Александра Потър - Ако върнеш времето назад

— Здравей, скъпа!

В един часа паркирам пред голяма викторианска къща с червени тухли на уютна уличка с много дървета в Западен Лондон. Майлс вече чака пред входната врата, личи му, че е в отлично настроение. — Перфектна е, нали? — въодушевява се и ме прегръща през кръста, за да можем заедно, един до друг, да погледнем към Андлебъри авеню, номер 43.

— Е? — обръща се той към мен въпросително, очите му искрят от възбуда. Осъзнавам, че още не съм казала и думичка.

— Леле! — успявам да промълвя само аз.

— Леле? — изненадва се Майлс. — Това ли измисли?

— Ами, не, имам предвид… — взирам се в големите прозорци, пътечката в бяло и черно, водеща към входа, искрящата медна топка на вратата. Това е къща, подходяща за сериозни хора. Къща, в която можеш да пуснеш корени, да създадеш семейство, да отгледаш деца и да живееш в следващите трийсет години от живота си.

— Сигурен ли си, че можем да си я позволим? — изтърсвам изведнъж.

— О, убеден съм, че ще измислим нещо — казва той (това му е една от редовните реплики) и ме целува нежно по носа. — Пък и е рано да се притесняваме — дори не сме я разгледали отвътре!

— Не. Да, имам предвид, прав си — съгласявам се аз. Божичко, никога не съм виждала Майлс толкова развълнуван. Обикновено е уравновесен и сдържан за всичко, но днес направо изгаря от нетърпение. Чувствам се странно. Защо и аз не съм така нетърпелива? Все пак съм сигурна, че го обичам. А за къщата… Мога да си съставя мнение дори само от външния й вид, мисля си, гледайки лъскавата тъмносиня врата и юките в красиви делви от двете й страни. А и от месеци говорим за това как ще заживеем заедно. Това е следващата стъпка. Всичко е напълно логично.

— Мистър Ричардс?

Пронизително висок глас ни кара да се обърнем. По тротоара към нас върви мъж, облечен в сив костюм на райе. Днес в Лондон е поне 26–27 градуса, има лек вятър и докато човека върви към нас, сакото му се отваря и се виждат тъмните петна от пот на синята му риза под мишниците.

— Бенедикт Мейърс, агенция за недвижими имоти „Форманс“ — казва той и се здрависва с Майлс. — И мисис Ричардс, предполагам? — обръща се към мен.

— О, не — поправям го бързо и усещам как се изчервявам. — Ъъъ, имам предвид…

— Не още — шегува се Майлс. Споглеждаме се и се засмиваме едновременно. Не знам защо, но се чувствам като героиня от американски филм от средата на 60-те години.

— Така, ако обичате, последвайте ме… — брокерът изважда авторитетно голяма връзка с ключове и отваря външната врата; умело изключва алармата и запалва лампите, а после започва да изрежда с монотонен професионален глас: „След главния коридор, тук, вляво, е разположена широка дневна, която води към трапезарията. Оформя се фантастично и просторно пространство…“

Следвам го бавно, опитвайки се да добия пълна представа за всичко. Винаги съм намирала тези огледи на къщи за малко странни. Сякаш нахлуваш в живота на хората. Всички тези истории, всички спомени, принадлежащи на някой друг… Очите ми обикалят по снимките в рамки, закачени по стените, и се опитвам да си представя на тяхно място снимки на мен и Майлс.

— … ето и чудесната работеща камина.

Вдигам глава и виждам брокера, застанал пред голяма камина с червени тухли.

— Уау, наистина ли? — усмихвам се нервно.

Майлс веднъж ми каза, че при огледи не бива да показваш, че си заинтересован от имота, за да можеш да смъкнеш от цената, но просто не успявам да се въздържа. Винаги съм искала камина!

— Хъм, включена ли е към газовата инсталация? — намесва се Майлс с леко покашляне.

— Защо ни е необходимо да има и газ? — питам с недоумение.

— Истинският огън е красив, скъпа, но изисква много усилия да го поддържаш.

— Но всички обичат истински огън! — направо се провиквам. — Толкова е романтично…

— В хотелите може би — казва той твърдо. — Но не когато се събуждаш сутрин у дома си, покрит с пепел. Когато живеех в пансиона, всяка сутрин трябваше да чистя камината и повярвай ми, не беше никак забавно.

— Всъщност, мисля, че камината е включена към инсталацията — намесва се брокерът, навежда се и сочи към нещо, — така че ако предпочитате, винаги може да минете на газ.

— Хъм, добре… — Майлс се приближава до него и двамата заедно оглеждат нещо в долната част на камината.

— Ето, съвсем лесно може да имате тези приятни, много реалистични газови пламъци. Изглеждат почти като истински огън.

— Но ние искаме истински огън! — протестирам високо аз.

— Скъпа, не съм подозирал, че обичаш истинския огън толкова много — казва Майлс изненадано.

— Ами, всъщност, да… — отвръщам аз и усещам, че се изчервявам леко.

Божичко, сега се чувствам като пълна идиотка. Не исках да го правя на такъв голям проблем!

— С жена ми никога не сме на едно и също мнение — обажда се добродушно брокерът. — Спорим за всичко.

— О, сигурен съм, че ще се разберем за това — казва Майлс и се усмихва мило. — Ние пък никога не спорим, нали, мила? — добавя гордо той.

— Да — усмихвам се и аз.

— Виждате ли? Всичко е наред — смее се Майлс и се обръща към брокера. — И така, да преминем ли към кухнята?

През следващите десет минути разглеждаме първия етаж и после се преместваме в градината. В апартамента ми има само един малък балкон, а винаги съм си мечтала за собствена градина. Тази е идеална, мисля си, докато се разхождам из красивите, спретнато подредени лехи с различни цветя, на които не знам дори имената. Винаги обаче мога да си купя книги за градинарство и да вляза в час, решавам, и мислено си отбелязвам да проверя в Амазон.ком.

— О, виж, можем да си правим барбекюта — казвам, забелязвайки скара под една гигантска папрат. Опитвам се да си представя Майлс в раирана престилка на месар, обръщащ пържолите, докато аз обикалям из градината с чаша „Пимс“ в ръка. Макар да не мога да си представя как ще организираме барбекюта, като и двамата сме винаги толкова заети. Поглеждам към Майлс, но той не обръща никакво внимание на скарата. Вместо това се е втренчил в покрива.

— Както знаете, имотът е на два етажа, но има възможност за дострояване на трети и дори на четвърти, ако преустроите тавана — говори в момента брокерът. — Ако искате, да се качим да разгледате…

— Да преустроим тавана? — Майлс явно е заинтересуван от идеята.

— Да, много от собствениците на къщите на тази улица го направиха. Да влезем вътре, ако желаете.

— Майлс, не искаш ли да разгледаш и градината?

Въпросът ми остава без отговор, защото той вече е влязъл в къщата заедно с брокера. Изпитвам известно разочарование. Исках да му покажа малкия фонтан и барбекюто и всички тези прекрасни растения. Той не видя нищо. Е, ще го направим по-късно, убеждавам се сама и ги последвам обратно вътре.

На горния етаж има две спални и баня и тъкмо съм успяла да надзърна навсякъде и Майлс идва при мен.

— Е, какво мислиш? — шепне той, за да не ни чуе човекът от агенцията.

— Обожавам тази къща! — казвам въодушевено, докато влизаме заедно в една от спалните.

— Така ли? — Майлс се усмихва облекчено.

— Да, великолепна е. Има чудесна камина, а и градината… — спирам, за да огледам по-подробно стаята. Внезапно ми хрумва една идея. — А тази стая е идеална за офис. — След като съм я казала веднъж на глас, въображението ми започва да се развихря. — Можем да сложим бюро до прозореца, ето там, а тук има достатъчно място за принтера и за всичко необходимо.

— Всъщност имам друга идея.

— О, смяташ, че е по-добре да сложим бюрото до другата стена? — обръщам се и опитвам да си го представя. — Ами, да, мисля, че и така ще стане.

— Не, глупаче — той се приближава до мен, прегръща ме през кръста и ме гледа настойчиво. — Мислех си, че стаята е подходяща за детска стая.

— Имаш предвид… за бебе? — заеквам аз.

— Разбира се, какво друго има в една детска стая? — смее се Майлс и разрошва косата ми.

— Ъъъ… — прибирам косата си отново зад ушите си и се опитвам да измисля някакъв отговор. Внезапно изпадам в паника. В един момент говорим за това как ще започнем да живеем заедно, а в следващия аз вече раждам. Какво се случва по средата? Като че ли прескочихме някои основни събития: предложението за брак, моето „да“, сватбата…

Не че задължително трябва да сме женени, за да имаме бебе, и не че имам нещо против да родя — някой ден… Просто никога дори не сме говорили за бебета, освен когато ходихме на кръщенето на племенника на Майлс (Хорацио — което според мен е малко тежичко име; все пак той е само едно бебе, за бога!). На връщане към къщи се шегувахме и хипотетично обсъждахме как ще наречем нашите деца. Разговорът протече горе–долу по следния начин:

Аз: — Харесвам Талула за момиче.

Майлс: — Ау. Звучи като име на стриптийзьорка. Какво ще кажеш за Таркуин за момче?

Аз: — О, не. Звучи като име за идиот.

И така си връщахме топката известно време, докато ни доскуча и започнахме да говорим за нещо друго и после забравихме за разговора. Поне аз забравих.