Да, защото всичко е наред, Шарлот. Точно както си е.

Изведнъж загрявам. Не е имало грабеж и никой не е опустошил къщата — освен хората, които живеят в нея. Замислям се за момент. Наистина ли преди съм живяла така? Аз и съквартирантите ми сме свине! Не, свинете са по-чисти. Не оставят мръсни гащи да се въргалят ей така… Оглеждам стаята вече по-спокойно — навсякъде има мръсни чаши, наполовина изядена храна, използвани чаени торбички и купи със засъхнали закуски (корнфлейкс с мляко), които сигурно могат да бъдат махнати само с чук, и накрая — купища мръсни чинии. А боклукът?

Поглеждам с ужас пластмасовата кофа — черният найлонов плик прелива отвсякъде, около нея са изпопадали метални кутии, повечето от които май са печен боб „Хайнц“. А и тази миризма.

Запушвам носа и устата си с ръка и се извръщам настрани. Изравям след цялата камара нахвърляни безразборно съдове чайника (който между впрочем има толкова варовик по себе си, че никога повече в живота ми не би трябвало да поемам допълнителен калций) и го напълвам с вода — също трудна задача, защото се налага да го промъкна между чучура на чешмата и мръсните чинии, един ловък маньовър, който ми напомня на игра на дженга23.

Мисля си за своя приятен, красив и безупречно чист апартамент. Не за първи път се радвам, че вече не съм Лоти.

Обръщам се пак към нея — наклонила се е напред, лицето й е на масата, очите й са затворени.

— Кафето ще е готово след минутка — казвам, опитвайки се да се държа хладнокръвно, макар че след като не откривам чаша, в която да не е прокарал мухъл, ми се приисква да изкрещя.

— Аха… — измучава Лоти сънливо.

В рамките на няколко минути тя премина от състояние на пълна еуфория на танцуващата по купони мацка до фазата на спящата с дрехите си пияна развалина.

— Може би трябва и да хапнеш нещо — предлагам.

— Ммм…

Предпазливо отварям няколко шкафа. В моя апартамент те са пълни с пакети здравословни тестени изделия, предимно с трици, буркани с изсушени на слънце домати, зехтин…

Готови спагети.

Гледам пакетите. Това ли е?

Проверявам и по другите шкафове. Трябва да има и нещо друго, освен тези спагети. О, ето. Бутилка кетчуп, отворена, със засъхнали корички по върха, в която сигурно е останала една капка и ще успеете да я изстискате само ако държите бутилката обърната наопаки в продължение на седмица.

Все пак тя трябва да яде нещо, така че явно ще бъде или спагети, или нищо, решавам аз, вземам един пакет и махам станиоловия капак. Ммм, много хранително, мисля си иронично, гледайки тази гадост с отвращение. Страх ме е да си помисля колко консерванти и Е-та има тук.

Чайникът завира, затова го махам за малко от печката и се заемам с правенето на кафе. Успявам да остържа някакви жалки остатъци от буркана с нес кафе, след което отварям хладилника, за да потърся мляко. Честно казано, притеснявам се какво ще открия вътре.

И с право.

Събирам цялата си смелост, отварям вратата му и се сблъсквам с повече лед, отколкото има на Северния полюс. Всеки, който се притеснява за изчезването на полярните шапки, ще бъде успокоен при вида на този хладилник. Очевидно думата „размразяване“ не ми е била известна, когато съм била по-млада.

Нито съм знаела думички като „плодове“ и „зеленчуци“. Вместо тях на горния рафт (моя рафт в хладилника) има две триъгълни парченца сирене, полупразен буркан с рагу и един направо вкаменен обект, който би могъл да бъде абсолютно всичко, мисля си, разглеждайки го с любопитство.

Така ли съм преживявала? На готови спагети, кетчуп, сирене и рагу? Изненадана съм, че никога не съм се разболявала от скорбут, рахит или нещо подобно.

Мислено се връщам към списъка си и добавям нова точка:

Яж здравословно.

— Знаеш ли, наистина трябва да се храниш по-балансирано — съветвам Лоти. Междувременно виждам подгънатия край на отворена кутия мляко в дъното на хладилника и се протягам за него. — Трябва да ядеш поне пет пъти дневно плодове и зеленчуци, за да намалиш холестерола си и да избегнеш риска от рак на дебелото черво. — Поглеждам към нея, но тя не ме слуша. Сринала се е на масата и похърква леко.

Отказвам се от хранителните съвети — засега поне — и се заемам с кафето. Помирисвам леко млякото. Ауч. Напълно вкиснало е. Всъщност отдавна е преминало този етап и вече е на фазата на сиренясването.

С отвращение го връщам в хладилника. (Бих го сложила и в кофата за боклук, но тя просто прелива.) Ще си го пие чисто. Пак е по-добре от нищо.

— Ето, заповядай.

Поставям кафето и спагетите пред нея, но Лоти не помръдва. Пълен труп е. Разтърсвам я и тя се събужда, вдига глава и присвива очи на светлината. Няколко секунди се оглежда сепнато, сякаш не разбира къде е, след това забелязва кафето.

— Ммм, благодаря — проронва и отпива голяма глътка, след което навива спагети на вилицата си. — Вкусно. — Усмихва ми се. — Искаш ли?

— Не, благодаря — казвам бързо. — Не съм гладна.

— Както искаш — Лоти ми се изплезва и лапва втора вилица. — Така ще има повече за мен.

Каквото и да се съдържа в тази гадост, явно си свършва работата, защото след малко тя се съвзема достатъчно, за да се изкачи по стълбите към спалнята си. Последвам я, отчасти от любопитство, а и защото искам да се уверя, че няма да падне и да се изтърколи обратно надолу. На последното стъпало се олюлява за малко, но аз я подхващам светкавично. Пфу, за малко.

— Ами, ето ни. Дом, сладък дом… — със спагети в едната ръка и чаша в другата Лоти блъсва вратата на стаята си с бедро, за да я отвори. Явно има опит в това, защото успява и виждаме, че е оставила лампата вътре да свети. Спестяването на енергия не беше една от силните ми страни в онези дни. Нито, както се вижда, прибирането на дрехите си от пода.

Влизам след Лоти в стаята и се втренчвам в гледката, която се разкрива пред мен. Единственият начин, по който мога да я опиша, е следният: представете си, че сте извадили всичко от чекмеджетата си и сте го разхвърляли по пода. После сте отворили гардероба си, махнали сте всичко от закачалките и сте хвърлили и него на земята. Отгоре метнете няколко чифта обувки. Палто. Няколко хавлии. И, бинго — ето я старата ми спалня.

— Чувствай се като у дома си — ухилва ми се Лоти, изритва обувките си и се строполясва на леглото си, покрито със завивка с индиански мотиви.

Оглеждам се наоколо за място, където да седна. Стаята е толкова малка, че едвам се завъртам. Има малка маса и сгъваем пластмасов стол до прозореца; присядам неудобно на ръба му. Масата е затрупана с книги. Един направо древен Ай Би Ем компютър заема по-голямата част от нея, а до него е струпана купчина листове.

— Пиша роман — казва Лоти, виждайки, че гледам натам.

— О, да, бях забравила за това — измърморвам и се сещам за недовършеното си творение, после се сепвам, но за щастие тя не ме е чула — прекалено заета е да нагъва спагетите си.

— Още не съм го завършила, но ще го направя — продължава Лоти убедено. — В момента работя в списание за кръстословици, но наистина искам да пиша. Още откакто бях съвсем малко момиче, исках да стана писател. Не мога да си представя да се занимавам с нещо друго. — Усмихва ми се и навива нова порция спагети. — А ти? Какво бачкаш?

— О… аз… ръководя собствена пиар компания — казвам с поглед, забит в пода.

— Уау, сериозно? — Лоти ме гледа с широко отворени очи и изглежда впечатлена. — Това е невероятно. Твоя собствена компания? Сигурно си много важна бизнес дама!

— Не бих казала чак „много“ — отговарям скромно, но вътрешно изпитвам гордост колко добре съм се справила и колко далече съм стигнала. Гледам Лоти, седяща с кръстосани крака на разнебитеното си сгъваемо легло в средата на малката си жалка стая, ядяща спагетите си.

— Обзалагам се, че живееш в страхотен апартамент, нали? Също толкова готин като колата ти.

Усмихвам се, като се сещам за миналата вечер, когато я докарах с колата от концерта. Тя само охкаше и ахкаше и се дивеше на кожената тапицерия.

— Ами, да, може да се каже…

— Такава късметлийка си — въздиша замечтано. — Ще се радвам, ако някой ден имам собствен апартамент и нова кола. И малко пари няма да са ми излишни.

Става ми приятно от възхищението й.

— Значи обичаш работата си? — продължава да разпитва Лоти.

— Е, не знам дали я обичам — признавам аз, като се сещам за изминалата седмица. — Има много стресови ситуации…

— Защото е важно да правиш това, което обичаш, не мислиш ли? — прекъсва ме тя, преди да довърша. — Баща ми винаги казва, че прекарваме на работа ужасно много време, така че ще бъде добре да правим нещо, което обичаме, нещо, което желаем страстно.

Обхваща ме лека несигурност. Божичко, баща ми наистина винаги го казва. Да си призная, никога не съм желаела страстно да се занимавам с пиар, нито дори съм изпитвала нещо близко до това чувство, но колко хора всъщност желаят страстно работата си? Намирам тази мисъл за успокояваща.

— Така е — съгласявам се аз. — Но е прекалено идеалистично. Понякога трябва да правиш компромис и да се фокусираш върху кариера, която ще ти позволи да си плащаш сметките си и ще ти осигури финансова сигурност — допълвам бързо. — Да, може би няма да правиш нещо, което желаеш чак толкова страстно, но пак може да е вълнуващо и удовлетворително. — Виждам, че съм приковала вниманието на по-младото ми Аз и изпитвам задоволство. Виждате ли? Това му е хубавото да си по-възрастен: имаш опит, познания, зрялост и преценка за това, което е наистина важно в живота.

— Ъъъ… не, благодаря — казва иронично Лоти. — Вълнуващо и удовлетворително — повтаря после замислено. — Това не звучи забавно.

— Ами смисълът на живота не е само в забавленията — отговарям и усещам, че леко се изнервям.

— А в какво? — пита простичко тя.

Въпросът й ме заварва неподготвена. Отварям уста да й отговоря, само че не мога. Не знам какво да кажа. Защото тя е права, осъзнавам внезапно. В какво е наистина смисълът?