Беше Кейт Мос.

— Роклята ми на „Хлое“, онази със свлечените ръкави, която Майлс ми купи за Коледа. — Е, всъщност това не е съвсем вярно — Майлс ми купи талон за подаръци в „Хауз ъф Фрейзър“, но тогава нямах никакво време за обикаляне и пазаруване, затова си подарих тази хубава рокля от един магазин в интернет, „Нет–а–порте“.

Майлс, естествено, не знае, че съм я поръчала оттам.

Нито колко всъщност струва.

Повярвайте ми, отдавна съм се научила да казвам на Майлс едни доста понижени цени на нещата, които си купувам, за да го предпазя от инфаркт. И за да си спестя поредната финансова лекция.

— Което ми напомня, че трябва да я взема от химическото чистене по пътя за вкъщи и… — телефонът ми започва да звъни и ме прекъсва по средата на изречението. Поглеждам часовника си — точно 9 часът е.

— Сигурно са хората от „Клауд Найн“ — отбелязва Беатрис, довършвайки последната част от тортичката си.

Докато се протягам да вдигна телефона, забелязвам как гледа останалата в кутията тарталета с такова изражение, сякаш всеки момент ще й потекат лиги.

— Давай, вземи я — казвам й аз.

— О, не, не мога — протестира тя, но още не довършила изречението си, продължава: — Добре де, щом настояваш. — Взема я и отхапва мигновено. Лицето й има израз на чисто, неподправено, съвършено удоволствие.



Когато бях по-млада, рожденият ми ден беше голяма работа. През 1997-ма, годината, в която се преместих в Лондон, си спомням, че празнувах целия ден: семейството ми и приятелите ми се обаждаха по телефона, колегите ми подариха много подаръци, после изкарахме дълъг пиянски обед в клуба с останалата част от офиса, преди да се върнем на работа в късния следобед, за да ядем торта и да изтрезнеем за вечерния купон. Божичко, преди обичах рождения си ден!

Сега, разбира се, е просто работен ден, като всичко останали.

След конферентния разговор с хората от „Клауд Найн“ се запътвам към чайната на улица „Либърти“, за да се срещна с Кати Проктър, което официално се води работна среща за обсъждане на бъдещите и статии за моите клиенти, а неофициално — възможност за малко приятелски разговор на чаша кафе. После открадвам пет минути, за да отговоря на имейлите от моя „Блекбъри“ — пощенската ми кутия се пълни, независимо дали съм в офиса, или не, — след което тичам за следващата среща.

И за следващата. И за следващата. След няколко часа вече седя около кръгла маса заедно с няколко мъже в костюми, с които обсъждаме кампания за пробуждане на интерес към новата серия продукти маски за коса на Джони Бърд, макар че тайничко поглеждам към часовника на стената. Това е последната ми среща и вече се проточва повече от предвиденото. Става наистина, наистина късно.

Късно за… роклята ми!

Ругаейки наум, половин час по-късно паркирам бясно колата пред химическото чистене и направо тичам към вратата на ателието, но отвътре ме посреща пълна тъмнина.

Мамка му!

Гледам тъпо табелата „затворено“ на стъклото.

Какво ще правя сега? Роклята ми е вътре. Заедно с всичко друго, си давам сметка в един момент, защото се сещам за огромния куп дрехи, които занесох за чистене преди няколко дни. Това е проблемът със скъпите дизайнерски дрехи — перат се само в химическото. Не можеш да ги напъхаш в пералнята, както правиш с останалите неща.

Но, разбира се, това е така, защото са по-добре ушити, по-добре направени, от по-добри фабрики, напомням си за успокоение.

Само дето няма как да разбера, че са по-добри от останалите, ако нямам възможност да ги облека, нали? Връщам се доста ядосана в колата си. Дори и да имах какво да облека, пак нямаше да имам време да отида до вкъщи, за да го взема, осъзнавам, гледайки часовника на таблото си. Резервацията е за осем часа, а дотогава остават само десет минути.

Вече напълно съм вбесена, но нямам какво да правя. Изваждам гримовете си и правя каквото мога с малко гланц за устни, пудра и спирала. После запалвам и потеглям за новата битка с трафика.

— Червено или бяло? — влизам в ресторанта и Ванеса веднага ме посреща с най-важния очевидно въпрос, след като направо ме е смачкала в прегръдките си за „добре дошла“. — Не можахме да решим и тъй като ти си рожденичката, ти трябва да избереш!

— Ъъъ… — освобождавам се от прегръдката й и се отпускам на стола до Майлс, който спира да дъвче някакво хлебче и ме целува.

— Честит рожден, скъпа — усмихва ми се той, а след това се сепва. — Нали щеше да бъдеш с роклята, която ти подарих?

— Дълга история — изпъшквам аз и после посочвам празния стол на масата. — Къде е Джулиан?

— Ще работи до късно — казва Ванеса. Споглеждаме се крадешком. — Каза да започваме без него, а той ще дойде колкото се може по-бързо. Усмихва се широко и всеки друг би се заблудил от искрената й усмивка, но я познавам прекалено отдавна: очите й не се усмихват.

— Е, какво да бъде? — въодушевява се тя и променя темата на разговора, подавайки ми менюто.

— О, божичко… — поглеждам дългия списък с вината. Не разбирам много от вино. С възрастта преминах от сайдер до простичкото вино „Либфраумилх“ и сухите бели вина и научих, че ако платиш по-малко от петачка за бутилка, ще се събудиш с ужасен махмурлук на другата сутрин, но това е всичко. — Какво ще кажете за совиньон блан от Австралия?

— Не, не, не — Майлс цъка с език. Харесва му да се смята за нещо като сомелиер. — Ако искаш совиньон блан, то трябва да е от региона на Марлборо в Нова Зеландия.

— Ами, добре тогава — съгласявам се аз.

— Макар че според мен е по-добре да вземем хубаво гъсто червено вино.

— Мерло? — предлага Ванеса, гризейки парченце хляб.

— Мерло? — повтаря Майлс с гримаса.

— О, моля те, стига. Да не сме в „Отбивки“19? — не му остава длъжна тя.

— Няма нищо лошо в това да се опиташ да развиеш усет за хубавото вино — отговаря той, леко раздразнен.

— Тя просто се шегува — казвам и слагам ръка на рамото му, за да го успокоя, като междувременно хвърлям укорителен поглед към Ванеса. Тя се преструва, че се срамува и скрива лице зад една франзела.

Всъщност знам, че говори напълно сериозно. Ванеса и Майлс никога не са се понасяли. Те са като маслото и водата — пълни противоположности.

— Още не пиете?

Вдигам глава и виждам Джулиан, който се приближава към нас. С куфарчето си и тъмносиния си костюм изглежда като модел за вежлив, успешен адвокат.

— Честит рожден ден, Шарлот — ухилва се той, целува небрежно по челото Ванеса с едно „Здрасти, мило“ и се отпуска на стола си. — Съжалявам, че закъснях, но в работата беше ад.

— Както винаги — измърморва Неса, но дори Джулиан да я чу, не го показа с нищо.

— Имам идея. Защо не се консултираме за виното със сервитьора? — предлагам компромис, затварям менюто и се озъртам, за да привлека нечие внимание.

Край другата маса стои прав един от служителите и след като взема поръчката им, се обръща към нас.

— Да, с какво мога да ви помогна?

О, господи! Сърцето ми спира за миг, когато осъзнавам, че това е същият барман от миналия път. Който смяташе, че алергиите ми са смешни и нелепи.

— Бихме искали да поръчаме някакво вино — усмихва се любезно Джулиан.

— Някакви предпочитания?

— Мислех си за пино… — започва Майлс, но Ванеса го прекъсва и довършва вместо него: — Но не можем да решим.

— Разбирам. Препоръчвам ви „Риоха“, ако искате червено, или „Сансер“, ако се спрете на бяло.

Смъквам се надолу в стола си и се скривам зад менюто с надежда, че не ме помни.

— И двете ми звучат чудесно — казва Джулиан. — Защо не вземем от всяко по една бутилка?

— Отличен избор — коментира барманът, после забелязва празния панер (Ванеса изгриза повечето хляб) и пита: — Още хляб?

— Ъм… за мен не, благодаря — измънква Ванеса виновно. — Шарлот?

— Шарлот не яде хляб — обажда се Майлс, преди да кажа каквото и да било. — Има непоносимост към пшеница.

— А, да, спомням си. Дамата с хранителните алергии.

За секунда улавям погледа на бармана и виждам как очите му се присвиват леко присмехулно.

— Е, какво ново, Майлс? — пита Джулиан, след като досадникът си тръгва. За щастие.

— Ами, вчера с Шарлот направихме оферта за една къща.

— Така ли? — Ванеса ме поглежда с любопитство. — Не си ми казвала, че имате такива планове, Шарлот?

— Не съм ли? Ъъъ… исках, но все не оставаше време. — Напомнянето за къщата ме кара да се чувствам неловко. — Сигурно съм се разсеяла.

— Това е много вълнуващо — отбелязва Джулиан и повдига вежди, за да покаже колко е впечатлен.

— Да, нали? — казва Майлс.

— Обзалагам се, че майка ти е пощуряла от радост — засмива се Ванеса. Тя ме познава от доста време и е запозната със семейната история.

— Още не съм й казала.

— Не си й казала? — Майлс се обръща шокирано към мен.

— Ами, нали още не знаем дали ще получим къщата — отговарям бързо.

— Кога ще разберете дали офертата ви е била приета? — пита Джулиан.

— Скоро, надявам се — отговаря му Майлс. — Дали сме я директно на продавача, така че ще чакаме малко.

— Ще поръчваме ли? — предлагам, за да сменя темата и се опитвам да звуча небрежно. Целият този разговор за къщи и оферти ме изнервя.

— Не преди да съм ти дала подаръка — казва властно Ванеса и вади един плик от чантата си. Подава ми го през масата. — И не искам да чувам никакви оправдания колко си заета.

Поглеждам я с любопитство и отварям уста, за да кажа нещо, но тя ме спира, така че разкъсвам нетърпеливо плика. От него изпадат два билета за Евростар до Париж.

— О, не трябваше!

— Знам — хили се тя ехидно. — Но сега вече трябва да отидеш на почивка за уикенда, иначе ще се чувстваш виновна, че си прахосала парите ми.

Усмихвам й се в отговор. Познава ме толкова добре. Точно така ще се чувствам.

— Е, добре де, ще си прахосала парите на Джулиан — добавя Ванеса. Знам, че мрази факта, че след като се отказа от работата си, вече няма собствени пари. — Както и да е, ще си представям как се забавляваш. Направи го заради мен — поглежда към Джулиан. — Не си спомням кога за последно сме ходили някъде за уикенда.