мляко и захар?

— Не, така е добре.

Но вече е много късно. Той добавя и двете.

— Какво казваше, скъпа?

— Ъъъ, нищо… Благодаря.

Старецът се усмихва мило и подава чаша и на Оливър, след това взема в ръка ламаринена кутия за бисквити. — Масленки?

Поколебавам се и поглеждам за миг Оливър, който ме наблюдава с интерес.

— Да, благодаря ви.

Ами той е толкова мил възрастен човечец, че не мога да му откажа, нали? Освен това си мисля, че фактът, че изядох почти половината от сладоледа на Оливър, докато той се върне от тоалетната, опровергава теорията на диетолога, че организмът ми не понася зърнените и млечните продукти, както и захарта.

— Е, как си, дядо?

— Нали знаеш — повдига рамене той, а лицето му става тъжно. — Ще го преживея.

— Дядо трябва да затвори магазина — обяснява ми Оливър и слага закрилнически ръце на раменете на стария човек. — Той е тук от шейсет години, така че решението е доста трудно.

— О, не — възкликвам аз. — Това е ужасно. Защо трябва да напускате?

— Нещата се променят, времето минава — свива рамене старецът и отпива глътка чай. Ръката му потреперва леко.

— Няма нищо общо с времето — казва Оливър ядосано. — Вдигнаха му наемът ужасно много и той не може да си го позволи. Ще бъде изхвърлен на улицата.

— От кого? Кой ще дойде на негово място?

— Сигурно друга свръхлуксозна верига кафенета — изпухтява той, без да крие отвращението си. — Или някой от тези големи дизайнерски магазини. Всички се преместват насам, завземат квартала и се опитват да го превърнат в новия Найтсбридж25, да вървят на майната си!

— Ей, стига, няма нужда да ругаеш — поглежда го неодобрително дядо му.

— Ами, не мога да се сдържа — отвратително е. Нямат никакво уважение към хората, които са превърнали квартала в това, което е. Всичко е само заради парите, за печалбата.

— Този магазин е бил с мен дълго време. Тук срещнах последната си жена, Бети — унася се в спомени старецът. — Дойде да си купи китайски сервиз за чай. Да, купи си — добавя той, гледайки към мен, сякаш не му вярвам. — А накрая получи и много повече от това — залива се от смях той. — След като тя почина, си мислех да продам магазина. Но какво щях да правя? — вдига въпросително рамене. — Антиките са в кръвта ми, а и вижте ме, аз самият съм антика.

— А какво ще правите с всичко тук? — питам аз и веднага съжалявам за въпроса си. Не исках да го разстройвам.

— Ибей — казва той простичко.

— Ибей? — повярвайте ми, това не беше отговорът, който очаквах.

— Правнуците ми ме научиха да ползвам интернет и ми обясниха всичко — продължава старецът, докато потапя масленката си в чая си. — Очевидно, сега е голяма мания. Даже си имам сметка в Пейпъл — усмихва ми се той.

— Няма да бъде същото — мърмори Оливър сърдито.

— Е, да, но какво можем да направим? — въздиша дядо му със спокойствието на човек, преживял много неща. — Всичко си има начало и край — спира за малко и ни поглежда. — Прекарал съм целия си живот сред скъпи и ценни вещи, но знаете ли кое е най-ценното?

— Кое? — питаме едновременно и двамата.

— Времето — отговаря простичко той. — Не можеш да си откупиш обратно изгубеното време, за каквато и да е цена. Няма втори шанс. Всяка секунда е безценна, така че не пропилявайте нито една. Времето е всичко.

Гледам замислено към него, попивайки всяка дума. Това ли ми е било дадено? Втори шанс?

— Още чай?

Сепвам се и виждам, че старият човек е надигнал чайника.

— Да… благодаря — избутвам мислите си назад в съзнанието си и вземам чашата си. — Много мило.

Двайсет и девета глава

Две чаши чай и три масленки по-късно Оливър се захваща да помага на дядо си за опаковането на някои от по-тежките вещи за неизбежното преместване. Предлагам помощта си, но старият човек се възпротивява енергично.

— Благодаря ти, скъпа, но това е мъжка работа — пуфти той зад препарирана мечка с човешки размер. Тя се е изправила на задните си крака, а устата й е зейнала в мълчалива зловеща закана.

— Добре, щом сте сигурни — обикновено се чувствам задължена да споря при такава явна сексистка забележка, но в този случай предпочитам да си замълча.

— Едно, две, три, давай! — с шумен трясък мечката внезапно е вдигната от пода и се озовава на раменете на Оливър, който прикляква изненадано. — Господи, дядо, това чудо тежи цял тон!

— Спри да се оплакваш. Когато бях на твоята възраст, можех да нося по една от тези на всяко рамо.

— Какво? Били са чифт? — пъшка Оливър и прави гримаса, когато върху него се изсипва десетилетен прах.

— Аха. Продадох Фред на един японец през 1952 г. и сега ми остана само Джинджър.26 — Въздъхва тежко и погалва грозния звяр нежно като домашен любимец.

— Това е Джинджър? — питам с недоверие.

— Да, кръстена е на танцьорката — заявява старецът с гордост. — И двете са красиви, не мислиш ли?

— Мисля, че ще припадна, това мисля — жалва се Оливър, все още опитвайки се да извлече животното до другия край на магазина.

Бързо се махам от пътя му и решавам, че е време да си тръгвам.

— Ами, добре, аз май е по-добре да си ходя. Радвам се, че се запознахме — протягам ръка, за да се сбогувам с дядо му, но той очевидно не си пада по официалните отношения, придърпва ме към себе си и ме целува по двете бузи, като отърква плътно в лицето ми пълните си с трохички дълги мустаци.

— Сигурна ли си, че не искаш една хубава сребърна каничка за мляко? — предлага ми той. — Или двойка месингови коне?

— Не, благодаря ви — казвам с усмивка, когато се освобождавам от прегръдката му. Обръщам се към Оливър, но той още е наведен под тежестта на гризлито, което се опитва да удържи на раменете си. — Ами, ъъъ…, чао.

Спирам неловко в средата на магазина, наблюдавана от острия орлов поглед на дядо му и на Уели, двамата спират да правят това, с което се занимават в момента, а именно душенето на крака на масата за трапезария и бърсането на праха от месинговите коне.

Оливър спира бавното си приплъзване с мечката на гърба и подава главата си изпод главата й.