Опитвам се да не мисля за паяци, падащи върху главата ми, или пълзящи по чехлите ми (и, разбира се, мисля само за паяци, падащи върху главата ми, или пълзящи по чехлите ми), и започвам да ровя наоколо. Сигурна съм, че бяха някъде тук, сред всичките тези неща…

Коледна украса, старинен сервиз за чай, принадлежал на баба ми, стари дрехи, които пазя в случай, че отново дойдат на мода. Пазя си избелели скъсани дънки Леви 501 с шарена кръпка на коляното. Разбирате, нали?

Аха, ето я. Зад купчина прашни куфари откривам голяма старомодна кутия за шапки. Изваждам я и я отнасям в дневната, сядам на килима, кръстосвам крака и махам прашния капак.

Кутията е пълна със снимки. Сега всичко е дигитално и никой не си прави труда да копира снимките на хартия. Седят си на компютъра — на скрийнсейвъра си имам снимка на мен и Майлс на неговия рожден ден миналата година, — но в доброто старо време винаги вадех снимките си в кварталното фото и ги подреждах в албуми. Имам над десетина.

Вземам един и започвам да го разглеждам, после друг, и още един, докато най-накрая намирам това, което търся: албума със снимки от времето, когато бях на двайсет и една години. Отварям го и поглеждам снимките с нови очи. Тъкмо се бях преместила в Лондон и животът ми беше изпълнен с купони, клубове, барове и пикници. Ето един от коледните купони, които правехме на „Тераса Килмейн“, когато се целувах със Саймън от работата. Потръпвам от спомена. Леле, как съжалявах онази сутрин!

О, а ето ни с Ванеса — пием и танцуваме на карнавала в Нотинг Хил. Малко след като ни снимаха, паднах в едни храсти, защото бях ужасно пияна, и си изкълчих глезена. Не можех да нося високи токчета месеци наред. Толкова ме болеше, майчице! Не заради токчетата, а съвсем, съвсем наистина.

Обръщам страницата. Ето ме отново в някаква потресаващи шарени клош панталони, които си купих от пазара „Камдън маркет“. Побиват ме тръпки. Някога си мислех, че са невероятно очарователни, а сега осъзнавам, че са приличали на завивката на нечий диван. Да, всеки си има своите модни грешки. Някои са направо престъпни. Днес никога не бих си и помислила даже да изляза на улицата с нещо подобно.

Вдигам поглед от снимката, албумите са разпилени по пода около мен. Една нова мисъл започва да се оформя в съзнанието ми, става все по-реална… Чакай малко. Ако успея да попреча на младото си Аз да спи с Били Романи, за да не разбие той сърцето й, защо да спирам само дотук? А останалите стотици грешки, които съм направила, всички уроци, които не съм научила, всички глупави, ужасни неща, които съм направила, защото съм била наивна и невежа и не съм знаела, че има и друг вариант, че мога да ги направя по-добре? Да не забравяме и модните бедствия. Вдигам нова снимка и пак потръпвам от ужас. Този път съм облечена с ластичен клин и краката ми изглеждат все едно са обвити в найлонови пликове за боклук. И по-криви, отколкото са в действителност. Стига толкова.

Изведнъж всичко ми се изяснява, като в киносалона, когато завесата се дърпа и екранът се появява пред зрителите. Виждам по-голямата картина. Не става дума за нещо конкретно — колко е важно да нося слънцезащитен крем, да знам кои монтьори са мошеници или да стоя настрани от задници като Били Романи. Не, става въпрос за всичко. За това, което можех, исках, щях да направя. Става въпрос за шанс един на милион да оправя живота на двайсет и едно годишното си Аз. И моя собствен.

Както Ванеса каза: „Само ако знаех тогава това, което знам сега.“

Е, сега знам и мога да сложа ред в нещата.

Обзема ме невероятно вълнение само като си представям какво би могло да стане. Майчице! Ще бъда като Йода! Мъдра наставничка, разкриваща тайните на живота на самата себе си, редяща умни съвети, даряваща най-ценното от своя опит на младата Лоти. Представям си се толкова живо: строга, но справедлива, мъдра, но разбираща — като Дъмбълдор в историите за Хари Потър или мистър Мияги в „Карате кид“.

Но, разбира се, не бива да отивам прекалено далече, овладявам бързо фантазията си. В края на краищата Лоти си няма представа коя съм, така че е важно да не изглежда все едно знам всичко. Имам предвид, няма да се изтъпанча пред нея и да й връча списък с неща, които трябва и които не трябва да прави. Не, просто ще й подметна небрежно някои нещица, нежно ще я поведа в правилната посока, ще й дам приятелски съвети. Нищо драматично.

Шестнайсета глава

Добре, трябва да си направя списък.

Малко преди девет на следващата сутрин, преди срещата ми с журналиста от „Гардиън“, се запътвам към аптеката. Въоръжавам се с кошница и тръгвам по пътеките на лов за най-хубавия чифт пинцети.

Ако искам да направя всичко както трябва, не бива да пропускам нищо, затова просто нахвърлям няколко реда на един лист. Нищо свръх важно, просто някои от нещата, за които се сещам на първо четене. Ето например най-най-първото:

В никакъв случай недей да правиш секс с Били Романи.

Не ми пука колко е готин. Колко е чаровен. Какви удивителни неща прави с езика си. (Добре, Шарлот, край със спомените.) Той е и лъжец, измамник и разбивач на сърца.

Инвестирай в някакъв имот.

Мотото на баща ми винаги е било: „Купувай, не наемай.“ Разбира се, не го послушах. Може би сега ще послушам себе си.

Най-добре инвестирай в някое от следващите неща: „Старбъкс“, „Гугъл“, „Ютюб“.

Да си призная, това е малко нереалистично. Особено като се сещам, че преди едвам избутвах с парите до края на месеца. Освен това не съм сигурна, че тези компании ги имаше тогава. Но все пак е важно да…

Мисли мащабно.

Нямам предвид само знаеш какво. Макар, разбира се, това да е важно, разсъждавам сънливо. Умът ми се лута във всички посоки, затова се отърсвам и поглеждам надолу към списъка си. Така, къде бях? А, да.

Започни да отделяш за пенсионния си фонд.

Така де, трябва да приключа с досадните финансови въпроси, за да мога да премина към истински важните неща.

Стигам до щанда с пинцетите и избирам един суперпрофесионален чифт, направени от индустриално подсилена стомана със „заострени краища“. Ето…

Почисти веждите си.

Вижте, нямам нищо против гъстите вежди, но едно е да имаш симпатично гъстички веждички като Брук Шийлдс в „Синята лагуна“, а съвсем друго — една обща вежда като Ноел Галахър. И докато сме още по темата за окосмяването…

Оформи бикини линията си.

Знам със сигурност, че за първи път си направих коламаска там долу, когато бях на трийсет. Помня го, защото беше толкова болезнено, че все още съм емоционално травмирана и се разтрепервам при спомена. Което означава, че в онзи район приличах на германска туристка. Nicht gut14.

Пъхам в кошницата няколко депилатоара и продължавам.

Има такова нещо като прекалено много грим, затова разкарай сребристите сенки.

Щом стигнахме дотук…

Зарежи пяната за коса.

Тупирането не ти придава хубав вид. Никога не се е получавало. И никога няма да се получи.

Не се опитвай да изсветлиш косата си с лимонов сок. Не върши работа и привлича оси.

Започни да правиш упражненията за тазовите си мускули още сега.

Спомняте ли си съвета на Ванеса? Кегелите са като обувките — никога не са в повече.

След като вече съм се сетила за това, спирам между пътеките и правя няколко. Изведнъж забелязвам, че съм точно до секцията със слънцезащитните продукти. И както казах преди…

Използвай МНОГО слънцезащитен крем.

Мятам няколко огромни туби с фактор 45. После още няколко. По-добре да си малко по-подсигурен, отколкото кожата ти да е повредена от слънцето.

Изхвърли клиновете със змийски шарки и бягай на далече.

Да, тъжно, но истина. Миналата вечер открих уличаващи доказателства: снимка, на която съм обвита в плътно прилепнал лъскав клин със змийски шарки. И мноого плитък — пъпът ми се вижда! Думата „усмъртителен“ дори не е близко до това, което ми идва наум.

Откажи се от пътуването до Сицилия през 1998 г.

Валя цяла седмица и бях принудена да се тъпча пица и gelato15. Всъщност май не бива да се отказвам от пътуването.

Стигам до края на пътеката и минавам към следващата. Има още няколко неща, които не съм открила и изведнъж забелязвам рядък вид: продавач-консултантка.

— Извинете?

За секунда си мисля, че тя ще се направи, че не ме е забелязала и ще изчезне някъде — малко като кокера на Ванеса, когато го хванеш да се излежава на дивана, — но в последната минута явно момичето променя мнението си.

— Да? — казва вежливо. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търся лепенки „Никорет“?

Което ме води до следващата точка…

Спри да пушиш.

— О, разбирам — кима тя. — За да спрете цигарите?

— О, не, аз не пуша — отговарям бързо.

След нейния объркан поглед обаче осъзнавам, че това май не беше най-правилният отговор.

— Имам предвид, че не пуша повече — поправям се веднага.

Момичето продължава да ме гледа неразбиращо.

— Ъъъ, съжалявам, не разбирам…

Добре дошла в моя свят, мисля си аз, и премествам кошницата си в другата ръка. Доста неща взех и е наистина тежка.

— Не ви препоръчвам да използвате никотинови лепенки, ако нямате проблеми с отказването от тютюнопушенето.

О, божичко, сигурно ме мисли за някои от онези хора, които се друсат със сироп за кашлица.

— Да, разбира се — съгласявам се с най-отговорния си глас. — Естествено, че нямам. Тоест, имам. Всъщност, ще имам.

Мамка му! Закопавам се все повече.

Продавачката ме поглежда внимателно, после явно решава, че не е нейна работа, и казва:

— Никотиновите лепенки са при лекарствата, вляво.

— О, благодаря ви.