— Е, какво ще кажете? Готови ли сте да станете собственици?

— Ще трябва да продадем сегашните си апартаменти, но това едва ли ще е проблем — и двата са много атрактивни апартаменти на чудесни места — отвръща Майлс с известна гордост.

Поглеждам го изненадано.

— Така ли ще направим?

— О, да, разбира се, скъпа — казва Майлс. — Обсъдихме го веднъж, не помниш ли? Да обединим авоарите си, всеки да продаде апартамента си…

— Мъдро решение — отбелязва брокерът.

— Ами… да, и аз така мисля — казвам колебливо.

Да продам апартамента си? Това трябва да е било в моментите, когато съм бляла някъде настрани.

— Звучи напълно логично от финансова гледна точка.

— Знам, просто… — заеквам, умът ми се връща отново към разговора за камината и как Майлс не разбра магията на истинския огън. Не знам как да го изразя с думи. На мен самата не ми е съвсем ясно, а какво остава да го обясня на Майлс. Или на брокера, който ме гледа съсредоточено, усещайки, че се колебая.

— Трябва да ви кажа, че имам няколко други клиенти, които направо ще глътнат този имот — предупреждава ни той. — Всъщност вече имам оферти над исканата цена, затова ви съветвам да направите наистина добро предложение, за да имате шанс.

Стомахът ми се свива. Божичко, всичко вече изглежда съвсем реално. Да си купим заедно жилище е нещо, което с Майлс сме обсъждали над купичката с маслини и на бутилка вино — тогава ми се е струвало прекрасна теория, но досега никога не съм го възприела сериозно. Никога не съм си представяла какви последствия ще има.

— Предполагам, че просто съм малко нервна — признавам.

— Знам, скъпа — Майлс се усмихва добродушно. — Но нали харесваш къщата? Винаги си казвала, че искаш градина, а има и достатъчно стаи и пространство…

Вярно е. Винаги съм го казвала. Може би се притеснявам за глупости. Поглеждам Майлс. Толкова е хубав и умен, и е намерил тази чудесна къща, и иска да я купим и да живеем заедно.

А аз стоя тук и се двоумя?

Поемам си дъх и се стягам. Шарлот, да не си напълно полудяла? Какво повече можеш да искаш? Какво повече може да иска, което и да е момиче?

— Прав си — казвам решително. Прегръщам го и го целувам. — Да направим оферта!

Осемнайсета глава

Обратно в офиса — седя на бюрото си, ям салата и разглеждам лъскавата брошура на къщата, която брокерът ми даде. Изглежда великолепно. Има всичко, което някога съм искала: лъскав дървен паркет, големи капаци на прозорците, градина, гледаща на юг. Това е моята къща–мечта. Но макар да го осъзнавам, през останалата част от следобеда пак изпитвам онова гадно чувство в стомаха си. Всеки път, когато започвам да работя по някое прессъобщение и дори по време на срещата ми с един журналист от списание „Сейнсбъри“, в ума ми изплува онзи момент, в който двамата с Майлс сме в стаята на втория етаж и говорим за бебета. Или пък виждам развълнуваното му лице в градината, когато говореше за разширения и преустройства на покрива.

Когато часовникът на компютъра ми преминава от 18,29 към 18,30, спирам да работя и го изключвам. Срещата ми за вечеря с Лари Голдстийн е след половин час.

— Добре, ще се видим утре — казвам на Беатрис, която е почти скрита зад купчината папки, струпани на бюрото й. Решението й днес да реорганизира кабинета с папките в четири следобед не беше от най-мъдрите.

— Тръгваш ли? — Беа подава главата си над лавината хартии и ме поглежда с недоверие. — Вече?

— Имам вечеря с Лари Голдстийн в „Кларидж“ — напомням й аз.

Тя се плясва по челото.

— Разбира се — поклаща глава, а после ми се усмихва широко. — Успех! И не забравяй да си поръчаш шоколадови профитероли16.



Пристигам в хотела, оставям колата на валето и бързо се качвам по парадните стълби. Униформеният портиер ми отваря вратата и аз му се усмихвам с благодарност. Божичко, харесвам „Кларидж“. Сигурно е най-хубавият хотел в Лондон. Винаги съм си мечтала някой ден да отседна тук. Една вечер, когато бяхме излезли с Майлс на някакво парти в Уест Енд, му предложих да си наемем стая в хотела, но той ме погледната така, сякаш му предложих да глътне огън. Защо, за бога, да харчим цяло състояние за една вечер в хотел, когато живеем само на няколко мили от там? А всъщност идеята не беше просто да отсядаме в някакъв хотел, но както и да е…

Малко съм подранила, така че пресичам просторното мраморно фоайе и се запътвам към рецепцията, където две великолепно гримирани момичета отговарят на телефоните и дават информация за гостите.

— Здравейте, имам среща с мистър Лари Голдстийн.

При споменаването на името му двете момичета се споглеждат бързо.

— А, да, мистър Звездна усмивка — казва едното, усмихвайки се любезно. Прекалено любезно. Някак си оставам с впечатлението, че моят домакин не е най-популярният гост на хотела. — Ще позвъня в стаята му. Вашето име, моля?

— Шарлот Мериуедър от агенция „Мериуедър“ — казвам по навик.

— Един момент, ако обичате.

Докато рецепционистката звъни в стаята, аз се разхождам във фоайето и се опитвам да успокоя нервите си. Няколко добре облечени гости на хотела минават покрай мене, а в ъгъла русокос мъж със слънчеви очила говори по телефона. Прилича на Даниел Крейг. Всъщност мисля, че наистина е Даниел Крейг! Обхваща ме силно вълнение. Божичко, почакай само да кажа на Майлс! Истински, жив 007! И е великолепен. Макар че, разбира се, Майлс не харесва Даниел Крейг. Според него русокос Джеймс Бонд си е жива перверзия…

Мъжът се обръща с лице към мен. О, не е той.

— Мис Мериуедър?

— Да! — откъсвам се от мислите си и поглеждам към рецепционистката.

— Мистър Голдстийн закъснява малко, затова ви кани да се качите за едно питие преди вечеря в стаята му.

Сърцето ми забива учестено.

— В стаята му?

— На третия етаж. Номер 35. Асансьорът е във ваше дясно.

Мамка му! Това е. Няма къде да избягам. Стискам нервно чантата си и се запътвам натам, където ми сочи момичето. Дланите ми започват да се потят и след като вратите се отварят и влизам в асансьора, ме обхваща силно безпокойство. О, хайде, Шарлот, казвам си решително. Стегни се. Не се притеснявай. Той просто е вежлив и гостоприемен.

Вратата се отваря и тръгвам по сумрачно осветения коридор към неговата стая. Нервно подръпвам полата си надолу, прибирам косата си зад ушите и почуквам на вратата му. Отвътре се чуват стъпки.

Внезапно си представям Лари Голдстийн, който ми отваря, облечен в копринен халат.

О, стига!

Вратата се отваря и събирайки цялата си решителност, слагам професионалната усмивка на лицето си.

— Здравейте, доктор Голдстийн…

Само че не е доктор Голдстийн, а жена с перхидроленоруса коса, облечена в яркорозов лъскав анцуг, държаща в ръце малко кученце. На пръв поглед изглежда на двайсет и пет–трийсет години, но вглеждайки се по-добре, разбирам, че е по-възрастна. Макар да не съм много сигурна откъде съм сигурна. Това е една от онези странни ситуации, в които няма видими белези за стареене — няма бръчки, нито торбички под очите, а шията й е перфектно опъната, — и въпреки това някак е очевидно, че тази жена е почти на шейсет.

— Ти трябва да си Шарлийн! — провиква се тя и ми отправя сияйно бяла усмивка а ла Лари Голдстийн.

— Шарлот — поправям я аз и се опитвам да не я зяпам прекалено втренчено.

— А, добре. Хайде, влизай — казва блондинката, размахвайки под носа ми боядисаните си в крещящо ярък цвят пръсти.

Последвам я вътре, а междувременно умът ми се лута насам-натам. Какво става? Къде е Лари Голдстийн? Очите ми минават по цялата стая, изпълнена със стари изискани мебели и украсена обилно с цветя и разпръснати навсякъде пликове — „Гучи“, „Прада“, „Диор“…

— Извинявам се, не са ни запознавали…

— О, харесвам този британски маниер на официалност — смее се жената. След това гушва малката си кожена топка с едната си ръка и ми протяга другата — украсена с диамантени пръстени, — за да се здрависаме. — Аз съм Синди, съпругата на Лари.

Съпругата на Лари Голдстийн? Да, това обяснява усмивката. Две на цената на една, осъзнавам, гледайки я все още с изумление, да не говорим и за огромното облекчение, което изпитвам в момента.

— Двайсет и пет години сме вече заедно — усмихва се гордо Синди.

— Поздравления.

— Виждам, че сте изненадана — тя оправя косата си и после пак се усмихва. — Поне повечето хора са, когато им кажа.

— О, ясно, защото той не носи халката си.

— Не, защото не изглеждам достатъчно възрастна — казва рязко тя. — Лари не носи пръстен, защото е козметичен стоматолог. Ръцете му са неговите инструменти.

За щастие преди нещата да станат по-неловки, вратата на банята се отваря и Лари излиза сред облаци пара, като супер герой, появяващ се от някакъв водовъртеж. Наконтен и миришещ силно на афтършейв, той говори високо по телефона… „Да, Роджър, получих факса. Дизайнът изглежда страхотно…“ Вижда ме и ми помахва с ръка. „Да, моята пиар агентка току-що дойде, така че ще я запозная с идеите и ще я въведа в нещата. Добре, до утре.“ Затваря телефона и насочва вниманието си към мен.

— Здравей, извинявай за това — усмихва ми се сияйно и не изглежда никак разкайващ се. — Е, виждам, че двете сте се запознали.

Отива при жена си и я прегръща. И двамата се усмихват, сякаш ще ги снимам: Синди, Лари и кучето. Напомнят ми на онези официални снимки на американския президент и първата дама.

— Синди пристигна онзи ден, за да бъде с мен. Иска да разгледа забележителности, да напазарува.

— О, харесвам вашата „Бонд стрийт“ — въодушевява се Синди. — И „Харолдс“!

От интонацията й разбирам, че това, което казва, са похвали, но не е много лесно да се досетиш за настроението й, защото от многото ботокс всъщност лицето й не се движи.

— Това е най-добрият мол, в който някога съм била! Много по-добър от „Мейсис“.