Нетърпението ми преминава в благодарност. Има асистентки и асистентки. А има редки скъпоценни камъни като Беатрис.

— Мина наистина добре — отвръщам и подпирам телефона между рамото и брадичката си, за да мога да продължа да събирам снимките, докато говоря. — Изглеждаше искрено впечатлен от идеите ми и предложението ми за място на клиниката. Договорихме се да се чуем в понеделник за последни уточнения преди презентацията за медиите.

— Браво! — чурулика тя. — Искаш ли да проверя графика ти и да ти кажа кога си свободна за среща с него? Точно пред мен е…

Както казах, Беатрис приема работата си да следи графика ми много сериозно.

— Да, супер.

Връщам се пак при снимките. Божичко, толкова са много, а още не съм прегледала всички албуми, мисля си аз, хвърляйки поглед на тези в лявата част на кутията. Вземам два от тях напосоки и ги разгръщам лениво. Чакай малко, какво е това? Единият е по-малък и с кожена подвързия. Отварям го и виждам, че не е пълен със снимки, а със страници, изписани с моя почерк. О, това всъщност е един стар дневник. А ето и още.

Изваждам ги и поглеждам датата в началото на страницата — 1997 година. Сърцето ми забива силно. Писала съм го, когато съм била на двайсет и една години.

— Така, в девет имаш конферентен разговор с хората от „Клауд Найн“, за да обсъдите новата им серия ароматни води. В десет имаш среща на кафе с Кати Проктър, журналистката. След това в единайсет имаш уговорка с…

Докато Беатрис продължава да рецитира графика ми, аз се зачитам в дневника си отпреди десет години. Ето какво съм писала в самото начало, когато се преместих в Лондон — 23 февруари 1997 година. Очите ми минават по редовете с описание на офиса, началника ми, срещата с Неса…

Висока и руса и пуши цигари, облегната на стената на офиса отвън. Изглежда суперяка мадама, но и малко уплашена. Каза ми, че името й е Ванеса, „което е измислено от Джонатан Суифт специално за пътешествията на Гъливер“. Надявам се, че ще се сприятелим.

Усмихвам се сама на себе си и обръщам на страницата с днешната дата. Какво ли съм правила на този ден преди десет години? Намирам мястото:

Толкова е вълнуващо! Цял ден не мога да си намеря място!

Ха! За какво ли съм се вълнувала толкова?

Цяла седмица чаках да чуя бандата и беше супер! „Психясалите гении“ са невероятни!

Я чакай малко.

Изтръпнала, поглеждам отново първата страница. Ходила съм да слушам „Психясалите гении“? Не може да бъде, това става чак в събота. Пак проверявам датата. Да не би да съм я прочела грешно? Не, със сигурност е днешната дата: 23 август.

— Хъм, това не може да е вярно — мърморя аз, вперила очи в страницата.

— Какво не може? Идвам бързо на себе си.

От отсрещната страна на телефона Беатрис протестира.

— Трябва да можеш! Вече потвърдих срещата ти за три следобед.

— О, не, не говорех на теб. Просто гледам един свой стар дневник и датите са различни. Сигурно съм се объркала.

— Но те са различни — напомня ми Беа с вече спокоен глас. — Календарите са различни всяка година, сещаш се, нали?

О, господи, естествено! Такава глупачка съм. Как не се сетих за това?

— Грегорианският слънчев календар е аритметичен — продължава тя методично. — Дните в него са групирани в отделни единици от време, на основата на години от по 365 или 366 дни. Слънчевият календар се повтаря на всеки 146,097 дни, които правят точно 400 години или, казано другояче — 20 871 седмици.

— Ммм, така ли? — отговарям разсеяно, гледайки календара на компютъра си. Днес е четвъртък, но преди десет години е било събота. Което означава… Изведнъж ми просветва: групата на Били Романи ще свири днес. Мамка му!

— От тези 400 години има 303 — т.нар. обикновени, които са с по 365 дни, и 97, които са високосни — с по 366 дни. Така се получава една допълнителна година от точно 365,2425 дни, или 365 дни, 5 часа, 49 минути и 12 секунди.

Беатрис говори някакви неразбрани неща, но аз вече не я слушам. Вперила съм очи в края на страницата. Защото там с големи букви и с четири, не пет удивителни виждам думите, от които се опасявах:

Спах с Били Романи!!!!!

Поемам си дълбоко дъх и забравям цялото си благоприличие. Мамка му! Сега вече се прецаках. Напукаха ми го. Като се замисля, наистина така си беше. Цяла нощ.

— Шарлот? — чувам притеснения глас на Беатрис. — Всичко наред ли е?

Не, нищо не е наред. На път съм да направя огромна грешка. Ще оплескам нещата за дълго.

— Да, разбира се, добре съм… — казвам, докато мисля за съвсем друго и гледам часовника си. Може би още не е късно. Може би ще успея да го спра. Хвърлям дневника на пода и ставам от килима. — Трябва да вървя.

— Да вървиш?

— Ъъъ…, да — поколебавам се какво да й обясня. Чувам музиката от телевизора и поглеждам към екрана. — Започва „Топ дизайнер“ с Хайди Клум, напоследък е любимото ми шоу.

— О, така ли? Ами, добре. Ще се видим утре.

— Лека вечер — затварям телефона и се оглеждам за ключовете на колата си. Ето ги! Вземам ги от масичката, откривам и дистанционното и изключвам телевизора.

Забравете шоуто „Топ дизайнер“.

Време е за шоуто „Топ прецакване на задници“.

Макар да казах, че съм голям фен на „Психясалите гении“, не си спомням нито една тяхна песен. Нито ред, нито мелодия. Което е странно, защото все още помня текста на песента на „Бъкс физ“, „Making Your Mind Up“, въпреки че бях на не повече от пет години, когато те спечелиха „Евровизия“.

Сигурна съм обаче, че когато тази вечер ги видя на сцената, всичко ще си дойде на мястото. Така се убеждавам, докато карам по отклонението. Внезапно ме обхваща неочаквано вълнение. Не си спомням откога не съм ходила да слушам банда на живо. А, не, сещам се. Ходих на концерт на „Разрешително за купон“, група, която прави всички парчета от филмите за Джеймс Бонд.

Връщам се мислено към въпросната вечер преди няколко месеца. Майлс беше взел билети. Той е голям фен на Джеймс Бонд. Чел е всички книги на Ян Флеминг десетки пъти и може да разкаже сюжета на всички филми. Това направо ме побърква, освен ако сцената, която разказва, не е свързана с Даниел Крейг — за предпочитане, когато той е по бански. Мога да го съзерцавам постоянно. Според Майлс обаче един истински фен пурист на 007 трябва да предпочете Шон Конъри.

Както и да е, харесвам Шърли Беси, когато пее „Goldfinger“, но позастаряващото трио от Манчестър, което свири само на кейборд, а след изпълнението им в програмата е предвидено светлинно шоу, ми дойде малко в повече. Големият им финал беше с „Nobody Does It Better“ („Никой не го прави по-добре“), което си беше чиста лъжа: дори и аз мога да го направя по-сполучливо от тях. Дори и папагалът на пралеля Мари ще се справи по-добре. Разбира се, не споделих мнението си с Майлс.

Не исках да нараня чувствата му, затова постоянно му повтарях колко прекрасни са изпълнителите.

За нещастие това имаше неочаквани последици, защото Майлс ми купи техен диск — „Нали ти харесаха толкова много!“. И сега ми се налага да ги слушам винаги, когато пътуваме заедно с колата ми.

Карам по същия път като вчера и поемам по страничната улица. За щастие е късно и няма много трафик, така че не ми отнема много време. Паркирам пред „Уелингтън“. Когато изключвам двигателя, чувам тътена, идващ от бара.

О, майчице! Внезапно вълнението, което изпитах по-рано, се замени с ужасяващо силен пристъп на тревога. В съзнанието ми за секунда се появи картина от миналото: младото ми Аз в сумрачния клуб, пълен с цигарен дим, на фона на оглушителната музика, звучаща от усилвателите. Може би идването тук не беше чак толкова добра идея. Може би съм изтрила от паметта си песните на „Психялите гении“ напълно основателно.

Събирам цялата си вътрешна сила, за да продължа. Не мога да се върна сега. Дошла съм тук заради себе си, напомням си. За Лоти, двайсет и едно годишното момиче, което бях преди. И което в момента е в този бар на път да бъде свалена и после съкрушена от Били Романи.

Освен ако не я спася.

Стягам се и бавно отварям вратата на колата. Когато стъпвам на тротоара, чувам вече по-ясно глухия тътен на барабаните, съпроводен от някакво странно виене, което определено не прилича на нещо, което човек може да възпроизведе. Добре де, не звучат много приятно, но със сигурност не могат да бъдат по-ужасни от „Разрешително за купон“, успокоявам се сама, докато тръшвам вратата и се запътвам към бара. Освен това преди бях фен на тази група, нали? Музикалният ми вкус не може да се е променил чак толкова. Сериозно, колко зле може да бъде?



Зле.

Много зле.

Направо ужасно.

Бутам вратата на „Уелингтън“, за да вляза, и отвътре ме блъска невероятен шум. Божичко, възможно ли е това да е музика?

— Супер, ти успя!

Докато за секунда съм застанала неуверено на входа и се колебая дали да продължа, Лоти ме забелязва и се втурва към мен. Носи в ръка пинта сайдер и е облечена в едни от онези ластични клинове, които правят краката й да изглеждат като обвити в найлонови пликове. Боже, за тези бях забравила. Отбелязвам си мислено да добавя и този чифт и вид в списъка „какво да не нося“. Обаче трябва да призная, че фигурата й си я бива, изненадвам се аз.

— Здрасти. Извинявай, че закъснях, но…

— Почти пропусна свиренето — провиква се тя нетърпеливо и пъха билета в ръката ми. — Хайде, сега ще свирят ънплъгд версията на някои от парчетата си.

Изведнъж става много по-тихо, явно групата прави пауза. Лоти ме хваща за раменете и ме насочва към малкото помещение в задната част на бара. Тук няма места за сядане и е тъпкано с хора. Тя си проправя път през тълпата към импровизираната сцена. „Психясалите гении“ са изчезнали от подиума и там е оставен само един стол и микрофон.

— Значи харесваш тази група, така ли? — питам вперилата жаден поглед в сцената Лоти, след като вече сме заели предните позиции.