Прав е, не си го спомням, мисля, взирайки се в лицето му.

— Сигурно дори не знае, че съществувам — продължава той. — Все пак, аз съм само един барман, а погледни я нея — може да има всеки, когото си пожелае.

Обхваща ме огромно съжаление. Господи, как може да не съм го забелязала през всичките тези години? Той е толкова сладък и приятен, и мил…

Защото по това време не се интересуваше от готините и милите момчета, Шарлот. Падаше си по музиканти и скейтбордисти и всичките други погрешни типове, помниш ли? Спомням си каква бях. Прав е. Не бих забелязала барман с конска опашка и хипарска цветна тениска. Нямаше да ми бъде достатъчно готин.

— Ами, аз мисля, че тя би била щастлива да има човек като теб до себе си — усмихвам му се мило.

Неговата усмивка в отговор е малко крива и тъжна.

— Мислиш ли?

— Разбира се — кимам утвърдително. Пък и не си чак толкова лош — за барман — добавям шеговито.

Той се засмива.

— И ти не си чак толкова лоша. Всъщност, ако беше десет години по-млада, сигурно щях да си падна по теб.

— О! — правя се на обидена от тона му и го плясвам лекичко по ръката.

— Шегувам се, шегувам се — протестира младежът и отстъпва назад. Хванал е ръката си и се преструва, че стене от болка, но после спира, засмива се и ми казва: — Между другото, аз съм Оли.

— Шарлот.

Здрависваме се и докато държа ръката му, забелязвам нещо от вътрешната страна на китката му. В клуба е тъмно и го зървам само за миг, осветено от светлинките на хладилника, но съм абсолютно сигурна какво съм видяла: това е татуировка на жаба.

Майчице, какво съвпадение. Същата като на бармана в ресторанта.

След появата на тази мисъл в съзнанието ми не минава много време, преди да се избистри и следващата.

Побиват ме тръпки. Не, не е възможно. Просто не може.

Може ли?

Изведнъж умът ми се разделя на две, като екран на сложен телевизор: от едната страна е Оли с опашката си, пъстрата тениска и хипи гривните си, а от другата е барманът от ресторанта с късата си вълниста коса, счупен нос и белегът, който пресича горната му устна. Не, не е възможно. Изглеждат напълно различни.

Но и ти беше различна преди десет години, обажда се гласецът в главата ми.

Двата екрана се събират и двата образа се сливат в един. О, божичко, ето защо ми изглеждаше толкова познат, ето къде съм го срещала преди. Сладкото мило момче Оли, по когото дори леко си паднах, е барманът, който се присмива на хранителните ми алергии и ме пита дали съм алергична и към балончетата на шампанско. И който ме дразни адски много всеки път, когато се срещнем.

Той е. Те са един и същи човек. Мамка му!

Двайсет и четвърта глава

— Ето къде си била? — някой слага ръка на рамото ми, обръщам се и виждам Лоти — с широко отворени очи и останала без дъх от танците. — Тъкмо се чудех къде си…

— А… здрасти — успявам да кажа с пресипнал глас. Чувствам се сякаш току-що са ме цапардосали с чук по главата и виждам звезди посред бял ден като в анимационните филми.

— Подпира бара, къде другаде би могла да бъде? — обажда се и Оли, опитвайки се да я заговори по някакъв начин, но Лоти е заета да оправя косата си и не му обръща внимание.

— Ъъъ, Лоти, познаваш ли… — правя стъпка към представянето им един на друг, но тя ме прекъсва с обичайната си възторженост.

— Хайде, ела да танцуваш!

— Не, не… Това не е за мен — казвам и автоматично отстъпвам назад.

— Хайде — окуражава ме тя, грабва ме за ръката и ме повлича към дансинга.

Съпротивлявам се в началото, но, от друга страна, не ми се иска да седя на бара и да си говоря с Оли, след като вече открих кой всъщност е той. Чувствам се прекалено неловко с него. Имам предвид, какво ще му кажа? „Защо си станал толкова досаден и дразнещ мъж?“

Да, бе. Точно така.

— Ами, добре — предавам се аз, — но само за една песен.

Лоти обаче не ме чува, тя просто ме влече към танцуващите. И преди да се усетя, вече съм в центъра на дансинга.

Мамка му!

Това е като в онези сънища, които всички сме имали — когато сънувате, че сте голи и се разхождате по главната улица на града. Само дето не е сън, а истински кошмар, проклинам мислено и се оглеждам нервно за някакъв път за бягство, но осъзнавам, че нямам такъв. Стоя застинала като заек под светлината на прожекторите. По-скоро трябва да кажа, под мигащите светлини. Заобиколена съм от много въртящи се и блъскащи се тела и няма къде да се скрия.

Уф, това е толкова неприятно. Струва ми се, че всички в клуба са вперили очи в мен, затова си поемам дълбоко дъх и се опитвам да раздвижа краката си. Но не мога да ги помръдна. Толкова са тежки, сякаш са залети с бетон. Ръцете ми, от друга страна, са като два чужди елемента, прикрепени от немай–къде към тялото ми, с които не знам какво да правя. Размърдвам ги някак си, лактите ми се повдигат нагоре и надолу като в танца на смешното пиле. Наистина не знам какво се случва с мен. Освен че изглеждам пълен идиот в очите на всички.

Работата е там, че съм отвратителен танцьор. Някои хора са надарени с естествено вроден ритъм, но аз не съм от тях. Спомняте ли си песента на Глория Естефан — „The Rhythm’s Gonna Get You“ („Ритъмът ще те завладее“)? Е, мен никога не ме е завладявал. Още чакам тоя ден да дойде. Аз съм единственият човек на целия стадион „Уембли“, който не успява да пляска в ритъм на песента на „Куин“ „We Will Rock You“ на концерт. Опитайте да го направите и ще видите, че е почти невъзможно. Но аз го постигам с лекота.

Това изглежда обаче не спира по никакъв начин Лоти, давам си сметка, като я гледам как се вихри на дансинга. Размята ръце настрани, клатушка се и явно не й пука, че прилича на пияна патица. Всъщност тя е толкова естествена и въобще не се притеснява, че на никого от присъстващите също не му прави впечатление. Дори не съм сигурна, че някой забелязва странните й движения, осъзнавам аз, оглеждайки тълпата на дансинга.

Решително завързвам сакото около кръста си и се опитвам да подражавам на танца й. Само че вече съм по-възрастна и не всичко ми се удава с лекота. Ауч. Усещам болка в долната част на гърба си и правя недоволна гримаса. Това е мъчение. Слава богу, че вече нямам такива рождени дни. Да, вечерята тази вечер може би приключи малко по-рано от необходимото, а и това, че Майлс заспа на дивана, е досадно, но една приятна вечер в ресторант е много по-добър начин да празнуваш, отколкото да бъдеш затворена в потен и горещ клуб, където те принуждават насила да танцуваш. Изпитвам огромно облекчение. Прекрасно е, че вече не съм на двайсет и две. Прекрасно е, че купонджийските ми дни по клубове и дискотеки са свършили. Прекрасно е…

Внезапно изпъвам гръб и вирвам глава като сурикатите, които се ослушват за нещо интересно. До този момент музиката беше просто някакво неразличимо „бум–бум“, което се изливаше около мен, но сега чувам някакви познати акорди.

Чакай малко. Това да не е…

Като лъч светлина в края на тунела. Да, господи, истина е! „Ironic“ на Аланис Морисет. Не съм я чувала от години. Божичко, обожавам тази песен.

Изпълва ме някаква неочаквана енергия и бедрата ми започват да се движат от само себе си. След това и ханшът ми. А сега и раменете ми. Леле, страхотно е! Започвам да свиря на въображаема китара. Не мога да се спра. Тялото ми не ме слуша. Уау, дори си спомням и текста на песента! Докато разтърсвам глава, изкуствената ми опашка (сложих си я специално за рождения си ден!) се откача и пада, но въобще не ми пука. Започвам да си пея на глас. Първо тихичко, после по-високо и все по-високо.

А ето го и припева и аз затварям очи, вдигам ръце във въздуха и пея с цяло гърло. В този момент не мисля за абсолютно нищо. Нищо, освен за танца и песента. Изгубвам се в думите. Забравям всички тревоги и съмнения и напълно се отнасям някъде другаде.

Това е изумително! Чувствам се страхотно, направо съм в еуфория.

Някой се отърква в гърба и задника ми.

Обръщам се бързо и се озовавам лице в лице и гърди в гърди с мъж, облечен в няколко номера по-малка тениска, козя брадичка и обратна захапка, който ме гледа сластно.

О, не.

О, не, о, не.

Все още танцувайки, се опитвам да се отдалеча от него, но мистър Похот не се предава. Кълчи се страховито и ме преследва по целия дансинг като моя сянка, докато накрая не издържам. Изкрещявам в ухото на Лоти, че отивам в тоалетната и се спасявам с бърза крачка. Пфу.

Щом се добирам до дамската тоалетна, въздъхвам с облекчение и се натъпквам вътре. Както обикновено, там има дълга опашка, но наистина трябва да се изпикая след цялата тази вода, която изпих, затова се зареждам с търпение. Облягам се на стената. Краката ми туптят. И преди ме боляха, но високите обувки сега направо ме убиват. Въздъхвам и ги събувам.

Разтърквам петите си и се връщам мислено назад, към дансинга. Голям късмет имах, че се измъкнах от онзи досадник. Още секунда и щеше да ме притисне с корема си към пулта на диджея. Потръпвам леко при тази мисъл, а после неочаквано и за мен самата започвам да се кикотя. Ами, случката все пак беше по-скоро комична, отколкото притеснителна, давам си сметка, сещайки се как въртеше бедрата си. Пък и ми послужи като добро извинение да напусна дансинга.

Изведнъж осъзнавам, че всъщност май не исках да си тръгвам оттам. Не беше чак толкова зле. Даже започвах да се забавлявам от танците.

О, кого заблуждавам? Бях пълен провал.

После се сещам как танцувах там вътре и се улавям, че се усмихвам. Сигурно танцът е освободил целия ендорфин, или каквото е там, решавам, защото се чувствам в чудесно настроение. Мислех си, че това никога няма да бъде възможно повече, но наистина се забавлявах. И то трезва! Абсолютен, тотален шок.

И като стана дума за тотален шок, какво да кажем за Оли? Все още съм зашеметена от откритието, че този наистина приятен барман и онзи наистина дразнещ тип от ресторанта са един и същи човек. Просто не мога да си го избия от главата. И от чувството, което изпитах към него — към по-младия, разбира се.