Не че искам да го виждам или нещо такова. Спирам за секунда пред огледалото. Добре де, може би мъничко искам, но само от любопитство. Прокарвам пръсти през косата си и си слагам малко блясък за устни. За да съм честна, всъщност не ми пука дали ще е там, или не.

Не е там.

Влизам в ресторанта и очите ми се взират право в бара. Малко съм разочарована.

— Здравейте, мога ли да ви помогна с нещо? — рошав червенокос барман спира с подреждането на чашите и ме поглежда въпросително.

— Исках да поговоря с някого за един часовник. Загубих го вчера и се чудех дали някой не го е намерил.

— Вчера не бях на работа, почакайте малко — момчето ми се усмихва и сваля престилката си. — Ей сега ще повикам някого.

Запътва се към кухнята, а аз се оглеждам наоколо. Освен една двойка, седяща в отдалечения край на залата, заведението е на практика празно.

— Ей, Оливър! — провиква се червенокосият през вратата на кухнята.

Сърцето ми подскача. Оли — Оливър. Сигурно е той. О, божичко, той е тук.

От кухнята не се чува нищо известно време, а после някой се обажда: „Да?“

Изведнъж осъзнавам, че съм много, много нервна. Сякаш дъхът ми е заседнал в дробовете и не мога да дишам свободно. Което е нелепо. Той е просто един барман.

Само дето не е просто барман, нали! — обажда се досадният ми вътрешен глас. Той е Оли от миналата вечер.

Оливър се появява и виждам как червенокосият барман му говори нещо и сочи с ръка към мен. Той ме поглежда. За един кратък миг си мисля, че съм се объркала. Това въобще не е Оли, никак не прилича на него. Много по-възрастен е, различен, по-набит, осъзнавам, гледайки провисналата му сива тениска. Изпитвам облекчение. Радвам се, че съм сгрешила. Радвам се, че този барман не е Оли. Така нещата са много по-прости.

И все пак…

Когато тръгва към мен, стомахът ми пак се свива, а сърцето ми отново забива като църковна камбана.

Косата му може да е къса, може да има белег над устната си и може да носи малки кръгли очила, но зад тях светлосивите очи са същите. Не съм сгрешила.

Мамка му!

— О, това сте вие — измърморва той, без да се усмихва.

Поколебавам се. Супер, страхотно начало.

— Ъъъ, здравейте — преглъщам трудно. Гърлото ми внезапно пресъхва като пустиня през летния сезон. — Снощи бяхме тук…

— Знам, аз ви обслужвах — казва безучастно мъжът.

Отдалече се вижда, че трийсетгодишната Шарлот не е направила толкова добро впечатление, колкото двайсетгодишната Лоти.

— Ммм, да, както и да е… Изгубих часовника си и се чудех…

— Не, нищо не съм намирал — казва той, без дори да ме остави да довърша.

Почвам да се дразня. Погледнал ли е въобще?

— Сигурен ли сте? — опитвам отново. — Искам да кажа, може да е паднал под масата или…

— Не — поклаща Оливър глава. — Страхувам се, че не е тук.

Прехапвам езика си, за да не изтърся нещо, за което ще съжалявам после.

— Ами, добре тогава — казвам спокойно аз, решена да не му се давам, изправям раменете си и го поглеждам право в очите. — Благодаря ви, че сте погледнали и че бяхте толкова отзивчив. Ще ви оставя визитката си в случай, че се появи отнякъде — изваждам една от чантата си и я оставям на бара. — Съжалявам за безпокойството.

Господи, такъв задник е. Явно хората се променят. И то не към добро, мисля си аз и потърквам разсеяно ушите си.

— Какво ви е на ушите? — пита той, тъкмо когато се каня да си тръгна.

— Нищо — отвръщам резервирано.

— Целите са възпалени.

— Алергична реакция към едни обици — казвам, като се старая да звуча небрежно.

Оливър се опитва да сдържи усмивката си, но виждам как ъгълчетата на устните му се извиват леко подигравателно нагоре.

По дяволите, защо му казах?

— Тези, които приятелят ви подари ли? — пита той спокойно.

Което ме кара да си помисля: първо, това не е твоя работа, и второ, той ме е наблюдавал.

— Той не ми е приятел — сопвам му се аз, нервно. Господи, такъв всезнайко е.

— Не е ли? — барманът повдига въпросително вежди.

— Ами, вече не… — почвам да се чувствам неловко. Сякаш са ме приклещили в ъгъла и вече няма измъкване оттам. — Току-що се разделихме — поглеждам към пода и си пожелавам да се отвори и да ме погълне. Обикновено мисля, преди да говоря, но по някаква причина, изглежда, съм се превърнала отново в по-младото си Аз и мозъкът ми вече не е свързан с устата.

— О, съжалявам — Оливър накланя глава към мен и ме поглежда изпод гъстите си вежди със загрижен вид. — Добре ли сте?

Повдигам глава и очите ни се срещат. Не знам защо, но ми се приисква да разкрия сърцето си пред този непознат. Само че той не е напълно непознат, нали?

— Да, горе–долу — казвам аз и свивам рамене.

Оливър ми се усмихва топло.

— Знаете ли, аз съм наистина добър слушател. На тази работа съм се наслушал на какви ли не истории, мога да ви дам и някой съвет, макар да не гарантирам, че ще бъде задължително добър. Аз съм нещо като психолог-консултант, само че вместо кушетка, имам бутилки.

Не мога да се сдържа да не се усмихна и аз.

— Това е дълга история — опитвам се да отклоня темата, макар вече да се чувствам много по-спокойна и да съм започнала да си променям мнението за него.

— Ами, аз имам достатъчно време. Тъкмо ми свършва смяната, смятах да изляза на разходка в парка, да глътна малко чист въздух — поглежда ме въпросително. — Ще ми направите ли компания?

Поколебавам се, после поклащам глава.

— Благодаря ви, но трябва да вървя — отвръщам леко неловко.

— Естествено, разбирам — имате по-добро предложение.

— Не, не е това — протестирам аз, после осъзнавам, че той се шегува, и се успокоявам.

В този момент се чува шум от вратата отзад и оттам се появява едно голямо мърляво черно куче. Спуска се право към мен и размахва весело опашка, а от устата му се е провесил дълъг розов език, с който се опитва да ме оближе цялата.

— Това е Уели, галено от Уелингтън — представя го Оливър.

— Здрасти, Уели. Аз съм Шарлот — усмихвам се аз и му подавам ръка.

— Я виж, май си намерихте приятел — казва новият ми познайник, придърпва Уели към себе си и му слага каишката. — Остави дамата на мира, момче. Тя не иска да дойде на разходка с нас.

Гледам ги двамата и си мисля за това, как ще се върна в празния си апартамент, ще опаковам нещата на Майлс, ще чета някоя книга за самопомощ. В края на краищата не мога да изляза на разходка с човек, когото току-що съм срещнала.

Само че аз не съм го срещнала току-що, нали?

— Може би малко свеж въздух ще ми се отрази добре.

Оливър ми се усмихва и ми подава каишката.

Двайсет и осма глава

Излизаме от ресторанта и се запътваме към парка, който е само на няколко пресечки разстояние. Днес обаче ми се струва, че тези улици внезапно са станали безкрайно дълги, като онези пътища в Америка, които продължават цяла вечност и винаги ги показват във филмите или на кориците на албумите. Улици, които трябва да бъдат изпълнени с някакъв разговор, мисля си аз, хвърляйки бегъл поглед към Оливър, който мълчаливо върви до мен по тесния тротоар с ръце, пъхнати в джобовете на износените си дънки.

Притеснено започвам да мисля за какво да говоря с него. Той очевидно не ме разпознава като Лоти отпреди десет години, иначе досега да е казал нещо за това. Така че, какво ми остава? Да изръся просто: „Ей, познай! Вчера отидох в клуб «Канал» и те срещнах. Само че беше десет години по-млад и си падаше по мен, когато бях десет години по-млада, но тогава пък аз въобще не те забелязвах и когато се опитах да те запозная със себе си, аз не ти обърнах внимание.“

Ами, да, защо не? Звучи съвсем логично, нали? Като се замисля, май по-скоро да не рискувам с този ход. По-добре да се огранича до един тривиален разговор, иначе все едно си поръчвам директно такси до лудницата.

— Е, Уели, ти добро куче ли си? — изгуквам най-накрая, след като решавам, че е по-безопасно да разговарям с кучето. Уели ме игнорира и продължава да души тротоара. Да си призная, не съм особено добра с кучетата. Обичам ги, но едва ли може да ме наречете истински кучешки ценител. Не знам как да издавам цъкащи звуци с език и не мога да отлича лабрадор от голдън там какъв беше…

Знам, че това, което казвам, е истина, но в момента изглежда малко странно, защото Уели върви послушно до мен и не се отделя. Може би мога да стана познавач в тази област.

— Да, ти си хубавец, истински красавец — продължавам да говоря на кучето, сякаш той се е усъмнил в думите ми.

Оливър ме поглежда и аз потърквам главата на Уели с небрежен жест, сякаш съм специалист в това. Кучето спира при едно дърво и започва да души въодушевено около него.

— Харесва ли ти? Хубаво ли мирише?

Уели размахва лудо опашка.

— Той е като мен в секцията с парфюми в „Хародс“ — коментирам, гледайки към Оливър.

Виждате ли, мога дори да си правя кучешки шеги.

— Точно така ли? — пита той спокойно.

— Да, всъщност… — спирам изведнъж и поглеждам надолу към Уели. Чакай малко, какво прави той? Спрял е да души и е приклекнал леко. Навеждам се, за да погледна. — О, по дяволите! — ахвам и се изправям бързо.

— Аха — кима Оливър и се усмихва. Очевидно се забавлява на реакцията ми. — Не се притеснявай, ще се погрижа за това. — Вади найлонова торбичка от джоба си.

— Не, всичко е наред, аз ще го направя — протестирам аз. Не искам да си помисли, че съм някоя глупава кокона, която се страхува да изцапа ръцете си. Метафорично казано. Всъщност наистина не искам да ги цапам.

— Не, не се занимавай.

— Не, наистина — настоявам аз. — Какво ще ми стана от малко кучешко ако?

Той ме поглежда колебливо.

— Ами, добре, щом държиш. — Подава ми найлоновата торбичка. — Само че Уели има малко проблеми напоследък. Стомахът му е…