Затова просто спирам телевизора, завивам спящия си нелюбовник със завивката на дивана и се връщам в спалнята.

И си лягам сама.

Поглеждам към часовника. Едва десет и половина е, а аз съм вече в леглото. На рождения си ден. Ако някой ми беше казал преди десет години, че ще си бъда в леглото преди единайсет часа на рождения си ден, никога нямаше да му повярвам. Тогава рождените дни минаваха в шумни купони, напивания и стоене до изгрев-слънце. Както казах и преди, наистина имам много да си наваксвам по отношение на съня.

Пускам уредбата с успокояваща музика и овлажнителя за въздух, духам свещта и загасвам лампата. Поставям маската си за очи и се опитвам да се отпусна в тъмното и да заспя, но умът ми е на друго мнение.

Чудя се какво ли прави Лоти сега? — обажда се тъничкото гласче в главата ми.

Не знам, сигурно купонясва.

Къде ли е купонът? — продължава досадникът.

Въртя се в леглото. В старата ми къща, спомням си и се връщам мислено назад към купона, с който отпразнувах двайсет и втория си рожден ден. Смътно си спомням как протече. Всъщност бях го забравила напълно, но Лоти ми припомни за него миналата вечер, когато спомена, че ще празнува. Даже ме покани. Което си е доста странно, като се замислите, но, така или иначе, не можех да отида, защото и аз празнувах.

Но можеш да отидеш сега, казва изкусително гласчето в главата ми.

Разбира се, пренебрегвам веднага тъпата идея. Може ли да има нещо по-нелепо? Да се измъкна от топлото си удобно легло и да се замъкна на някакъв купон? Току-що вечерях в компанията на най-любимите си хора — приятеля ми, най-добрата ми приятелка, съпруга й… Не искам да ходя на някакъв тъп купон.

От друга страна, ще бъде доста интересно. И може би забавно.

Да, много по-забавно от това да лежиш сама, без да можеш да заспиш, докато приятелят ти хърка в другата стая на дивана — подклажда огъня тъничкото гласче.

Колебая се известно време.

Ами Майлс?

Какво за него? Той спи като пън. Ще се прибереш, преди да се е събудил. Дори няма да разбере, че си излизала.

Все още не мога да се реша. Не, не мога. Прекалено е странно. Това е… лудост… Нелепо е… Това е…

О, я млъквай, Шарлот! Малко късно е за подобни размисли, не мислиш ли?

Отмятам завивката решително, скачам от леглото и започвам да се приготвям.

Двайсет и втора глава

След по-малко от петнайсет минути вече съм в колата на път към старата ми къща. Удивително е колко бързо се приготвяш, когато всичките ти дрехи са на химическо чистене и не трябва да се чудиш какво да облечеш, мисля си аз, докато се опитвам да оправя яката на сакото си, която постоянно се подвива навътре.

Майлс вероятно няма да се събуди. Мислех си да му оставя бележка или дори да подпъхна възглавница под завивките си, за да изглежда сякаш съм заспала, но първо, това е истинският живот, а не „Изкуплението Шоушенк“ и второ, за разлика от мен, Майлс спи невероятно дълбоко, дори без цялото това вино и шампанско. Веднъж дори продължи да спи, макар че димната аларма се включи, след като почти предизвиках пожар с една ароматна свещ, но това е съвсем друга история.

Лондон е оживен в петък вечер и ми отнема доста време, докато прекося града, маневрирайки сред черните таксита, които спират без предупреждение, за да качат или оставят пътниците си, и, разбира се, заради трафика, предизвикан от отклонението. И така, независимо че пътят ми е добре познат и карам бързо, едва към полунощ се добирам най-накрая до „Тераса Килмейн“.

Улицата е пълна с коли и след като се намествам в малкия паркинг — без да удрям нито една лампа или уличен стълб (виждате ли, станала съм много по-добър шофьор през годините, мисля си със задоволство), — бързо оправям грима си и изскачам от колата.

После изведнъж се сещам, че нямам подарък.

Мамка му! Не мога да отида на рожден ден с празни ръце. Дори да е моят. Е, донякъде, поправям се и започвам да ровя из жабката, за да видя дали нямам още от онези гланцове. После ми хрумва друга идея. Сетих се! Ще й подаря торбата с всички неща, които купих за нея в аптеката. Тъкмо се чудех как да й ги дам, а ето сега имам идеалната възможност и няма да изглежда странно.

Грабвам торбата, оправям полата си и поемам към къщата. Няколко цветни балона, вързани пред външната порта, се люлеят от топлия летен бриз и още преди да вляза, чувам как отвътре звучи „Bittersweet Symphony“ на „Върв“.

Отварям портичката, качвам се по предните стълби и тогава, за един кратък миг, се поколебавам, гледайки входната врата. Ръката ми застива, преди да докосна добре познатото чукало във формата на делфин. Сякаш беше едва вчера, когато имах ключ и това беше моят дом, в който живеех, обичах, мечтаех…

— Ха–ха-ха!

Внезапно вратата се отваря и една шумна смееща се двойка буквално се изтърколва по стълбите. Момче и момиче се превиват от смях, държейки във всяка от ръцете си по бира и цигара; побутват се един друг в нещо като опит да се подкрепят взаимно и едвам успявам да се отдръпна от пътя им, за да не се строполят върху мен.

— Ууупс — изхълцват и двамата изненадано. После избухват отново в пиянски кикот и започват да се целуват точно пред мен.

Вече си спомням какви бяха купоните ми. О, божичко! Бях забравила какво се случваше на тях по онова време. Може би не беше добра идея да идвам тук.

Не мога да ги заобиколя, защото са запречили пътя ми, затова се отдръпвам малко назад към оградата на къщата и ги изчаквам най-накрая да спрат да се ядат взаимно и да извадят езиците от устите си.

— Извинявай, тъкмо си тръгвахме — обясняват те, ухилвайки се налудничаво.

— О, купонът свърши ли? — питам, виждайки, че още няколко души излизат от къщата и се промъкват покрай тях, за да стигнат до улицата.

— Надявам се, че не — казва момчето, поглежда момичето, провесило се на ръцете му и облизва лицето му.

Ъъъ. Каква прелест!

— Шарлот!

Обръщам се и виждам Лоти, застанала на стълбите. Усмихва ми се широко.

— Хей, мислех, че няма да дойдеш!

— Знам, и аз, но… приключих по-рано тази вечер — решавам, че няма нужда да се обяснявам повече. — Както и да е, честит рожден ден! — усмихвам се и й подавам торбата с подаръците. — Извинявай, нямах време да ги пакетирам — добавям бързо и се чувствам ужасно неловко, че й подарявам найлонов плик с разни неща, вместо скъп и луксозно пакетиран подарък.

Дори и тя да си е помислила същото, поне не го показва. Изглежда ужасно изненадана и искрено се радва на това, което вижда вътре.

— Леле, супер, всичко това за мен ли е?

— Ами, не е нещо особено…

— Всичко това? — повтаря тя изумено.

Не съм си представяла, че ще бъде толкова впечатлена. Изглежда на седмото небе от радост, и то само от няколко неща от козметичния щанд в аптеката. Божичко, не се вълнувах толкова дори когато си купих новата кола, мисля си, гледайки щастливото й изражение, и изпитвам смесени чувства на задоволство и завист.

— Да, разбира се, за теб са…

— Майчице, не мога да повярвам. Сигурно са ти стрували цяло състояние — възкликва Лоти, вадейки от плика основа за лице на „Есте Лаудер“ с правилния нюанс за нейната кожа, за да спре да използвай най-накрая онзи евтин боклук в яркооранжево, с който знам, че е сега. — Много мило от твоя страна.

— О, стига, не е нещо особено — усмихвам се скромно. Забравила съм какъв празник беше някога да имаш нови неща, мисля си, и се сещам за шкафчето ми в банята, пълно с неизползвани продукти. Чувствам се малко виновна. Все пак, явно за момента се справям успешно със списъка си със задачи.

— Е, бих те поканила вътре, но всички вече се готвят да си тръгнат.

— О, така ли? — леко съм разочарована. По дяволите, след всичко тази вечер пак изпуснах купона. — Да, естествено, вече е доста късно. Предполагам, че и аз трябва да се прибирам да си лягам.

— Да си лягаш? — поглежда ме тя с изумление, след това започва да се смее. — Ха-ха, много смешно. Шегуваш се, нали?

— Ами, да… разбира се — аз също се засмивам несигурно. — И така, ами… ако няма да си лягате, къде ще ходите?

— На клуб, естествено!

— На клуб! — усмивката ми замръзва. Мамка му! Напълно забравих колко обичах да ходя преди по клубове и дискотеки, но сега споменът ме връхлита със страшна сила. Сухи ледчета. Въртящи се диско топки. Оглушителна музика. — Но днес е събота, нали? — хващам се за спасителната идея.

— Да, но е августовският Банк Холидей20, забрави ли? Затова в клуб „Канал“ има специална нощ — обяснява Лоти въодушевено. — Идваш с нас, нали?

— Така ли? — направо хлъцвам от изненада.

Аз? На клуб? Аз не ходя по такива места. Вече не. Аз ходя на „Пилатес“, на йога и на акупунктура, когато ме боли гърбът.

— Разбира се, глупаче, поканена си!

Връщам се назад в миналото и започвам трескаво да се ровя, сякаш съм в дрешника си и търся липсващия чорап от чифта, но нямам никакъв спомен за тази вечер. Все пак са минали вече десет години и сигурно съм била доста пияна. Всъщност, за да бъда честна, трябва да призная, че всеки рожден ден до към трийсетия ми е пълна мъгла.

За един кратък миг си мисля дали няма да е по-добре да измъдря някакво тъпо извинение и да се прибера вкъщи, но преди да отворя уста, Лоти ме хваща под ръка и надава боен вик: „Хайде! Време е за купон!“

И вече е прекалено късно.

Помощ!



Клубът е само на няколко преки, така че отиваме дотам пеша. Е, поне аз ходя. Лоти е с високи токчета за пръв път, откакто съм я срещнала, върви по тротоара с доста несигурно клатушкане и постоянно се кикоти. Носи рокля на сини метличини, която купих от битака. Спомням си, че доста се пазарих с продавача, за да я купя, и едвам успях да си я позволя, макар че беше само няколко паунда.

Днес си купувам само дизайнерски дрехи. Това, което не мога да си позволя, е време, за да ходя да пазарувам, затова избирам предимно от интернет, обикновено два пъти в годината — през лятото и през зимата. Преди години обаче все бях без пари, затова повечето от моите дрехи идваха от благотворителни разпродажби или битаците и през уикендите обикалях пазарите на „Камдън“ или „Портобело“ в търсене на добър улов.