И все пак, преди обичах това място, мисля си, тъй като отдавна забравените спомени за уикендите, прекарани тук, са започнали да изплуват в съзнанието ми. Как съм могла? Направо не мога да си се начудя. Какво съм намирала в него?

Стигам до края на дансинга, спирам за малко и се взирам в морето от тела. В средата група момичета се блъскат една в друга, опитвайки се да танцуват в кръг около струпаните си накуп чанти, двойка в еднакви кожени панталони, притиснали се край усилвателите, и най-накрая, ето я и Лоти.

Стъписана съм от изненада.

Аз? Танцувам?

Аз никога не танцувам.

Е, поне вече не танцувам, мисля си, докато гледам като омагьосана как се увивам край диджея и поклащам бедра без никакви задръжки. Сега трябва да съм напълно пияна, за да танцувам. Иначе се притеснявам прекалено много и не мога да се отпусна. Но я виж, ето ме, разтърсвам дупето си така, че целият свят да го види, и дори не съм пияна, осъзнавам внезапно, когато виждам как Лоти отпива от бутилка минерална вода.

Като стана дума… Вече изгарям от жажда, затова си проправям път към бара, за да се снабдя с някакво питие. Тук, на известно разстояние от дансинга, е малко по-спокойно. Забелязвам свободен стол и се отпускам с облекчение на него.

— Да, какво ще желаете?

Вдигам глава и виждам две светлосиви очи, отправени към мен очаквателно иззад бара. За секунда изпитвам онова смътно усещане, когато си мислиш, че познаваш човека и ти се приисква да му се усмихнеш и да кажеш „здрасти“, след което осъзнаваш, че няма откъде да го познаваш и трябва да се спреш, преди да заприличаш на пълен идиот.

— Ами… да, бутилка минерална вода, ако обичате.

— Идва веднага — кима барманът.

Той се наканва да се отдалечи, за да донесе водата ми, но любопитството ми надделява.

— Извинете?

Мъжът се спира по средата на крачката си.

— Да сме се срещали преди?

Той ме поглежда по-внимателно, после поклаща глава.

— Не, не мисля.

Чувствам се неловко.

— Сбъркала съм, съжалявам. Просто имах чувството, че сме се виждали и преди.

— Сигурно е така. Работя на бара и в друго заведение, „Уелингтън“.

— О, да, оттам ви познавам — връщам се мислено към миналата вечер. — Извинявам се още веднъж за вчера.

Той повдига въпросително вежди.

— Разлях питие; вие го почистихте.

— А, да — сеща се той. — Бяхте с момчето от групата, Били Романи.

— Не ми припомняйте — правя гримаса аз и той се усмихва.

— Не сте му фен, май?

— Може и така да се каже — усмихвам му се и аз престорено. — А вие?

Барманът свива устни и засмуква въздух между зъбите си.

— Не е точно моят тип музика — казва дипломатично, но начинът, по който помръдват мускулите на челюстта му, ме кара да мисля, че ще бъде по-добре да сменя темата.

— Значи… ъъъ, работите и тук? — питам и в същия момент ми се приисква да не си бях отварял устата, имайки предвид очевидния отговор на този тъп въпрос.

— Ами, да, все някой трябва да го прави — шегува се той.

— Не ви ли харесва тук? — внезапно усещам, че съм си намерила съюзник. Явно не само аз страдам.

— Е, не бих го нарекъл работата мечта — продължава барманът, — но имам нужда от пари и житейски опит. А и бакшишите са доста полезни — добавя и ми смигва безсрамно.

Чувствам, че пак се изчервявам като ученичка и когато мъжът се обръща да ми донесе питието, го оглеждам по-внимателно. Въпреки че го видях в „Уелингтън“, не му бях обърнала особено внимание. Има дълга конска опашка и е облечен в раздърпана хипарска тениска на цветни петна, но въпреки това е доста привлекателен, осъзнавам, като се старая да не гледам прекалено настойчиво загорелите му мускулести ръце, но всъщност гледам само и единствено тях.

Разбира се, само на чисто естетическо ниво. Имам предвид, не е като да съм си паднала по него или нещо такова. Нали си имам приятел? Много мил и красив приятел. С когото ще си купуваме къща и ще живеем заедно.

Освен това той всъщност още е момче. На практика е бебе.

Когато се навежда да вземе бутилка вода от долните рафтове на хладилника, тениската му се повдига и — без да искам се заглеждам в разкрилата се част от мускулестия му гръб. Бързо вдигам поглед и започва да се озъртам разсеяно наоколо. Божичко, ама тук наистина е много горещо, нали? Усещам как под бельото ми се стичат цели струйчици пот, грабвам подложката за бира и започвам да си вея с нея.

— Заповядайте — усмихвайки се, барманът ми подава водата. Загорялата му ръка се сгъва и мускулите му се очертават ясно, когато се протяга през бара към мен.

— Ъъъ… благодаря — искам да взема бързо бутилката, но ръцете ни някак се сблъскват, пръстите ни се докосват и аз я изпускам.

— За малко — казва той, улавяйки я умело и отново ми я подава.

— Божичко, обикновено не съм толкова непохватна.

Вдигам глава и улавям погледа му, при което нещо странно се случва със стомаха ми… и дори с някои мои части малко по-долу. Какво, по… Обзема ме ужас. О, не, не може да бъде.

Превръщам се в стара чанта!

Нали знаете, онези възрастни жени, които посещават клубовете и дискотеките, за да забършат някой неопитен младеж и да се насладят на свежа плът? Лицето ми пламти като пещ, затова плащам бързо водата и се обръщам към дансинга. Честно, какво правя? Заглеждам се в барман, който сигурно е десет години по-млад от мен, най-малко? Ами то, практически съм достатъчно стара, за да му бъда майка. Добре де, не чак толкова, но за по-голяма сестра ставам. Негова много по-голяма сестра.

Е, не бива да вдигам много шум за това, напомням си сама на себе си. Няма нищо лошо да намираш някой млад мъж за привлекателен, нали? И какво, ако е десет години по-млад от мен? Мъжете винаги се заглеждат в по-млади жени. Освен това е съвсем естествено да се впечатлиш от нещо хубаво. Това не означава нищо. Сигурна съм, че Майлс се зазяпва по хубави момичета по цял ден.

Е, може би не по цял ден, поправям се след кратко замисляне. Но понякога. Като например неговата счетоводителка, Хелън, която е дребна и цицореста и винаги носи плътно прилепнали ластични бюстиета. Аз съм жена и не мога да устоя да не се загледам в гърдите й.

Отпивам от леденостудената вода и се фокусирам върху дансинга, където все още аз, т.е. Лоти танцува, и се опитвам да забравя за бармана.

Но е по-лесно да го кажа, отколкото да го направя.

— Изумителна е, нали?

Обръщам се настрани и виждам бармана, седнал до мен, облегнал се с гръб на бара. Оглеждам се, за да се убедя, че говори на мен.

— Ъъъ, не ви разбрах?

Той посочва към дансинга.

— Момичето с роклята.

Изпитвам лека тръпка на ревност. Кое момиче? Опитвам се да отгатна и проследявам погледа му.

— На малките сини цветчета.

Аз! Той говори за мен! Поглеждам отново към дансинга, през десетките въртящи се тела, и ето ме там, танцуваща с онези нелепи движения (правя танца на смешното пиле), които някога си мислех, че са забавни. Едва ли е вярно. Той смята, че съм изумителна?!

— Намираш я за изумителна? — повтарям с недоумение. Може би не съм го чула правилно. Все пак тук е доста шумно.

— Абсолютно — въздъхва младежът.

Да. Чула съм го правилно и това е съвсем искрена въздишка.

Обръщам се отново към по-младото ми Аз, танцуващо пред мен напълно унесено, докато по-старото се опитва да осмисли информацията. Не мисля, че някога някой ме е наричал „изумителна“ преди. Получавала съм комплименти — „хубава“, „секси“, „привлекателна“, но никога — „изумителна“. Това е определение за суперзвезди като Анджелина Джоли. Не за Шарлот Мериуедър и определено не за Шарлот Мериуедър на двайсет и една години. Пардон, на двайсет и две.

— Казва се Лоти — казвам аз, все още доста смаяна.

— О, да — кима той. — Познаваш я, нали?

— Мога да кажа, че сме донякъде роднини — усмихвам се леко.

Барманът ме поглежда с недоверие.

— Не може да бъде! — изсумтява. — Двете въобще не си приличате.

Усещам как усмивката ми замръзва. Добре, знам, че сега изглеждам малко различно отпреди десет години, но все пак няма нужда от сумтене. Сега съм много по-спретната и стотици пъти по-стилна.

А и да не забравяме за веждите.

— Имаме същите носове — казвам твърдо.

Той ме поглежда изпитателно и малко по-дълго, отколкото ми се струва необходимо.

— Хъм, предполагам — признава най-накрая, някак с неохота. — Донякъде.

Чувствам се странно засегната и даже ревнувам. Супер нелепо, нали? Как може да ревнувам от самата себе си?

— Ами, ъъъ… кажи ми защо смяташ, че е изумителна? — питам аз.

— О, не знам — разтърсва младият мъж глава. — Просто е такава.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? — продължавам да упорствам.

— Не мога да го обясня — свива рамене той. — Цялата е такава. Не бих променил нищичко в нея.

— Нищо ли? — поглеждам го с недоверие.

— Не — казва просто новият ми познайник. — Тя е… — спира за секунда, сякаш търси точната дума и накрая завършва: — съвършена.

— Съвършена!

— Първия път, когато я видях, беше просто Уау!

— Уау! — усещам, че започвам да звуча като папагала на пралеля Мари, но нищо не мога да направя.

— Аха, Уау. Това беше. Влюбих се веднага.

Зяпам го напълно шашната. Как така никога не съм знаела? Как е възможно някой да бъде толкова влюбен в мен, да смята, че съм съвършена, а аз да си нямам никаква идея за това?

— Божичко, звуча като пълен идиот, нали? — казва той, тълкувайки погрешно мълчанието ми, и се усмихва притеснено. — Сигурно ме смяташ за глупак.

— Не, въобще не — протестирам аз и поклащам глава. Точно обратното. Ако не беше Майлс, рискувах да се влюбя в него. Независимо че е по-млад с десет години или повече.

— Защо не й кажеш какво изпитваш? — предлагам му аз.

Барманът прави гримаса.

— Говорил съм с нея няколко пъти, но се съмнявам, че ме помни.