Александра Потър - Ако върнеш времето назад

— Ще отидем скоро — отговаря той с виновно изражение. — Просто в момента наистина имаме много работа. Което ми напомня, че ще трябва да работя и в събота.

Лицето на Ванеса става мрачно.

— Но нали щяхме да водим децата в Аквариума!

— Знам, съжалявам, скъпа. Ще отидем следващата седмица.

— Добре, сега е моят ред — прекъсва ги Майлс, който, изглежда, не усеща напрежението между тях. Ванеса и Джулиан замлъкват и всички го гледаме как пъха ръка във вътрешния джоб на сакото си и изважда малка черна кадифена кутийка.

Малка черна кадифена кутийка за бижута.

Сърцето ми започва да тупти така силно, че ще изскочи от гърдите ми божичко, това каквото си мисля ли е? Нима ще направи онова. Вперила съм поглед в кутийката в ръката на Майлс, защото ме е прекалено страх да го погледна в очите. Какво ще му кажа пред всички тези хора? Ами, „да“, нали? Разбира се, че ще кажа „да“.

— Шарлот?

Гласът му ме сепва, когато той ми подава кутийката. Изражението на лицето му е сериозно и малко несигурно. Преглъщам трудно. Това е.

Това е.

Поемам дълбоко дъх, пръстите ми треперят леко. Сърцето ми ще се пръсне. Внезапно усещам, че ми се завива свят, сякаш времето спира и глъчката и шумът в ресторанта изчезват, все едно гледам филм на забавен кадър със спрян звук. Отварям закопчалката и със затаен дъх поглеждам какво има в кутийката.

Перлени обици!

Гледам ги втренчено — бели и лъскави, закътани уютно в черната кадифена кутийка, и почти ми се иска да се засмея от облекчение. Чувствам се ужасяващо нелепо. Какво, за бога, си мислех? Разбира се, че няма да ми предложи. Честно, Шарлот, трябва да се вземеш в ръце.

— Харесват ли ти?

Връщам се обратно при обиците.

— О, да, прекрасни са — отронвам аз, оглеждайки ги за пръв път истински.

— Така си и мислех — казва Майлс с доволно изражение. — Точно за теб са.

— Смяташ ли? — едно тъничко гласче в мен протестира. Не се чувствам съвсем като жена, носеща перлени обици. Те не са ли за дами над петдесет? Или за кралицата, или нещо подобно?

— Абсолютно! Пробвай ги — окуражава ме той.

Изваждам ги от кутийката и ги поставям на ушите си. Вдигам косата си нагоре, за да получа одобрението на другите.

— Благодаря ти, Майлс. Наистина са невероятни — усмихвам му се, пренебрегвайки съмненията си, и го целувам.

И какво, ако не ми допадат съвсем и смятам, че не са за мен? Всичко е въпрос на внушение и навик, нали?

Останалата част от вечерта минава в лек разговор над чиниите с вкусни ястия, с няколко бутилки вино. Обсъждаме най-вече работата си, пазара на имоти и какви лудории са извършили Руби и Сам.

— Трябваше да си купя нов телефон, защото Руби се притесняваше, че той е самотен — довършва Джулиан историята за това как Руби хвърлила телефона му в аквариума, защото решила, че златната им рибка Борис може да иска да се обади на приятелите си.

— Мисля, че това беше нейният начин да те откъсне от телефона — отбелязва Ванеса, докато Майлс се смее съчувствено. — И то доста ефективен — допълва, преди да се извини, за да отиде до дамската тоалетна, докато чакаме менюто с десертите.

— Ще дойда с теб — казвам и дърпам назад стола си.

— Защо жените винаги ходят заедно до тоалетната? — пита Джулиан високо, когато напускаме масата.

— За да говорим за теб, сладурче — шегува се Неса.

Или поне си мисля, че се шегува, но когато отиваме в тоалетната и аз отново започвам да й благодаря за подаръка, тя ме инструктира: „И да ядеш много пасти и да правиш много секс в Париж! Все някой трябва да прави.“

— О, я стига — прекъсвам я аз. — Знам какви ги вършите с Джулиан — ръгам я в ребрата и се подсмихвам многозначително, сещайки се за покупките му от онзи ден.

— Какви? — пуфти тя недоволно. — Нямам сила да върша каквото и да е. Прекалено съм изтощена. Единственото, което правим, е да спорим кой трябва да стане, за да види защо Сам се буди с плач за трети път по средата на нощта.

— Но аз мислех, че… — връщам се наум към миналия ден. Сега като се замисля, Джулиан ми изглеждаше доста нервен. Направо притеснен. Сякаш не искаше да го виждам. В един момент правя връзка с репликата на Ванеса за отношенията му със секретарката.

— Какво? — пита Ванеса и ме гледа с любопитство.

— Ами, изглеждате ми по-близки, това е — бързо заличавам картината от съзнанието си. Нелепо е да си мисля такива неща, също както и Ванеса.

— Не съм убедена — усмихва се тъжно тя. — Почти не съм го виждала тази седмица. Постоянно работи. Сякаш сме двама непознати, сякаш вече не знаем нищо един за друг — довършва и раменете й предателски потрепват.

Божичко, мразя да виждам Ванеса толкова тъжна:

— Знам какво ти е нужно — казвам жизнерадостно, за да сменя темата.

— Нов съпруг? — пита тя печално.

— Не, глупаче, нов блясък за устни — опитвам се да я разсмея и изваждам цяла шепа с гланцове от чантата си.

Ванеса ме гледа с широко отворени очи. След раждането на Сам тя като че ли спря да се гримира. Вместо оформена с преса или сешоар коса, сега се носи само на конска опашка.

— Откъде взе всичко това? — пита, вземайки едно от най-горните.

— Едно от предимствата да работиш в рекламна агенция.

— Между другото, исках да ти кажа… — Ванеса спира за малко, докато слага гланц на горната си устна. — Това ли е барманът, който видяхме в магазина?

При споменаването на моя дразнител всички клетки на тялото ми се напрягат. Това ме изненадва. Защо един непознат, при това досаден, ми влияе така?

— Да, за нещастие — отговарям с крива усмивка.

— Ммм… — Ванеса притиска устните си, за да размаже добре гланца, и се усмихва сластно. — Чудя се какво ли ще ни предложи за десерт.

— Каквото и да е, ще има прекалено много калории — отговарям и след това залитам, защото Неса ме шляпва шеговито по гърба.

Пет минути по-късно аз и начервената Ванеса се връщаме на масата.

— А! Точно навреме — казва Джулиан, когато се появяваме.

— Навреме за какво? — питам и се оглеждам наоколо.

— Шампанско! — обявява Майлс, когато сервитьорът идва с бутилка „Вьов Клико“ и четири чаши и ги поставя пред нас.

— О, сега ли е моментът, в който пеем високо „Честит рожден ден!“ и засрамваме Шарлот пред всички — смее се Ванеса.

— Не, не е — отговаря Майлс и й хвърля направо убийствен поглед.

— Какво разочарование!

Барманът сръчно маха тапата на шампанското и започва да разлива по чашите ни. Ръката му е близо до мен и внезапно забелязвам малка татуировка на китката му, показваща се изпод ризата му. Заглеждам се за момент, опитвайки се да разбера каква е.

— Това е жаба.

Вдигам глава, за да не си мисли, че съм особено заинтересувана, и погледите ни се срещат.

— О, така ли? — казвам небрежно, но се чувствам засрамена.

— Майка ми е французойка — обяснява и по ъгълчетата на устните му отново играе лека усмивка.

Пак ли ми се подиграва? Това шега ли трябваше да бъде?

— Това не е ли обидно за французите? — питам малко високомерно.

— О, не сте срещали майка ми — отговаря мъжът непринудено.

Усещам, че между нас минава нещо, сякаш има какво още да си кажем, и внезапно се паникьосвам.

— Не… — опитвам се да дойда на себе си, но в главата ми има бяло петно. — Очевидно — добавям глупаво.

— Искам да предложа тост… — гласът на Майлс ме връща отново на земята. Обръщам се и го виждам с вдигната чаша в ръка. — За Шарлот и рождения й ден.

Джулиан и Ванеса също вдигат чашите си.

— За Шарлот — казват в един глас.

— И за новата ни къща.

— Новата ни къща? — поглеждам го изненадано.

— Запазих най-доброто за края. Брокерът се обади по-рано, но исках да бъде изненада — обяснява Майлс с доволно изражение на лицето. — Приели са офертата ни. Наша е!

— Наша? — повтарям, все още не осъзнавайки напълно чутото. Сякаш съм ехо.

— Заповядайте — чувам един глас в ухото си и когато вдигам глава, виждам бармана, който ми подава чашата с шампанско. — Не сте алергична към мехурчета, нали?

— Не, ъъъ…, не съм… Благодаря — мърморя аз и се взирам в сивите му очи, без да мога да отвърна поглед. После все пак се овладявам и се обръщам към другите. — Искам да кажа, леле! Това е страхотно! — казвам на Майлс, който седи срещу мен и все още е широко ухилен.

Той вдига отново чашата си и я чуква в моята.

— За нас!

— За нас! — усмихвам се замаяно и аз.