Като тази рокля, която успях да взема на половин цена, защото една от презрамките беше скъсана. Така и не намерих време да я зашия, сещам се, и виждам, че все още е закрепена с безопасна игла. Засрамвам се от себе си. Не, наистина, как си позволявам да излизам така? Поглеждам разсеяно към сакото си и махам няколко пухчета от ревера си. Как може да не ми пука? Е, явно може, решавам, поглеждайки отново към по-младото си Аз, което лъкатуши по тротоара и пуши цигара, без да му пука за мнението на околните. Усещам, че в мен се надига вълна на неодобрение към това момиче.

Пред нас се вижда дълга линия от хора, завиваща зад ъгъла. Първата ми мисъл е: „Леле, виж всички тези хора! Какво ли се е случило?“ А втората: „Мамка му, това е опашката, на която трябва да се наредим!“

Лоти обаче не обръща никакво внимание на чакащите и се запътва право към входа, където се усмихва лъчезарно на охраната. Огромен, двуметров ямаец с бицепси с размера на пъпеши и непроницаемо изражение на лицето. Побиват ме тръпки от ужас. Божичко, какво правя? Какво правя? Какво прави тя! Свивам се от ужас и застивам в очакване на публичното унижение, което ще изпитам, когато ни натирят обратно на опашката пред всички тези хора.

Поправка, пред всички тези деца, осъзнавам в един момент, гледайки парада на баскетболни шапки, келтски татуировки по ръцете и пъпове с пиърсинг. Средната възраст е около двайсет години. Може би дори и по-малко, решавам, когато виждам една група от слаби и плоски като дъски момичета с микро миниполи и нещо по лицата им, което подозрително прилича на акне. Поглеждам пак към входа, където точно в този момент гигантският бодигард обръща тялото си към Лоти с тежко и бавно движение като във филмите за динозаври, когато огромните бронтозаври се готвят да нападнат жертвата си.

— Здрасти! — изчуруликва тя с весел кикот, пафкайки небрежно цигарата си.

О, майчице! Сега вече всички запят към нас. Потрепвам и почти не смея да гледам как неизбежното ще се случи. Би трябвало да съм научила нещо през годините и да съумея да я предпазя от грешките й. Не мога просто да си стоя тук и да позволя това да се случи. Пристъпвам напред към нея и гръмотевичната музика, чуваща се отвътре, и тъкмо да…

— Здрасти, скъпа, всичко наред ли е?

Чакай малко, какво каза той?

— Радвам се да те видя. Как си?

Втренчвам се с изумление в бодигарда, който внезапно е заменил страховитото си изражение с блага усмивка и гледа с топъл поглед Лоти.

Ъъъ…, тя да не би да е приятелка с бодигарда?

Аз съм приятелка с бодигарда?

— Супер съм. Имам рожден ден — отговаря Лоти усмихнато, повдига се на пръсти и го целува и по двете бузи. — Много ми се иска да го отпразнувам в клуба.

О, Господи! Аз флиртувам с него, за да вляза вътре. Каква фльорца съм!

— Ооо! Честит рожден ден тогава! — провиква се той и се смее високо, след като се навежда леко, за да приеме целувките й, след което откача въжето и я пуска да мине. — Да си прекараш страхотно!

— Благодаря, така и ще направя! — отвръща весело тя, минава покрай него и изчезва зад кадифената завеса.

Ами, добре, очевидно няма нужда от помощта ми точно в този момент, мисля си, докато останалите от групата влизаме един по един в клуба. Поне не чаках на опашката, опитвам се да погледна нещата от хубавата им страна, но все още усещам леко притеснение, което се засилва все повече с приближаването на гърмящата музика. Басите стават все по-тежки, светлините проблясват заплашително зад завесата и най-накрая идва и моят ред да мина.

Внезапно бодигардът ми препречва пътя.

— Ако обичате, останете тук — протяга ръка и пуска отново въжето точно пред мен.

Поглеждам го изненадано. Какво? Не ме пуска вътре? После ми просветва. Той не е разбрал, че съм с Лоти.

— Извинете — усмихвам му се уверено и се опитвам да привлека вниманието му. — Аз съм с тях — соча напред към останалите, които вече са влезли вътре. — Аз съм за купона на Лоти.

Бодигардът ме оглежда от горе до долу и повдига многозначително вежди.

— Съжалявам, скъпа. Не и тази вечер — поклаща той глава.

Усмивката ми замръзва.

— Лоти — повтарям колебливо, защото не се сещам какво друго да кажа. — Знаете, силно тупирана коса, загорял тен, безопасна игла на роклята.

— Съжалявам — пак казва ямаецът, този път по-твърдо. — Не и тази вечер.

Гледам го с недоумение, но постепенно осъзнавам, че не се шегува.

— Да не ми казвате, че няма да ме пуснете?

— Има много хора тази вечер — отговаря ми той с пренебрежение и ме кара да се отдръпна и застана настрани, за да пусне вътре друга група хора.

Каква наглост! А аз просто си стоя отвън. Поглеждам го гневно.

— Извинете, но вие току-що пуснахте всички тези хора — казвам високо, въпреки че е очевидно какво прави.

Бодигардът ме оглежда отново от горе до долу.

— Освен това заведението има дрескод — казва и сочи облеклото ми.

— За какво намеквате? — питам изумено. — Аз съм в костюм!

— Именно — отговаря той и поклаща глава съчувствено. Усещам как се изчервявам от неудобство. Признавам, сивата ми пола с подходящото по цвят едноредно сако не са най-ефектното облекло и ако знаех, че ще ходим на клуб, щях да облека нещо по-небрежно. Всъщност това е лъжа. Ако знаех, че ще ходим на клуб, щях да си взема тапи за уши. Но дори и така, той няма право! Костюмът ми е готин. Класически. По дяволите, това е „Прада“!

Зад мен чувам как хората се оплакват, че задържам опашката. Поглеждам отново бодигарда с отчаяние. Господи, не мога да повярвам! Толкова е унизително. Почти съм готова да се обърна и да се прибера. След всичко това нямам особено желание да влизам в този шумен, задимен и изпълнен с мирис на пот клуб. Всъщност точно сега това е последното място, където искам да бъда. Е, може би последното след Афганистан. И след Блекпул21 през февруари.

Но не мога да се прибера така. Макар че го искам, гордостта ми просто не го позволява.

Обръщам се отново към бодигарда и си поемам дълбоко дъх. Значи той смята, че не съм достатъчно готина, така ли? След като не съм някоя двайсетгодишна кукла, която флиртува с него, не мога да вляза в тъпия му клуб? Направо ще се пръсна от възмущение. Е, ще видим тази работа.

Бъркам в чантата си, намирам портмонето си и изваждам три двайсетачки. Добре, може да не съм млада и достатъчно ефектна, за да мина през фейс контрола на бодигарда, но ето това е едно от хубавите неща да си по-възрастен: не ми е и нужно да бъда такава.

Като с магия кадифеното въже се вдига пред мен.

— Забавлявайте се — пожелава ми бодигардът и ми прави път да мина.

— Ще се опитам — усмихвам му се победоносно и влизам. Защото сега мога да си позволя да подкупя всеки като него и да мина през всяка врата.

Двайсет и трета глава

Ако искате да си представите как изглежда клуб „Канал“, може да се опитате да направите ето това вкъщи:

1. Включете парното или климатика на най-висока мощност, за да се изпотите колкото се може повече.

2. Включете уредбата си и пуснете някой диск с хип-хоп (за предпочитане такъв, на който всички парчета звучат еднакво), после усилете максимално звука, за да не чувате какво говорите. Трябва да усещате, че тъпанчетата ви ще експлодират.

3. След това увеличете още повече.

4. Сложете тава с олио във фурната и включете на максимум, така че след като загрее, навсякъде да се изпълни с дим.

5. Запушете тоалетната чиния с хартия и превръзки.

6. Сега напълнете хола си с колкото се може повече хора.

7. Затворете прозорците и накарайте всички да запалят цигара.

8. Продавайте бутилка минерална вода на жадните за петачка.

9. И сега загасете осветлението, за да не виждате нищо от ужасяващите неща, случващи се около вас.

— Ей, гледай къде вървиш! — изревава груб глас в ухото ми.

— Упс, съжалявам — отговарям и бързо отмествам токчето си от нечий крак.

Опитвам се да свикна с дима и непрогледната тъмнина и обикалям из клуба, за да открия Лоти. Не я виждам никъде. Но това не е учудващо, като се има предвид, че не виждам нищо. Нито пък чувам нещо на фона на бумтящите баси. Сякаш две от основните ми сетива са изчезнали напълно.

Устоявам на желанието да си запуша ушите с ръце, свалям сакото си и тръгвам към центъра на клуба, като по пътя съм смачкана, смазана и подмятана на всички страни от танцуващите орди. Въздухът е изпълнен с мирис на пот и вече усещам капките пот и по моя врат, докато напредвам все по-навътре сред знойната жега. Божичко, горещо е като в ада!

Защото това е адът, шепне отчаян глас вътре в мен, когато се набутвам, без да искам, в потната и космата подмишница на някакъв мъж. Поне си мисля, че е мъж. Както казах, трудно е да се види.

За кратко в съзнанието ми се появява образът на леглото ми. Моето удобно, топло легло със свръхортопедичен матрак, завивка с гъши пух и пухкави възглавници. И аз, разположила се спокойно в него. Чува се само шумът на океанските вълни и тихото пуфтене на овлажнителя за въздух. Уханието на ароматната ми свещ с мирис на лавандула и…

О, стига. Край. Не мога да понеса повече. Спомняте ли си песента „It’s My Party and I’ll Cry if I Want To“22? Съвсем подходяща е за моята ситуация, защото точно това възнамерявам да направя, ако не открия скоро Лоти. Къде, по дяволите, изчезна?

Все по-бясна и нервна продължавам навътре в клуба. Вляво виждам малък бар, а отдясно има отделни сепарета с диванчета, пълни с натискащи се двойки. Но Лоти я няма. Поглеждам през цигарения дим към дансинга пред мен. Странните неонови светлини премигват на равномерни интервали и за кратко осветяват пода, покрит с цигарени фасове и изплюти дъвки. Това е едно от онези места, където ако се запалят лампите, всички ще избягат, пищейки и търсейки дезинфектанти.