Трясването на входната врата ме спасява.

— О, по дяволите, сигурно някое от момчетата се прибира — изпъшква Лоти. — Чакай малко, трябва да отида до тоалетната преди него.

Тя скача и излиза от стаята, а аз си спомням какво беше да споделяш една баня с шест други души. Да чакаш своя ред, за да си вземеш душ сутрин и когато най-накрая влезеш, да откриеш, че няма никаква топла вода. Да бързаш за тоалетната през нощта, но някой друг да те е изпреварил. Да се ослушваш за затварянето на входната врата, за да можеш да си вземеш спокойно дълга вана, и тъкмо тогава някое от момчетата да се върне и запътвайки се към банята, да започне да се оплаква от снощното люто къри…

— Извинявай, какво казваше? — пита Лоти, след като се връща отново в стаята.

Поглеждам я изненадано. Очаквах да се забави повече — все пак трябва да си измие зъбите, да си махне грима, да се измие, да си сложи крем преди лягане. Вечерната процедура на мен ми отнема цяла вечност. После ми просветва и казвам със съчувствие:

— О, някой те е изпреварил?

— Не — усмихва ми се тя в отговор и скача отново на леглото си. — Готова съм.

Готова е?

Продължавам да я гледам, без да разбирам за какво говори. Какво има предвид под „готова съм“? Как може да е готова за десет секунди? Аз стоя в банята поне четиридесет и пет минути.

След това осъзнавам, че не е махнала грима си.

Все пак, обажда се тънкият гласец в главата ми, тя ще го изчисти, нали? Имам предвид, божичко, всяка жена знае, че кожата се възстановява през нощта и трябва да бъде абсолютно чиста, за да може да попие подхранващите съставки от нощния крем.

Изведнъж ме обхваща леко безпокойство.

Нали всички знаят?

— Ъъъ… няма ли да си махнеш грима? — питам небрежно.

— Уф, не. Не ми се занимава… — Лоти се прозява широко, потърква очите си с външната страна на дланта си и при това движение размазва черната си очна линия по бузите си.

Потрепервам нервно вътрешно и опитвайки се да не мисля за нещастната си кожа, мислено добавям поредната точка в списъка:

Винаги почиствай грима си преди лягане.

Като споменах списъка…

— Знаеш ли, вместо да живееш под наем, трябва да се замислиш да си купиш свой апартамент — подхвърлям аз. — Тогава ще си имаш собствена баня.

— Да бе, да! — засмива се тя в отговор, сякаш съм казала нещо много смешно. — И с какво ще го купя?

— Със спестяванията си — продължавам да обяснявам, като едновременно с това се навеждам и вдигам една хавлия от пода. Боде ми очите, откакто сме се качили тук. Сгъвам я и я мятам на облегалката на стола.

— Нямам никакви спестявания — изпухтява Лоти. — Освен овърдрафта ми. Всъщност… — поколебава се за миг — имам овърдрафт за три хиляди, в който са останали шейсет лири. Това брои ли се?

— Не, не се брои — казвам бързо и внезапно ми се струва, че заприличвам на Майлс, когато е отчаян, че нищо не разбирам и само обърквам всичко, свързано с инвестиционните фондове. Вече мога да разбера логиката му. Донякъде. — Но трябва да започнеш отнякъде. Открий си сметка за спестявания — съветвам я и се протягам за друга кърпа. — Не е нужно да вкарваш много пари вътре, само по няколко лири месечно, но постепенно ще видиш как ще се натрупат. — Свършвам с кърпите и започвам да прибирам останалата част от нещата. Така и така съм почнала… — И ако бях на твое място, щях да започна да отделям за пенсия, може би дори и да инвестирам тези пари в нещо изгодно. — Слагам някои от дрехите в чекмеджетата и мислено се връщам към списъка си. — И една тайна вътрешна информация: ако имаш възможност, купи си акции в нещо, наречено „Гугъл“. — За малко се отнасям в света на мечтите и си представям как харча милионите си. Първо, ще дам една солидна част на родителите и на приятелите си. Сещам се и за Ванеса и за нейния съвет. — О, и преди да съм забравила, започни още отсега да правиш упражнения за тазовите си мускули.

Внезапно осъзнавам, че Лоти не се е обаждала от доста време.

— Не се притеснявай, не е толкова страшно, колкото звучи.

По-младото ми Аз е заспало.

Гледам я с недоверие.

Няма успокояваща музика. Нито предпазител за устни. Нито арома терапевтична маска или други видове черни превръзки. И лампите светят. Очевидно тогава не съм страдала от безсъние, мисля си, изпитвайки чувство на завист.

Внимателно мятам върху нея индианската завивка, тя измърморва нещо неясно насън и се обръща на другата страна. Спирам и я поглеждам за секунда как спи, след това си тръгвам. Очите ми обхождат още веднъж стаята и се задържат върху недовършения роман на масата.

Който никога няма да бъде написан докрай, осъзнавам и внезапно се натъжавам. Защото съм се отказала от тази мечта.

Не си спомням колко дълго стоя там, разсъждавам и гледам спящото момиче, което бях преди. Най-накрая загасвам лампите, затварям вратата и си тръгвам.

Двайсет и шеста глава

Бам! Бам! Бам!

Какво става? Тъмно е и съм затворена в дървена кутия. Нищо не виждам. Не мога да се мръдна. Чувам само… Бам, бам, бам…

О, божичко, погребана съм жива. Това е звукът на пироните, които забиват в ковчега ми.

Бам, бам, бам…

Ще се задуша. Не мога да изляза. Ще умра.

Бам, бам, бам…

Моля, пуснете ме навън, пуснете ме, ПУСНЕТЕ МЕ!!!

— Скъпа, събуди се, събуди се.

Задържам очите си отворени, махам маската си и виждам Майлс, който ме разтърсва за раменете.

— Какво? Ка… — надигам се, сядам в леглото и го поглеждам стреснато, опитвайки се да дойда на себе си и да се ориентирам. В леглото си съм, а Майлс лежи до мен и ме гледа сериозно.

— О, да… — въздишам с облекчение. — О, божичко, беше ужасно, Майлс, ужасно — отпускам се обратно на възглавницата. — Бях погребана жива.

Майлс ми се усмихва успокояващо.

— Е, не се тревожи, скъпа, вече си добре. С мен си и си в безопасност — погалва косата ми, която е цялата мокра от пот и е полепнала по челото ми.

Бам, бам, бам. Замръзвам. Пак този шум!

— Какво е това? — изкрещявам и отново се надигам. Ето, не сънувам. Истинско е.

— О, това ли? Не се безпокой, скъпа, нищо особено — засмива се Майлс, виждайки ужасеното ми изражение. — Брокерът поставя отвън табелата.

— Табела? Каква табела? — ахвам аз, скачам от леглото и се затичвам към прозореца. Дърпам рязко завесата, повдигам щорите и поглеждам навън. Точно навреме, за да видя как един мъж с чук забива с последен удар табелата. „Продава се“, чета на глас големите червени букви. Сърцето ми спира.

— Е, какво ще кажеш? — обажда се весело Майлс.

— Ъъъ, нищо… Не знам — умът ми се лута бясно като уплашено животно. — Не е ли… не е ли прекалено бързо!

— Бързо? — повтаря той, също се надига от леглото и се обляга назад. — Не можеш да си прекалено бърз, когато става дума за пазара на имоти — обяснява ми мъдро. — Офертата ни вече е приета и е важно продавачите да видят, че сме сериозни, което означава, че трябва да продадем нашата собственост, да направим пълно проучване, обща ипотека и депозит…

Гласът му продължава да звучи на заден план и да изрежда монотонно, а аз се чувствам леко замаяна и вече не го слушам. Разтърквам нервно ушите си.

— Ще направя кафе — прекъсвам го, докато той продължава да обяснява за общата банкова сметка. Внезапно ме обхваща силна клаустрофобия, сякаш съм затворена някъде и не мога да дишам. Все едно кошмарът ми, в който ме погребаха жива, е станал реалност.

— О, прекрасна идея — съгласява се Майлс. — Имам малко махмурлук от снощи. Цялото това празнуване… — поглежда ме многозначително, а аз леко се паникьосвам. — Сигурно съм заспал на дивана и там щях да си остана, ако не се бях събудил от светлината, минаваща през щорите. Тогава се преместих на леглото. Не че ти си спомняш — добавя той с някакъв намек в гласа.

В главата ми светва червена лампичка. О, мамка му!

След като оставих по-младото си Аз да спи, тръгнах към апартамента си и се прибрах тъкмо когато вече се развиделяваше. Предположих, че Майлс още спи на дивана, така че минах направо в спалнята, в която цареше пълен мрак заради щорите и завесите, и директно се пъхнах в леглото. Ами ако се е събудил, докато бях в дискотеката? Ако е дошъл в спалнята и е видял, че не съм там? Започвам бързо да измислям някакви обяснения. Какво, по дяволите, ще му кажа…

— Беше заспала. Толкова дълбоко, че въобще не ме усети — продължава Майлс, а аз го поглеждам изумено. — Очевидно си била изтощена. По принцип спиш толкова леко.

Ох, размина ми се! Той не знае! Отдъхвам си с облекчение.

— Сигурно е от вълнението заради къщата, нали? — усмихва ми се Майлс щастливо.

— Ъъъ, да, разбира се — отвръщам на усмивката му, но съм леко гузна. — Това напълно ме изтощи. — Протягам се няколко пъти и се прозявам изкуствено. После обаче прозявката си става съвсем истинска. Всъщност съм ужасно уморена.

— Искаш ли помощ за кафето? — Майлс схваща погрешно демонстрацията ми на умора и се измъква от леглото.

— Не, не — казвам припряно. — Остани си тук. Ще се справя и сама.

— Хъм, мисля, че ще ми хареса да живеем заедно — промърморва доволно той и придърпва обратно завивката си.

Оставям го в спалнята, а аз се запътвам светкавично към кухнята, грабвам кутията с кафе, изсипвам зърната в мелничката, включвам я и се протягам за кафеварката. После се спирам. Скръствам ръце на гърдите си и се облягам на кухненския плот. Гледам как зърната в мелничката се въртят и въртят, също като странните мисли, които се лутаха в момента в главата ми.

Мисля си за отминалата нощ. За всичко това: вечерята за рождения ми ден, Майлс и шампанското, Ванеса и Джулиан, Лоти и клуба, бармана Оли… При спомена за Оли стомахът ми се свива и по тялото ми се разлива топла вълна от… Не знам от какво. Вълнение, страх, оглупяване? Припомням си сцената на разговора ни, тя преминава през ума ми, слиза надолу по гръбнака ми, стига до слабините и внезапно изчезва, когато в ума ми се появява и образът на бармана от ресторанта. Досаден, дразнещ, войнствен и същият човек. Божичко, всичко е толкова объркващо.