Добирам се до бюрото си, затварям телефона, отпускам се в креслото си и изпивам на един дъх двойното си еспресо. В главата ми е пълна мъгла, преди да изпия сутрешното си кафе, не мога нито да мисля, нито да виждам ясно. Което, разбира се, напълно обяснява странния инцидент на светофара.

— Добро утро — на вратата се появява усмихнатата Беатрис с папка, притисната до гърдите й.

Беатрис сякаш винаги е в тази поза — притискаща папка до гърдите си. Не защото работи нещо по тях, а по-скоро защото се опитва да прикрие впечатляващо големите си гърди (или „другарките й“, както обича да ги нарича тя), които е наследила от баба си, Херцогинята, или там каквато беше. В допълнение към двойния наниз перли, значителния паричен фонд и малкото „убежище“ в града, което всъщност е огромен мансарден апартамент на площад „Девъншир“, номер 1.

Честно, Беа е толкова сладка, че би трябвало да я мразя, но ми е невъзможно — тя е един от най-прекрасните хора, които някога съм срещала.

— Здрасти, Беа, благодаря ти за кафето — усмихвам й се с благодарност.

— Как изкара почивните дни? — пита тя, докато минава зад гърба ми и сваля от рамото ми чантите, за които напълно съм забравила и тъкмо се чудя какво ми пречи. После с привичен жест оставя всяка една на мястото й.

— Добре. Трябваше да наваксам с малко работа — отвръщам и свивам рамене, сещайки се за вчерашния ден, който прекарах в трапезарията, заобиколена от купища документи, докато Майлс играеше скуош. Всъщност напоследък все така прекарвам уикендите.

Поглеждам купчината документи, която ме очаква, подпирам се на лакти на масата и потърквам челото си. Вече усещам започващото главоболие.

— Някакви съобщения?

— Асистентът на Лари Голдстийн се обади да потвърди обяда ви утре в „Електрик“ в Нотинг Хил. — Беа започва да отмята едно по едно листчетата в бележника си. — Обади се Сали Пит, редакторката на лайф стаил отдела в „Дейли Стандарт“. Искат да те интервюират за статия за жените, които имат всичко. Звучи въодушевено. — А, и Мелъди се обади. Няколко пъти.

Мелъди е прочута телевизионна водеща, която наскоро роди, после направо чудодейно отслабна и сега прави истинско състояние, като споделя „тайната“ си чрез DVD-та, книги, телевизионни програми и новата си серия от полуготови здравословни храни без консерванти, „Лесно е без Е-та“, за които ние й правим пиар кампанията.

— Малко е притеснена от неделните вестници — Беатрис поставя пред мен копие на един от таблоидите. На първата страница има снимка на Мелъди, тъпчеща се с голям „Бик Мак“ и пържени картофи. Заглавието е крещящо — „Мазни тайни“.

— А, да — правя гримаса. — Видях го.

— Всъщност точните й думи бяха… — Беа разлиства бележника си, открива каквото й трябва и започва да чете на глас: — „Майната им. Искам да убия шибаните копелета в шибаните вестници.“

Въпреки притеснението си, не се сдържам и се засмивам. С шлифования глас и изисканото си произношение Беа звучи така, сякаш самата кралица псува. Честно, възпитаните хора не бива да ругаят, просто не им се получава.

— Представям си — кимам аз, мятам вестника настрани и усещам как възелът в стомаха ми се стяга още повече.

Мелъди може да беше национално съкровище — сладка, мила и с искрящо бяла усмивка, реклама за стоматологичната индустрия, — но извън камерите има по-отвратителен характер от… ами, не искам да казвам някое име, защото може да ме съдят, така че просто си помислете за някой с ужасен характер… Е, Мелъди е много, ама много по-зле. Много.

— Мислиш ли, че е изяла всичко това? — пита Беатрис, докато се взира през рамото ми към снимката. Наскоро гледа документалния филм за онзи, който яде цял месец само в „Макдоналдс“ и беше много впечатлена. Тя си е такава. Обикновено гледа филмите поне пет години, след като са излезли за първи път. Така е с всичко — музика, мода…

Поглеждам към нея. Облечена е в любимия си стил — пола до коленете от сив туид, непрозрачен матов чорапогащник и черните обувки от „Марк и Спенсър“, които има от цяла вечност. О, и да не забравяме перлите.

Всъщност, като се замисля, не съм много сигурна дали това, което носи, е било на мода и преди пет години.

— Има ли значение? — свивам рамене и потърквам слепоочията си. Главата ми наистина започва да бучи. — Яла или не, тя пуска на пазара последната си книга с диети — „Просто кажи «Не» на боклуците“ — следващия месец — напомням й аз. — А в момента правим промоция на новата й серия супи „Лесно е без Е-та“.

Беатрис въздъхва.

— Ммм да, доста неприятна случка.

На Беа й се удава да изразява съчувствие и разбиране. Тъй като сме малка бутикова агенция, все още нямаме много клиенти; аз поемам големите, Беа се занимава с по-малките. Мелъди е от най-големите, а продуктите й са може би най-доходните за нас. Последното, което искам, е някой папарак да ни провали, съсипвайки репутацията й на фитнес гуру и привърженик на здравословното хранене.

— Това е потенциална катастрофа — промърморвам, докато гълтам един след друг два парацетамола от шишенцето, което винаги стои в бюрото ми, и включвам компютъра. Екранът се събужда и бързо започвам да ровя из „Гугъл“.

Беатрис слага притеснено ръка на перлите си.

— Божичко! — казва тя с тих глас. — Катастрофа!

Излизат няколко статии и отварям една от тях.

— Потенциална — поправям я, докато бързо минавам по редовете. След няколко секунди поглеждам към нея. — Обади се на агента на Мелъди и му кажи, че ще излезем със съвместно съобщение за пресата, че е хипогликемичка.

Беа ме поглежда втренчено.

— С други думи, има ниска кръвна захар.

По лицето й се появяват признаци, че започва да схваща.

— О, какво съвпадение! — възкликва асистентката ми, като очевидно вече е обработила информацията в главата си. — Също като мама! Тя не ходи никъде без нейните бисквитки „Риц“! Веднъж ги забрави и кръвната й захар падна и й прилоша. Точно на стъпалата на хотел „Принц Филип“. — Спира за миг, като забелязва изражението ми. — Бяхме на състезанията в Аскот по това време…

— Беатрис, Мелъди не е истинска хипогликемичка.

Тя ме поглежда с недоумение. После, изглежда, ситуацията й става ясна.

— О, разбирам… Боже мой, имаш предвид, че това е номер — казва с тих, заговорничещ глас.

Кимвам с глава в знак на потвърждение.

— Господи, Шарлот, толкова си умна. Затова обичам да работя с теб!

Хората често подценяват Беа. Лесно е да я възприемеш като непохватна разглезена богаташка от Югозападен Лондон, както направих и аз, когато дойде при мен на интервю, останала без дъх, тъй като беше тичала от метрото насам; косата й беше разпиляна навсякъде, а на чорапогащника си имаше бримка. Всъщност тя е изключително умна и зад фасадата й на тъпа блондинка (каквато беше някога, отскоро е брюнетка) се крие един академичен гений. Беа е завършила първа по успех в специалностите приложна математика и физика в Кеймбридж, а в свободното си време решава геометрични уравнения, „просто за забавление“.

За да бъда честна, Беа е прекалено квалифицирана за работата, която върши. Ние сме на една и съща възраст и тя би трябвало да бъде в някаква лаборатория някъде си и да прави някакви свръхсложни научни неща. Но асистентката ми твърди, че наистина иска да работи в пиар агенция и на интервюто беше изключително ентусиазирана. Освен това има най-изискания и омагьосващ глас, който някога съм чувала, което в света на медиите е безценно качество.

Обикновено момичетата, които работят в нашия бизнес, са от средната класа, от околностите на Лондон, а не момичета от Йоркшир с чист акцент а ла Ленинските планини7. Всъщност дори моето произношение вече не е толкова чисто. Десет години в Лондон бяха достатъчни, за да започна да сдъвквам някои думи и пиенето на чай да се превърне в изливането на поредната чаша с някаква течност в устата ми, а не в ритуала, който се извършва в пет часа следобед според добрите стари английски традиции.

Шлифованият в елитните училища глас на Беа обаче отваря врати, до които аз никога не бих могла да припаря. Ние сме отбор. Нещо като моркова и пръчката. Аз уреждам сделките, сключвам договорите и се грижа за клиентите, а тя е на предна линия при контактите с медиите и пресата. Когато общува с тях, маниерът й на говорене, на който може да завиди и кралицата, е незаменим.

Телефонът започва да звъни и Беа го вдига.

— Добро утро, агенция „Мериуедър“. От кое издание се обаждате? „Телеграф“? Прекрасно! За мен е толкова вълнуващо! Знаете ли, дядо ми е бил дълги години редактор при вас.

Разбирате ли какво имам предвид?



След като спасявам репутацията на Мелъди, останалата част от сутринта минава в обичайните занимания: обаждания на журналисти, писане на съобщения за пресата, конферентни връзки с клиенти… В един момент е 9 часът сутринта и аз се опитвам да измисля нещо секси и зашеметяващо за шампоана против пърхот, който е част от новата серия на Джони Бърд, стилист от Уест Енд, а в следващата минута вече е един и се мятам на задната седалка на таксито, за да не закъснея за работния обяд в „Улсли“, престижен ресторант на „Пикадили“. Обикновено пътувам с колата си, но днес ми се стори, че с такси ще бъде по-бързо. И по-важно, ще имам време да свърша някаква работа по пътя.

Опитвам се да си сложа колана, докато едновременно с това чета имейла, който току-що дойде на „Блекбъри“-то. Тъкмо започвам да пиша отговор, когато звънва телефонът ми. Имам и „Блекбъри“, и друг телефон. „Блекбъри“-то е за работа, телефонът — за лични обаждания. Обикновено през деня го поставям на мълчалив режим, но явно съм забравила. Вдигам го и поглеждам кой ме търси. Родителите ми.

О, по дяволите! Рожденият ден на татко. Трябваше да му се обадя в първата свободна минута.

Работата е там, че все още я нямам.

— Здравейте, Шарлот Мериуедър е на телефона — започвам аз, преди да се усетя.

— О, ти си жива! — чува се язвителен смях.