— Да, моля — отговарям светкавично преди Лоти. — Искам водка с тоник. — Не че ще пия, с кола съм, но ако има едно нещо, което съм научила през годините, то е, че няма нищо по-омразно за мъжете от това да купуват питие на приятелката параван. — И нека да бъде голяма — усмихвам му се мило.

Били ми се усмихва с толкова свити устни, че и игла не би могла да мине през тях.

— А за теб?

Усмивката му към Лоти е такава, че и Лари Голдстийн би се гордял с нея.

— Ъъъ… да, сайдер, моля — отвръща почервенялото като домат моето по-младо Аз.

— Веднага се връщам — усмихва й се Били отново и се запътва към бара.

Веднага щом изчезва от погледа ни, Лоти се обръща развълнувано към мен.

— Е, какво мислиш?

Че ще спи с теб, ще ти обещае света и след това ще те зареже, искам да й изкрещя, но както пише в книгата ми „Как да бъдеш добър приятел“ — важно е да бъдеш дипломатичен, когато приятел те попита за мнението ти. А и освен това не ми се иска да й разбивам всички илюзии.

Затова предприемам по-тактичния подход, състоящ се от едно многозначително „хъм“.

— Какво? — поглежда ме стреснато и ужасено тя.

— О, нищо — изсумтявам аз. Което, разбира се, е най-сигурният начин да я накарам да настоява да й кажа.

— Не, моля те, кажи ми — започва да ме придумва Лоти.

Колебая се. Трябва да подкова добре нещата. Искам да я предупредя за този мъж, но не искам тя да си помисли, че го правя, защото аз самата съм си паднала по него.

— Повярвай ми, познавам типове като него — не си струва да се занимаваш с такива.

Тя ме гледа, сякаш съм паднала от небето.

— Но той изглежда толкова готин!

— Той си мисли, че е готин — поправям я. — Има разлика. Трябва да излизаш с някой, който те харесва и обича, а не с някой, който харесва и обича само себе си. Човек, който те разбира и познава и който наистина иска да е с теб. — Внезапно си спомням за Майлс и разговора ни за камината. Божичко, защо въобще стана дума за това? Не е нещо особено важно, нали? — Някой, на когото можеш да се довериш и знаеш, че няма да те предаде — добавям бързо. Защото независимо от всички различия, които имаме с Майлс, със сигурност знам едно: че винаги мога да разчитам на него. И това е най-важното.

Лоти кима с разбиране, но мога да видя, че точно в момента не мисли за лоялността и доверието, а за готиния вид на Били Романи и за сексапила му. Знам го, защото на нейната възраст това бяха основните ми критерии, когато става дума за избор на гаджета. Говорейки за това…

— И който не иска да бъде следващият Лиъм Галахер — продължавам, сещайки се за Роб, който спеше с дисковете си на „Оейзис“. После правя бърз преглед на някои от недоразуменията, с които съм излизала. — Освен това не ти трябва алкохолик — това беше Арчи, студентът по право. Скъсах с него, разбира се, но той беше толкова пиян, че май не разбра. — Ето ти един съвет: ако един мъж е толкова пиян, че се срутва на тротоара пред бара, остави му номера на местния клуб на „Анонимните алкохолици“ и го зарежи на мига.

Лоти се разсмива, тънейки в невинно невежество, защото си няма и представа, че всичко това й предстои. Макар че, ако имам късмет тя да се вслуша в някои от нещата, които й казвам, може и да се поучи от грешките ми. Поне се надявам…

— О, да, човекът трябва да има амбиции… — вече съм набрала скорост, а и при мисленото изброяване на бившите съм стигнала до Зак, който живееше на палатка в задния двор на свой приятел. Зак беше дълбоко депресиран и мрачен тип, мразещ обществените ценности, който говореше постоянно за агонията на живота и как е нужно да запазиш личността си непокътната сред този гигантски водовъртеж от безумни страсти. Съгласявах се с всичко, което кажеше, и тайничко желаех и аз да бъда така дълбоко депресирана и мрачна. За нещастие (дали?) бях прекалено повърхностна и накрая винаги си плащах за това. — … някой с перспективи — завършвам с патос.

— Били свири в група — напомня ми Лоти.

— Именно. Никога не излизай с музикант или със скейтбордист.

Тя ме поглежда изненадано и се засмива.

— Не ставай глупава.

— Той ще те нарани, Лоти — предупреждавам я и ставам вече напълно сериозна. Болезнените спомени, които мислех, че съм погребала дълбоко, излизат отново на повърхността и внезапно ме обзема истински страх. — Моля те, стой далеч от него.

— Ей!

До нас отново се появява Били. С празни ръце.

— Помислих си, че може би ще е по-добре да си вземем пиячка от магазина и да отидем на купон в къщата на мой приятел. Ще ходим там с още няколко души. — Гледа само в Лоти, сякаш аз съм невидима. — Ще бъде супер, ако дойдеш с нас. Какво ще кажеш?

Сърцето ми забива учестено. Това е.

— Е? — Били чака с ръце на бедрата. — Идваш ли, кукло?

Кажи „не“! Моля те, кажи „не“!

— Ами… — Лоти поглежда колебливо съм мен. Мога да усетя терзанието й. От една страна, съм аз, казваща й да откаже, а, от друга, са слабините й, тласкащи я да приеме поканата.

— Всъщност нещо не се чувствам добре — изстрелвам в отчаянието си. Не мога да оставя слабините на двайсет и едно годишното ми Аз да вземат такова важно решение. — Нещо ми се гади. Трябва да отида до тоалетната.

Лоти ме поглежда притеснено.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Ако нямаш нищо против — простенвам немощно. Добре де, малко послъгвам, но нали е в името на моето собствено добро.

— Съжалявам — обръща се Лоти към Били, докато ме прегръща през раменете, — но няма да мога. Благодаря ти.

— Не се притеснявай, някой друг път тогава — свива той рамене, обръща се и изчезва в клуба.

Гледам го как си отива и не мога да се сдържа да не се усмихна. Макар и малка, все пак това е първата ми победа.

Двайсета глава

Супер! Първото нещо, което махам от списъка си.

На следващата сутрин седя на бюрото в офиса си, разгръщам намачкания лист, на който бях написала съветите си за моето по-младо Аз, вземам дебел черен маркер и с огромно удоволствие зачертавам първото:

В никакъв случай недей да правиш секс с Били Романи.

Доволна съм от себе си. Миналата нощ беше пълен успех. След като Били Романи си тръгна, някак си чудотворно се възстанових. Всъщност десет минути по-късно се почувствах толкова добре, че можех да шофирам и предложих да закарам Лоти до тях. Което донякъде обяснява доброто ми настроение. Другата причина е, че…

— Честит рожден ден!

Вдигам глава и виждам, че вратата е широко отворена и до нея е застанала Беатрис в позата на асистентка на някакъв фокусник. В ръце държи голяма картонена кутия, в която очевидно има нещо сладко.

— Тъй като сме си само двечките, реших да не купувам цяла торта — чурулика тя. Бузите й са почервенели от вълнение. — Вместо това взех тарталети „Ред велвет“ със захаросана глазура. Само почакай да ги пробваш, ще се пристрастиш!

Което всъщност означава: „Помощ! Вече съм пристрастена. Името ми е Беатрис Спенсър и аз съм пристрастена към малки тортички.“

— Не трябваше да си правиш труда! — усмихвам й се с благодарност.

— Глупости! — отвръща Беа и поставя кутията на бюрото ми. — Пропуснала си десерта миналата вечер, така че заслужаваш награда. — Отваря капака и замечтано си поема дълбоко дъх.

— Четири?

— Е, една никога не е достатъчна — казва мъдро тя, докато маха хартиената опаковка.

Изглежда, Беатрис се е превърнала в тортодилър, за да може в буквалния смисъл да засища своя порочен навик.

— Ммм… — въздиша тя в екстаз, заровила устата си в глазурата.

Поглеждам към малките тортички, седящи там в цялата си червена дяволска изкусителност, напоени с мляко, бяла и рафинирана захар, вероятно осквернени и от фъстъци, тъй като са били в близост до някакви сладкиши с фъстъчено масло. Заради всичките си алергии няма никакъв шанс да ги опитам. А и нали се опитвам да се храня здравословно?

Да, но нали не искам да обидя Беатрис? Пък и една малка хапчица едва ли ще ми навреди, казвам си аз, и отхапвам предпазливо. А и това е рожденият ми ден…

Да, има доста захар. Мека, сладка маслена глазура и богат, наситен, шоколадов слой. Уау, разбирам защо Беатрис е пристрастена. Не че това ще се случи и с мен, успокоявам се бързо, сещайки се за тренировката ми по-рано тази сутрин. Изпитвам известно чувство на вина и решително оставям тортата в кутията.

— Е, как ще празнуваш тази вечер? — поглежда към мен Беатрис. Връхчето на носа й е покрито със сметана.

— Ще вечерям с Майлс и стари приятели — казвам и отпивам глътка кафе. — Спомняш ли си Ванеса и Джулиан?

— Ами, не… не съм сигурна — асистентката ми слага ръка пред устата си, опитвайки се да се сети, и един от пръстите й случайно докосва носа й. Беа открива сметана, обърсва я и лакомо я облизва от пръста си.

— Ето, виж… — започвам да търся из снимките в компютъра си, докато най-накрая намирам една тяхна.

— О, да, сега се сещам — кима тя. — Той е адвокат.

— Да, така е.

— И е страшно секси — добавя размечтано.

— Харесва ли ти? — поглеждам отново снимката.

Знам, че Джулиан е привлекателен, но е трудно да възприемеш съпруга на най-добрата си приятелка по този начин. Особено когато знам всичко за личните му навици, като използването на машинка за скубане на космите в носа и оставянето на голяма част от тях по мивката.

— Ако беше свободен, де — отговаря тя припряно, очевидно спомняйки си признанието си за флирта с Патрик, женения тип от спа центъра. — Имам предвид, сега не го смятам за секси или нещо такова — Беа става яркочервена и за успокоение се заема с втората тарталета. — А къде ще ходите?

— В същия ресторант, където бяхме с Майлс в понеделник.

— Страхотно! Какво ще облечеш?

Интересът на Беатрис към облеклото ми никога не спира да ме смайва. Тя не проявява почти никакво отношение към собствените си дрехи и наскоро ме попита за името на онова момиче, „на което виждам навсякъде снимки“.