Поглеждам надолу тъкмо навреме, за да видя последното от творенията на Уели… О, господи, не мога да кажа какво точно излиза оттам. Стомахът ми се обръща и започва да надава предупредителни сигнали, че всеки момент ще изригне като исландски гейзер. Всъщност май няма да се справя с това.

Обаче трябва, заповядвам си решително. Не можеш да се предадеш сега.

Сдържам дъха си, навеждам се и се опитвам да загреба всичко.

— Нека ти покажа един номер. Виждаш ли, пъхаш ръката си в торбичката… — започва да ми обяснява Оливър.

За нещастие е малко късно.

— Уау… — гласът му потрепва и ми хвърля изпълнен със съчувствие поглед.

Но аз се държа твърдо. Събирам всичките си сили и цялата си воля — също както когато ми се налага да махна паяк от рамото си (много е странно, че най-големите и космати паяци обичат изключително много да се настаняват именно на това място!), завързвам краищата на торбичката и я хвърлям в близкия контейнер.

Ето, готово.

— Първи път, а? — казва Оливър с усмивка, гледайки потресеното ми изражение.

Кимам безмълвно. Сърцето ми препуска бързо и цялата треперя.

Той се разсмива.

— Повярвайте ми, после става по-лесно.



След тази случка ледът между нас е напълно стопен и разговорът помежду ни тръгва по-лесно, когато навлизаме в Холанд парк и шумът на оживените градски улици се сменя от песента на птичките и ударите на топките от тенис кортовете. Вървим все по-навътре сред зелените морави и цветните алеи, които се простират около нас като юрган от пачуърк. Денят е топъл, влажен и паркът е изпълнен със звуците на лятото: детски смях, музика от различни радиа, виковете на футболистите.

След като измивам ръцете си от „творенията“ на Уели на една чешмичка, завиваме към спокойната японска градина, минаваме по моста и наблюдаваме великолепните оранжеви кои. Уели се е отпуснал по корем, омагьосан от движенията на рибките, а носът му почти докосва водата.

— Господи, толкова е красиво тук, нали? — казвам аз, оглеждайки се наоколо.

— Да — съгласява се Оливър. — Често идвам тук. Това е едно от любимите ми места. Сякаш не си в Лондон. Наистина можеш да си представиш, че си в Киото.

— Били ли сте там? — питам с интерес.

— Да, преди няколко години прекарах един месец в Япония.

— Уау — възкликвам аз, едновременно впечатлена и изпълнена със завист.

— Ами вие?

— Най-далечното място, до което съм стигала през последните години, е Йоркшир. Прекалено съм заета с работа — свивам рамене аз.

— Работата никога не свършва, нали знаете? А животът си минава… — отбелязва той и ми се струва, че ме критикува.

— Ами, приятелката ми подари билети до Париж за рождения ми ден — казвам сякаш се оправдавам. — Е, предполагам, че сега вече няма да ги използвам — добавям след известен размисъл.

Оливър не казва нищо, но ме поглежда въпросително.

— Предполагаше се да замина заедно с приятеля си — обяснявам му аз.

— Явно спорът ви е бил много сериозен.

— Не, ние не спорим — цитирам, без да искам, Майлс.

— Тогава какво се е случило?

На няколко метра пред нас един паун разперва опашката си. Гледам го известно време мълчаливо.

— Не съм сигурна — проговарям най-накрая и пъхам ръцете си дълбоко в джобовете на дънките си, сякаш да се скрия от нещо. — Просто не беше правилно. Ние не бяхме правилните хора. На пръв поглед всичко изглеждаше идеално, но всъщност не беше — поглеждам го, прикривайки с ръка очите си от силната слънчева светлина. — Звучи ли ви смислено?

— Емоциите не трябва винаги да имат смисъл — свива рамене Оливър и продължаваме нататък.

Катерици се разбягват пред нас, докато вървим между цветята по моравата.

— Той не изглеждаше ваш тип — казва барманът психолог след малко.

— Знам, и Ванеса винаги ми го казва. Чакайте малко, откъде знаете какъв е моят тип?

— Ами, не прилича никак на Били Романи.

Нужна ми е секунда, за да осъзная какво чувам.

— Познал си ме! — възкликвам аз.

— Хората не се променят чак толкова много — обяснява Оливър и продължава да върви напред.

— Знам, но си мислех… — спирам, защото не знам какво всъщност съм си мислела.

— Познах те веднага щом влезе в ресторанта в понеделник вечерта — продължава той, докато вървим към поляна, пълна с излегнали се хора, дошли на пикник. — Да си призная, не мислех, че си ме спомняш — казва спокойно и ми хвърля бърз поглед.

Така и беше, обажда се гласчето в главата ми. И продължавам да се чудя как, по дяволите, е възможно това.

— По онова време не бях в обсега на вниманието ти.

— О, не бих казала така — засмивам се нервно и после виждам изражението му. Господи, изглежда наистина сърдит заради това. Надявам се да не ме е намразил. Внезапно ми хрумва нещо. Чакай малко. — Затова ли беше толкова зъл с мен в ресторанта? За да ми върнеш, задето преди десет години съм те пренебрегнала?

— Не знам за какво говориш — защитава се Оливър, но по червенината, избила по бузите му, мога да кажа, че съм уцелила в десетката. — Кога съм се държал лошо с теб?

Няма начин да се сбърка тона му. Ясно е, че той смята, че аз съм се държала лошо с него.

— Когато се подиграваше с алергиите ми — отговарям аз — и ме иронизираше.

— Добре де, можеш ли да ме виниш за това? Хайде де, трябва да признаеш, че са доста смешни — намига ми Оливър.

— Не, не са — тросвам се ядосано и се чудя как е възможно в рамките на няколко секунди разговорът ни да премине от вежлив разговор между непознати на „Вие“ в истински спор, даже по-скоро в нещо като приятелска свада.

— Така, нека да преговорим: не можеш да ядеш нищо млечно, захар, зърнени продукти или ядки и ядеш риба не повече от веднъж седмично — изброява той на пръстите си и ме гледа въпросително.

Какво?

Пътят ни е довел до фургон със сладолед и внезапно краката ми отслабват. Божичко, колко обичам сладолед.

— Точно така — овладявам се и отговарям на въпроса му.

— Значи, ако си взема сладолед, ти няма да си вземеш?

Заставаме пред фургона.

Оливър застава пред прозореца, а аз стискам зъби. Леле, много е трудно.

— Не, твърдо не — поклащам глава решително, когато той си поръчва за себе си.

— За деветдесет и девет, моля, с всички екстри — казва жизнерадостно на продавача.

Поглеждам го гневно. Знам, че го прави нарочно.

— Ммм, страхотен е — Оливър отхапва голяма хапка от сладоледа, който тъкмо са му подали. — Сигурна ли си, че не искаш поне да опиташ? — пита ме той, продължавайки да гризе оттук и там с изражението на неземна наслада, както правят жените по рекламите за сладолед.

Копеле такова!

— Не, не искам — отговарям твърдо, макар да усещам, че устата ми се е напълнила със слюнка. — Диетологът ми е казал, че организмът ми е нетолерантен към такива продукти, помниш ли?

— Ами, не знам дали съм съгласен с въпросния диетолог — той поклаща глава и ме поглежда. — Мисля, че даже си много толерантна към тях. Ти какво ще кажеш, Уели?

Уели размахва опашката си все едно се съгласява напълно с изказаното мнение и аз избухват в смях.

— Всъщност бих казал, че си толкова толерантна, че ще можеш да изтърпиш по-близък контакт с моя сладолед, докато аз отида в „момчешката стая“.

— О, така ли смяташ?

— Аха… — кима той. — И даже съм готов да предположа, че ако сладоледът започне да се топи, докато ме няма, ти ще започнеш да облизваш кофичката, за да не му позволиш да се разтече по ръката ти.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — после ми се усмихва леко подигравателно, набутва ми сладоледа бързо в ръката и се отдалечава от мен.

Седя по средата на алеята и усещам как гневът ми се стопява по-бързо и от сладоледа, който вече е потекъл по пръстите ми заради силното слънце. Знаеш ли какво?, говоря си сама на себе си, докато облизвам с език шоколадената кофичка и усещам вкуса на сладката ванилия. Майната му на диетолога. Мисля, че Оли е прав.

Излизаме от парка и продължаваме разходката си по сенчестата страна на улиците, които водят към Нотинг Хил и „Портобело“ световноизвестния пазар, на който се продава всичко — от цветя до мебели и каквото може да ви дойде на ум. Проправяме си път между тълпите туристи и поемаме по главната улица, на която са разположени един до друг само ресторанти и магазини. Дизайнерски дрехи, дизайнерско бельо, дизайнерско капучино… очите ми обхождат лъскавите витрини, докато неочаквано Оливър спира пред един антикварен магазин.

— Само трябва да се отбия за секунда тук — обяснява той и се протяга към изтърканото от годините месингово чукало на вратата. Уели моментално започва да върти опашката си.

В един момент се сещам, че това е магазинчето, край което бяхме се спрели с Ванеса онзи ден, когато видях Оливър през прозореца.

— О, добре — съгласявам се аз и след като той отваря вратата, го последвам вътре.

Магазинът е затрупан с всякакви видове „съкровища“ и в него се носи миризма на тютюн за лула и лак за дърво.

— Ехо, има ли някой вкъщи? — провиква се Оливър, докато Уели души наоколо и притиска носа си до крака на старо кожено кресло. — Хъм, изглежда няма никой, може би трябва да се изнижа с този наистина приятен френски акварел — казва той с по-тих глас, сочейки към една картина. — Какво мислиш?

Поглеждам го ужасена, после осъзнавам, че сигурно се шегува.

— Ха, ха, много смешно — прошепвам аз.

— Не, сериозно — отвръща той, озъртайки се наоколо. — Мислиш ли, че мога да го пъхна под тениската си? — пита и вдига картината.

О, божичко, не се шегува? Поглеждам го отвратена. Господи! Приятният барман Оли се е превърнал в крадец.

А аз съм негова съучастничка.

— Какво правиш? — просъсквам ядосано и се опитвам да я изтръгна от ръцете му. — Остави я веднага, остави я…

— Хм, хм… — покашля се някой високо зад нас. Вдигам глава и виждам възрастен мъж с лула в уста, който излиза от задната част на магазина и спира пред нас.