Искам да кажа, напълно безобидно е да харесаш някой, който е десет години по-млад от тебе. Това си е като фантазия, като да си падаш по принц Хари (да, признавам си го, но моля ви, не казвайте на никого), но какво става, когато той не е по-млад? Когато е на същата възраст? Когато е реално? Това означава ли, че вече не е безобидно? Леко започвам да се паникьосвам.

Което, разбира се, е напълно нелепо, защото аз дори не харесвам този човек такъв, какъвто е сега, а какво остава да си падам по него.

— Извинявай, имаш ли огънче?

Мислите ми са прекъснати от женски глас и аз прекъсвам масажа на стъпалата си и вдигам глава.

Чакай малко, това момиче звучи като… Ванеса.

Стои до мен със своята изрусена коса и ярко червило, размахва незапалената си цигара и ми се усмихва широко. Божичко, радвам се да я видя. Едвам се удържам да не я прегърна.

— Леле!

Изведнъж забелязвам, че се е втренчила в мен и ме гледа страшно съсредоточено, сякаш иска да проникне в главата ми.

— Да? — старая се гласът ми да звучи нормално, но сърцето ми ще се пръсне. Тя ме позна.

— Ъъъ, нищо — Неса разтърсва глава, сякаш иска да прогони някаква мисъл. — За момент ми заприлича на някого.

— Така ли? — питам плахо с нещо между страх и вълнение.

— Да, но само за секунда. Всъщност въобще не си приличате.

За един кратък миг изпитвам силно разочарование. Знам, че съм се променила много — и слава богу! — но едва ли съм напълно различна личност от най-добрата й приятелка. Нали?

— О, не ми обръщай внимание — продължава тя. — Не съм на себе си в момента. Така е като си влюбен — казва високо, но е очевидно, че проблемът не е в това. — Знаеш ли, някой някога ми беше казал, че влюбването е форма на лудостта. И е вярно! — засмива се звънко и започва да рови в розовата си сатенена чантичка във формата на ягода.

Гледам Ванеса и ми е толкова странно да я виждам с такава малка чанта. Откакто си има Руби и Сам, винаги ходи с онези гигантски чанти за майки, пълни догоре с купища полезни неща.

— По дяволите, сигурна съм, че имах някъде тук запалка.

— Чакай, мисля, че имам някакъв кибрит — бъркам в джоба на сакото си и вадя кутийката кибрит, която взех от бара. Сега никъде вече не се пуши и няма да видиш от онези рекламни кибрити на заведенията, които едно време ги имаше навсякъде, а аз постоянно имам нужда от кибрит за ароматните си свещи.

— Благодаря — усмихва ми се признателно Ванеса, запалва цигарата си и дърпа силно, докато бавно се придвижваме на опашката. — Уф, това ще трае цяла вечност — мърмори тя и издухва дима през ноздрите си. — Приятелят ми ще си помисли, че съм избягала с друг мъж. — После се навежда по-близо към мен и ми доверява: — Е, той все още не ми е приятел в онзи смисъл, сещаш се. Излизали сме само три пъти, но вече съм лудо влюбена в него — усмихва се развълнувано. — Казва се Джулиан и учи за адвокат.

Слушам я замаяно как продължава да говори и говори на мен, една напълно непозната, както правят момичетата, когато са влюбени и просто искат да споделят с всички колко са щастливи, как се чувстват и колко прекрасен е Той. Разбира се, аз знам всичко това. Чувала съм го и преди.

И все пак…

Докато тя продължава да разказва наред, внезапно ме блъсва мисълта колко различна е тази Ванеса, която седи с мен в дамската тоалетна и говори за Джулиан, от Ванеса, която видях само преди няколко часа на вечерята по случай рождения ми ден.

Тази Ванеса спира за малко, усмихва се замечтано и после се разсмива:

— А може би просто съм луда.

Момичето пред мен гледа с широко отворени очи света около себе си и е изпълнено с вяра и надежда за щастие и за това сияещо ново нещо, наречено „любов“, а Ванеса отпреди няколко часа беше нещастна, апатична, почти смазана.

Наблюдавам я как вади пудрата от чантичката си, а после си слага и от онова алено червило, което преди беше нейната запазена марка. Рисува две съвършени правилни линии на горната си устна, притиска я до долната, за да добие и тя цвят, а после попива червилото с ловко движение на китката си. Другата Ванеса не е носила ярко червило от цяла вечност. Всъщност тази вечер тя нямаше никакъв грим, освен блясъка за устни, който й дадох, а косата й беше вързана отзад на възел, както обикновено напоследък. Очевидно не беше имала време да си вземе душ, тъй като детегледачката закъсняла.

Но не е само това. Има нещо повече от немитата коса и липсата на червило; то е сякаш да видиш снимка, която преди е била цветна, а сега е черно-бяла.

— О, виж, ето една свободна — сочи ми тя към празна кабинка, която не бях забелязала.

— Да, благодаря ти…

Оставям я пред огледалото да си слага нов слой спирала и изчезвам в кабинката. Внезапно ми става ужасно тъжно. Много неща се бяха променили за десет години и за първи път си помислих, че може би не всички промени са за добро.

Двайсет и пета глава

Наближава три часът.

Само.

Докато търся някое закътано местенце, където да се скрия, поглеждам часовника си. Имам чувството, че съм била тук с часове. Дни. Почти седмици. И сега съм вече отегчена и уморена, имам главоболие, стъпалата ме болят и искам да си ходя вкъщи.

Но не мога. Трябва да остана и да контролирам Лоти, която в някакъв момент смени водата с по-сериозни концентрати и вече е напълно замаяна от безплатните питиета, които получава заради рождения си ден. Бях забравила колко пиех някога. В един момент дори се качих да танцувам по масите.

И то на тези токчета! Не знам как го правя.

Търкам слепоочията си, очите ми автоматично обикалят целия клуб — като прожектори на полицейски хеликоптер, — за да проверя къде е Лоти и да се уверя, че е добре. И че не е паднала от масата. И точно тогава музиката спира внезапно и лампите светват.

Сърцето ми спира да бие, все още не смея да се надявам. О, божичко, това да не би да означава, че…? Хората започват един по един да се изнасят към изхода. Да, това е! Направо имам желание да коленича и да целуна пода. Думата „свобода!“ дори не се доближава до чувството, което ме изпълва. И то с възклицанието.

Да, да, да! Свърши се.

— О, гадост — изфъфля Лоти, появявайки се от тълпата. Лицето й е потно и определено изглежда разочарована. — Не мога да повярвам, че свърши. Вече!

— Знам. Жалко — лъжа безсрамно и светкавично грабвам чантата и сакото си. — Е, хайде, да вървим — запътвам се към вратата и изненадващо краката вече не ме болят.

Хората навън се разотиват, прегръщат се, целуват се и си пожелават „лека нощ“.

— Чакайте малко! Преди да си тръгнете, искам да ви снимам — провиква се Лоти. Вади фотоапарат от чантата си и започва да ги събира накуп.

— Не, Лоти, и ти трябва да си на снимката — отбелязва някой. Все още стоя до нея и тя се обръща към мен: — Шарлот, ще ни снимаш ли?

— Разбира се — отвръщам и вземам фотоапарата с намерението, след като всичко свърши, да се изнеса колкото се може по-бързо. Вдигам го към очите си, поглеждам през визьора и внезапно сякаш ме удря гръм: лицата, дрехите, усмивките… Всичко ми е познато.

О, господи! Това е снимката, която държа у дома на хладилника. Снимката от рождения ми ден.

Аз ли съм я направила?

Не разбирам. Как? Не е възможно. Освен ако…

— Хайде, по-бързо! — крещи ми някой от групичката.

— Добре, готови… усмихнете се! — вдигам фотоапарата. Всички гледат насам и аз натискам бутона. По-младото ми Аз е в центъра, усмихната, с широко отворени очи. После идва светкавицата, чува се „щрак“ и моментът е увековечен завинаги.

Предлагам да изпратя Лоти до вкъщи. Колата ми е паркирана отпред, освен това тя е останала буквално без крака и някой трябва да я придържа. Не мисля, че ще може да се прибере без мен.

Прегръщам я и се запътваме към дома й. Вечерта е наистина топла. А може трябва да кажа „ранното утро“? Улиците са спокойни и атмосферата е почти магическа, сякаш целият свят е заспал, освен нас.

Пристигаме пред къщата й, тя се бори да намери ключовете в чантата си и след като три пъти ги изпуска на земята, решавам да поема нещата в свои ръце. Отключвам умело (правила съм го толкова пъти, че мога и със затворени очи!) и я вкарвам вътре.

— Какво ще кажеш да ти направя кафе, за да се освестиш малко, а? — предлагам й, водя я до потъналата в мрак кухня и я оставям да се свлече на един стол.

Всъщност това последното щях да го направя, но в последния момент я задържам, защото столовете са заринати с всякакви неща. Използвани торбички за чай, вестници и божичко, това бикини ли са? Потръпвам при вида на нещо, което прилича на метнати върху облегалката прашки. В мрака не мога да различа чисти ли са или не. И, честно казано, нямам намерение да се доближа достатъчно близо, за да разбера. Грабвам една дървена лъжица със свободната си ръка, ловко подхващам прашките и ги мятам върху друга купчинка. Повярвайте ми, има достатъчно такива из цялата кухня, така че изборът ми е голям — сякаш оттук е минала къртица, само дето вместо купчини пръст, има купчини с неща. Разчиствам единия стол и поставям Лоти на него.

Така, сега ще сложа кафето.

Запалвам лампата, която всъщност е просто една гола крушка, висяща самотно от тавана, и острата светлина ме заслепява за миг. Премигвам два–три пъти, преди зрението ми да се нормализира и после оглеждам кухнята. За миг не мога да разбера какво виждам пред очите си, а после застивам ужасена.

О, не, имало е грабеж! Някой е обрал къщата и е обърнал всичко с краката нагоре!

Започвам да се паникьосвам. Ами сега? Трябва да звънна в полицията. Ако са откраднали някакви ценности? Ами ако — божичко! — крадецът още е в къщата? Паниката преминава в ужас. По дяволите, къде е телефонът?

Внезапно обаче забелязвам, че по-младото ми Аз не е скочило на крака и не крещи: „Обраха ни!“ Напротив, седи си много спокойно на стола, сякаш всичко е съвсем наред.