Двайсет и седма глава

Добре, време е за равносметка. Само преди час имах сериозен приятел, щях да купувам къща и бях на сантиметри от това, което майка ми нарича „да се установиш“. А сега съм сама, няма изгледи за къща и се чувствам крайно „неустановена“.

Страхотно, Шарлот. Гениален ход. Един от най-добрите ти.

Чувствам се доста замаяна. Отпускам се на дивана и се опитвам да осмисля хода на събитията. Изобщо не бях планирала така да се случат нещата. Когато се събудих тази сутрин, първото нещо в списъка със задачите ми за деня определено не беше „Да скъсам с Майлс“.

Само че изведнъж се изправих лице в лице със съмненията си, които явно отдавна са тлеели под повърхността, и след това всичко се разви прекалено бързо — като бримка, която се пуска на чорапогащника ти; в един момент е просто малка дупчица, а след секунди всичко вече се е разпаднало. И се разпадна точно там, в средата на кухнята ми. А сега не съм много сигурна какво да правя оттук нататък.

Майлс си тръгна, но каза, че ще се върне, за да си прибере нещата. Предложих му да го закарам с колата си, защото щеше да му бъде по-удобно, отколкото да се лашка с автобуса, но той любезно ми отговори, че не се нуждае от помощта ми, много ти благодаря, защото номер 47 минава точно покрай апартамента му. След това педантично ми върна ключовете, които бях му дала, и затръшна вратата зад себе си.

Беше ядосан и нервен и не мога да му се сърдя за това. Чувствам се ужасно виновна и отговорна за всичко. Освен това чувствам и огромно облекчение.

Поглеждам към масичката за кафе, където стои брошурата за моята къща–мечта в цялата си лъскавост. Вземам я в ръка и осъзнавам, че нервният възел, който стягаше стомаха ми от сума ти време и за който се опитвах да се успокоя, че е просто пред общо съжителствено вълнение, е изчезнал. Заедно с мечтания живот, който винаги съм искала, мисля си тъжно, гледайки цветните снимки.

Или който поне си мислех, че съм искала, само че когато най-накрая го получих, се оказа, че не е точно въплъщение на мечтата ми. Отпускам се назад на дивана, главата ми ще се пръсне. Честно казано, вече започвам да се чувствам малко изгубена. Сякаш съм участвала в някакъв маратон през последните десет години, а изведнъж финиш линията е изчезнала. Имам предвид, ако не искам това, какво искам тогава?

Божичко, положението е доста сериозно за събота сутрин, нали?

Разтърквам пак възпалените си уши и се прозявам широко като сънлив хипопотам. Още не съм си изпила кафето, давам си сметка, и затварям очи за миг. Наистина съм уморена. Разсъмваше се, когато се добрах до леглото си, така че през тази нощ не съм спала повече от три–четири часа. Всъщност по-правилно е да кажа „тази сутрин“, мисля си сънено, и се търкулвам на възглавницата.

После се сепвам.

Ауч, каква е тази ужасна миризма? Ноздрите ми се разширяват, за да подуша по-добре. Ууу, мирише като застояла пот и цигари.

И това е така, защото наистина е застояла пот и цигари.

Внезапно осъзнавам, че миризмата идва от косата ми. Обикновено тя е мека и лъскава и ухае на бъз, жожоба или нещо друго ефектно, но елегантно, а сега от нея се носи миризма като от стар скитник и нечия чужда подмишница. Подушвам още веднъж за всеки случай. Да, „уханието“ наистина идва от мен. Скачам веднага от дивана.

Може да не знам какво искам в момента, но знам определено от какво имам нужда: от душ.

След като обилно измивам косата си с шампоан и я поливам и с двойна доза балсам, оставам неподвижно под силната струя на водата. Наслаждавам се на горещата вода със затворени очи и вдигната нагоре глава. Мисля за Лоти — спяща в леглото си, без да е свалила грима си. Божичко, представяте ли си каква ще бъде кожата й днес, потръпвам мислено и изстисквам на пръста си малко от специалната тубичка с микродермоабразивни кристали и старателно разтривам по бузите си. Няма нищо по-лошо от това да спиш с грим. Тя ще изглежда ужасно тази сутрин.

И ще се чувства ужасно, продължавам да си мисля, сещайки се как се строполи пияна, със спагетите в едната ръка и чаша кафе в другата. Божичко, горката тя. Може би няма да спечеля конкурс за най-добре прекарана сутрин, но тя със сигурност ще има най-адския махмурлук на света.

Обличам халата си, правя си нова порция кафе и след това известно време се разхождам безцелно из апартамента си. Проверявам си пощата. Почиствам си веждите. Изхвърлям органичните зеленчуци от дъното на хладилника, които са почнали да загниват. Оправям възглавниците.

Целият ден е пред мен. Винаги прекарвам уикендите с Майлс и този нямаше да бъде различен. Всъщност нарочно бях уредила да нямам никаква работа през тези два почивни дни, за да можем да правим от онези неща, които двойките правят заедно, тъй като в последно време все бях заета и почти не се бяхме виждали с Майлс. „Преоткриване на чувствата“, както пише в книгите ми за самопомощ за това, как да имаме успешна връзка. Само дето не се получи точно така, нали?

Спирам с оправянето на възглавниците, поставям ги старателно на местата им по ъглите на дивана и се оглеждам разсеяно наоколо. Знам какво да правя, решавам изведнъж, ще се обадя на Ванеса. Протягам се за телефона, после се отказвам. Тя ще се занимава с децата и няма да има време да си говорим и ще проведем един от онези разговори, при който всяка трета реплика е „Не, Руби, не. Мама говори по телефона“. Освен това тя си има достатъчно проблеми, за да я товаря с моите, решавам аз, сещайки се за разговора ни в дамската тоалетна миналата вечер. Ситуацията при нея май е доста притеснителна. Добре, тогава… Може би трябва да изляза да потичам малко, да направя няколко упражнения. Да, ама имам мускулна треска от танците снощи. Не съм подозирала, че танците могат да бъдат толкова изтощителни. Ами тогава…

Нищо не ми хрумва. Честно, какво се предполага да правиш, когато току-що си скъсал с някого? Хвърлям поглед към лавиците по стените, претрупани с книги за самопомощ, наръчници и ръководства. Очите ми минават по заглавията. Има всичко — от „Да се справим със стреса“ до „Силата на позитивното мислене“, но нямам нищо за разделите. Дори в любимата ми — „Добър слушател, добър любовник“. Но пък ако човек е добър слушател и добър любовник, едва ли ще му се налага да къса с някого, нали?

Вземам лаптопа си, влизам в Амазон.ком и написвам кодова думичка „раздяла“. Излизат цял куп книги:

„Да оцелееш сам“, „Когато двамата станат един“, „Ти не си сам“, „Разделите на гейовете“ (тази я пропускам), „Преодолей го“ и „Да продължиш нататък“…

Започвам да чета съдържанието на една от тях:

Важно е да потъгувате за връзката си, тъй като това ще ви позволи да преминете нататък. Бъдете добри със себе си. Това ще отнеме време. Не може да претичате през този важен оздравителен процес, тъй като ще ви се наложи да преминете през няколко етапа: шок и съмнение, депресия и скръб, гняв и чувство, че животът е несправедлив с вас, приемане. На този последен етап вече ще сте готови да продължите с живота си, ще се чувствате пълноценни и евентуално ще може да започнете нова връзка.

Хъм, предполагам, че е възможно да съм в етапа на шока и съмнението. Отивам в менюто и поръчвам книгата. Трябва да я прочета, иначе ще забравя различните етапи, през които се предполага да премина, макар че нямам огромно желание да стигна до втория. Чудя се има ли начин да го пропусна някак.

Няма наличност. Доставката ще отнеме между 4 и 6 седмици.

Какво? Гледам невярващо екрана. Не мога да чакам шест седмици, за да започна да оплаквам връзката си. Тези етапи ще отнемат месеци и трябва да започна веднага. Затварям лаптопа и ставам от дивана. Ще се облека и ще отида до „Бордърс“ и ще си купя книгата на място.

Навличам бързо някакви дрехи и изсушавам косата си с кърпа — днес не ми се налага да се виждам с никого, така че не трябва да се суша със сешоар. Само ще прескоча до книжарницата, ще взема книгата и ще се затворя вкъщи, докато я прочета. Отивам в спалнята, за да си взема часовника.

И се вцепенявам.

Няма го.

Гледам объркано нощното си шкафче: будилника, маската за очи, арома терапевтичната свещ, но часовникът ми го няма. Как е възможно? Винаги свалям часовника си, преди да си легна. Абсолютно винаги го правя, точна съм като часовник по отношение на вечерните си ритуали (пардон за тавтологията). Не пропускам нищо.

Но не и днес.

Мамка му, къде е?

Така, сигурно съм забравила да го сваля и той е паднал, когато съм си лягала. Хващам се за тази искрица надежда, отмятам завивката и повдигам възглавниците. Никъде го няма. Паниката пак се надига. Часовникът ми е подарък от родителите ми за осемнайсетия ми рожден ден. Има си надпис на гърба и всичко останало. Изключително ценен спомен ми е. Освен това си е Моят часовник, по дяволите! Не мога да оцелея без часовника си. Как ще знам колко е часът? Ако нямам часовник на ръката си, ще трябва да гледам моя „Блекбъри“ на всеки пет минути, а какво ще правя, когато ми се наложи да го изключа по време на някоя среща? Или ако е на дъното на чантата ми и трябва да ровя, за да го намеря? Ами ако забравя да го заредя?

Все по-паникьосана съм и започвам да се щурам насам-натам из апартамента, без да знам какво точно правя. Преравям всичко — чекмеджета, списания, джобове на дрехи, търся дори в пакета с кафе, но не намирам никъде часовника си. Сигурно съм го загубила някъде, но къде?

Добре, Шарлот, успокой се, казвам си аз, след като съм претърсила всички потайни местенца. Върни се назад по стъпките си, нали така се правело? Миналата нощ бях в старата си къща, преди това в клуба, а преди това в ресторанта на вечеря…

Така, трябва да започна оттам. Грабвам ключовете си и се запътвам към вратата. Ще отида до ресторанта и ще попитам някого.

Например бармана.

Стомахът ми се свива отново, сякаш ме пристягат отвътре със здрав възел.