— Всъщност не е точно мол… — започвам аз, но тя не ме оставя да довърша.

— И този египетски ескалатор! — Синди повдига престорено нагоре очи в знак на възхищение. — Кой може да си помисли, че са имали ескалатори в пирамидите! Казах на Лари: „Не е ли невероятно? Преди толкова много години…“

Поглеждам я с изумление. Тя не може да мисли, че… Може ли?

— Мартини?

Обръщам се и виждам Лари с шейкър в ръка.

— О, любимото ми питие — провиква се Синди със сияещо лице. Което е невероятно постижение, под целия този грим. — Шарлийн?

— По-добре, не.

— О, разбирам. Дванайсетте стъпки? — Синди потупва носа си заговорнически.

Не разбирам за какво говори и я поглеждам въпросително.

— Няма страшно — снижава тя гласа си, сякаш някой може да ни чуе. — Всичките ни приятели са минали през това. Всъщност наскоро казвах на Лари, че и той трябва да се запише в програмата. Имат страхотни постижения.

— О, не — най-накрая схващам какво има предвид и поклащам глава. — Просто съм с кола.

— Всички казват така — усмихва се Синди и поема мартинито, което Лари й подава.

— Не, аз наистина съм с кола тази веч…

Мисис Голдстийн обаче не ме оставя да довърша.

— Не се притеснявай. Тайната ти е на сигурно място при нас — допира пръст до напълнените си с колаген устни и прошепва: — Ние с Лари сме самата дискретност.

— За Шарлийн без вино — тя е от „Анонимните алкохолици“ — Синди буквално се провиква към сервитьора, който се върти около масата ни с бутилка каберне совиньон, и слага закрилнически ръка върху чашата ми.

— Всъщност не съм…

— Всичко е наред, скъпа. Няма нужда да обясняваш — шепне тя, но успява да го направи доста гръмко, и потупва ръката ми.

Това е. Предавам се. Казвам се Шарлийн и съм алкохоличка.

След два тура с мартини в стаята се преместихме в ресторанта на първия етаж. Синди настоя да вземем Фуфу, нейната миниатюрна чихуахуа, и след пререканието с управителя — „Тук не са позволени кучета, мадам!“ „Фуфу не е куче, тя е моето бебче!“ — все пак ни е позволено да отидем до масата ни, при изричното условие „бебчето“ да не напуска скута на мама.

— И така, както казах, наистина искам да чуя мнението ти за новото място, което ще изберем за първата клиника „Звездна усмивка“ в Англия — казва Лари Голдстийн, слагайки една папка на масата пред себе си.

— Да, разбира се — отвръщам аз облекчена, че най-накрая сме се захванали с работа.

— Току-що получих факс от дизайнерите си в Ел Ей и Лондон за интериора на клиниката. Мислим за нещо… органично, за една напълно нова концепция — много модерно, минималистично, секси и същевременно снабдено с последните научни технологии. Нещо тип „Барбарела“17 среща „Главната болница“18.

— Да, разбирам — кимам, макар да ми е малко трудно да си представя картинката.

— Очевидно с това цялостно преобзавеждане се ориентираме към дата за откриването някъде в края на есента, но ако сме по-реалистични, може би трябва да мислим по-скоро за декември.

— Но това е чудесно — въодушевявам се аз. — Ще можем пълноценно да използваме времето, за да изградим една вълнуваща и интересна кампания, да направим хубав профил на теб и клиниката тук, в Англия. На едно изключително високо ниво — добавям, виждайки, че лицето му потръпва. — Ще представим марката „Звездна усмивка“, ще направим списък с евентуални клиенти, ще включим някои знаменитости, ще създадем наистина…

— Точно така — казва той и изглежда доволен.

— Каза, че може би ще имаш нужда от мнението ми за мястото на клиниката…

— Ами, имаме няколко предложения, за които в момента преговаряме — всичките са на „Харли стрийт“ — взема един лист от папката и ми го подава.

— Естествено — отбелязвам, докато гледам листа. Това е етажно разпределение на два офиса заедно със снимки и архитектурни скици. — Да, разбирам. И двете пространства са големи и разполагат с помещенията, които са ти нужни.

— Да, да — кима Лари и си налива вино.

— И, разбира се, „Харли стрийт“ е престижна улица, прочута по цял свят с най-добрите медицински практики.

Лари Голдстийн ме възнаграждава с усмивка на задоволство.

— Според моите „шпиони“ точно от това местоположение имаме нужда, за да постигнем резултати тук.

Колебая се.

— Но ако ми позволиш да кажа, смятам, че е малко… — правя нарочно пауза.

— Давай!

— Старомодно.

— Старомодно! — до този момент Синди просто гали Фуфу и пие вино, но при тази дума направо подскача от стола. Като вампир току-що надушил миризмата на чесън.

Лари сбръчква вежди и ме поглежда съсредоточено.

— Но на мен ми казаха, че това е най-доброто място — протестира той.

— Да, зависи от това какво имаш предвид под „най-добро“ — казвам бързо. — Клиентите, към които се стремиш, искат да знаят, че ти не просто си най-добрият. За тях ти трябва да си най-сензационният, най-авангардният в бранша си.

Лари наостря уши, когато споменавам „най-авангардния“.

— Ти не си просто световно прочут козметичен стоматолог — продължавам да лаская егото му, като ръся комплименти наляво и надясно, и в центъра. — Да избереш марката „Звездна усмивка“ не означава просто да се подложиш на някаква медицинска процедура, това е избор на стил на живот.

Клиентът ми започва да кима в знак на съгласие, ъгълчетата на устата му се повдигат одобрително леко нагоре.

— А повечето хора не желаят да похарчат хиляди за зъболекар. Британците не харесват зъболекарите, направо имаме фобия от тях.

Голдстийн потръпва леко.

— Да, забелязах.

— Да отидем на зъболекар не е в челните места на списъка със задачите ни, затова трябва да го превърнеш в нещо привлекателно, нещо, към което да се стремят…

— Като например?

— Ами, трябва да ги накараме да възприемат процедурите в „Звездна усмивка“ не като посещение при зъболекар, а като… най-новата чанта или обувки на марков дизайнер, или като нов модел кола. Тогава ще ги спечелиш и ще бъдеш победител.

— Победител… — повтаря одобрително Синди от другия край на масата. — Всички искаме да бъдем победители в живота, нали? Както когато ходиш в Лас Вегас, скъпи…

— Какво всъщност ми казваш? — пита Лари, пренебрегвайки репликата на жена си и вперил острия си поглед в мен.

— Смятам, че трябва да избереш по-модерно местоположение — казвам откровено. Рискувам да го обидя, като изказвам несъгласие с мнението му, но, по дяволите, нали за това ми плаща? — Затова ти трябва ефектен, по-модерно звучащ адрес. Някъде, където знаменитостите искат да бъдат снимани, вместо да се опитват да се измъкнат дегизирани от кабинетите на лекарите на „Харли стрийт“.

— Хъм, мисля, че си права… — отвръща Лари замислено. Внезапно сякаш се съживява, вади „Ай–фон“-а си и започва да набира. — Ще се обадя на хората си веднага.

Супер, мисля си аз с вътрешно задоволство. Чувствам се, сякаш съм получила потупване за благодарност по рамото. Тази среща върви чудесно.

— Е, смятате ли да посетите и други места, докато сте тук? — обръщам се към Синди. Изпитвам известно съжаление към нея, защото я изолирахме от разговора. Но пък тя изглежда напълно щастлива, забелязвам, гледайки я как командва сервитьора да й напълни отново чашата. Хората, които мислят, че американците не пият, явно не са срещали Синди.

— Ами, мислихме да отскочим до Париж — казва тя с лъчезарна усмивка.

— О, да, може да ползвате влака Евростар. От станция „Сейнт Панкрас“ се стига само за два часа и половина.

— Но после казах на Лари: „Защо да си губим времето? Нали видяхме Айфеловата кула във Вегас.“

Поглеждам я неразбиращо.

— Извинявай, Вегас ли каза?

— Да, естествено! — тя се намръщва, сякаш съм пълна глупачка. — Там имат купища градове: Париж, Ню Йорк, Венеция… Возихме се на гондола. Беше страхотно! — отпива от шампанското си и ме съветва: — Трябва да отидеш някой ден.

— Ъъъ…, да, може би — отговарям неуверено.

— Е, ще поръчваме ли? — предлага Лари Гордстийн.

— Разбира се — казвам бързо и отварям менюто си, за да се скрия поне за малко зад него.

Деветнайсета глава

Докато се прибера вкъщи, вече беше станало десет часът. Оставям чантите си в коридора и захвърлям обувките си. Краката ми са направо смазани. Вече на бос крак се замъквам жива-умряла в дневната, отпускам се на дивана и включвам телевизора. Искам да позяпам само десетина минути, преди да се заема отново с документите, които си нося от офиса. Поне така се успокоявам, докато се изтягам на възглавничките с дълбока въздишка.

Божичко, колко съм изтощена! Почти не съм спала миналата нощ. Както и нощта преди нея, и тази преди нея… Вчера почти цялата нощ гледах снимки. Като стана дума… Поглеждам към кутията със старите ми снимки, който е все още на килима в центъра на стаята, както и към разпилените снимки наоколо. Нямах време да ги прибера тази сутрин, защото както обикновено бързах, но би било хубаво да го направя сега, преди идването на жената, която ми чисти, утре сутринта.

Харесва ми, че си имам чистачка. Това е едно от хубавите неща, които се появяват, когато станеш по-стар и по-състоятелен — лукса да можеш да си позволиш собствена чистачка. Иронията обаче е в това, че обикновено чистя сама къщата си заради моята чистачка, защото не искам тя да си мисли за мен, че съм мърлячка.

Надигам се от дивана и се заемам да прибирам снимките, когато моят „Блекбъри“ зазвънява. Поглеждам екрана. Беатрис е.

— Е, взе ли си профитероли? — пита веднага тя, без да поздрави.

— Какво?

— За десерт?

— Ъъъ…, не, пихме само зелен чай.

— Само чай? — възкликва тя. — О, какъв срам! Еклерите в „Кларидж“ са толкова вкусни.

Поглеждам часовника си.

— Беатрис, обаждаш ми се да си поговорим за десерти или има и друга причина? Защото е доста късно.

— О, не, извинявай — казва тя задъхано. Една от особеностите й е, че винаги звучи задъхано, дори когато е седнала. — Исках да разбера как е минала срещата с Голдстийн и ако имаш нужда от някакви данни или нещо друго за утре сутринта.