Честно казано, в момента нямам идея, но кимам разсеяно и се опитвам да се сетя. Ровя се из паметта си, в главата ми е доста объркано, но знам, че отговорът ей сега ще се появи…

— Знаеш ли, имам билет за двама, ако искаш да дойдеш. Приятелката ми Неса щеше да бъде с мен, но вместо това ще излиза с Джулиан — тя завърта превзето очи и се усмихва. — Той е новото й гадже и тя е напълно полудяла по него.

Внезапното й предложение ме кара да се сетя колко дружелюбна бях някога. Тъкмо се бях преместила от Йоркшир в Лондон и градът още не ме беше променил. Сега, десет години по-късно, съм много по-затворена и не говоря с непознати. Лондон прави такива неща с хората.

— Благодаря ти, но мисля, че ще бъда заета тази вечер — отвръщам, поклащайки глава. Да видя самата себе е доста лудо, но два пъти ще бъде… Не мисля, че психиката ми ще понесе повторение на случката.

— О, колко жалко — кима тя съчувствено. — Аз нямам търпение. Падам си по вокала.

— Вокалът?

— Били Романи — въздиша Лоти замечтано.

Щом произнася името, изведнъж лицето му засиява пред мен като „Оксфорд стрийт“ на Коледа и усещам как застивам. Не съм чувала това име от години, бях го изхвърлила от ума си, но сега си спомням всичко. Някога си падах по Били Романи в продължение на месеци и когато най-накрая прекарахме една нощ заедно, реших, че това е началото на голямата ми любов.

За около два дни. Докато открих, че за него това е било само поредната авантюра и вече е преминал към друго момиче и…

Отново ме пронизва онази болка. Както и да е, подробностите не са важни. Достатъчно е да кажа, че навремето сърцето ми беше разбито, но, разбира се, се възстанових и никога повече не си позволих да се замислям за него и за случилото се помежду ни. Е, може би само понякога, изключително рядко, съм се чудела какво ли щеше да бъде, ако нещата с нас се бяха развили по друг начин.

Но това не се случи и аз съм доволна. Няма да задълбавам. Беше толкова отдавна. Преодолях го.

— Толкова е талантлив, не мислиш ли? — пита ме Лоти ентусиазирано.

— Ами, да… в известен смисъл… Има талант да бъде пълен задник.

Някакъв блед спомен ме пронизва. Чакай малко. Не спах ли с него точно след един концерт на групата? Изпитвам съжаление за миналото. Господи, само ако не бях спала с него! Ако някой ме беше спрял…

Хрумва ми една идея и виждам пред себе си нова възможност.

Не, не мога. Не е възможно.

Мога ли?

Сякаш някой си играе с мозъка ми. Допреди минута исках всичко да стане отново нормално, тази налудничава история да свърши, но сега… Колебая се, стомахът ми се свива нервно, докато решавам какво да правя. Знам го, още преди да изговоря думите.

— Всъщност може би няма да съм чак толкова заета… — чувам как някой казва. А, да. Аз.

Може и да не знам защо или как се случва това, но едно нещо е сигурно: ако отида на онзи концерт, мога да спася себе си и няма да ми разбият сърцето.

Развълнувана от това, което ми предстои, се усмихвам решително на Лоти.

— Е колко искаш за билета?

Петнайсета глава

Тази вечер си легнах и сънувах най-странния сън. Аз съм с Кристофър Лойд, побъркания учен от „Завръщане в бъдещето“, и двамата караме по магистралата с „Делореана“. Само че не пътуваме със скоростта на светлината, а с около осем километра в час заради отклонението. После колата ни се превръща в стария ми „бръмбар“ и тъй като Кристофър Лойд е американец, той не може да кара на ръчна скорост, затова си сменяме местата.

Когато обаче сядам отново, вече не съм в колата, а в „Уелингтън“ и до мен не седи лудият учен, а Суки и държи пред лицето ми огледало, за да видя щетите от слънцето. Когато виждам отражението си обаче, забелязвам, че кожата ми е гладка, без бръчки и изведнъж осъзнавам, че няма огледало. Това съм аз на двайсет и една години.

И се пека на слънце. Без слънцезащитен крем.

И тенът ми става все по-тъмен и по-тъмен, и по-тъмен и аз се опитвам да спра, преди да се превърна в стара кожена чанта, но не слушам какво си казвам сама. Пуша цигари и пия сайдер и пея заедно с Били Романи.

Чакай малко, сигурна ли си, че това е сън, Шарлот?

Отварям очите си, повдигам маската си и поглеждам будилника — 2 часа. По средата на нощта е и съм напълно будна. За момент просто си лежа и гледам как стрелката се мести — 2.00, 2.01, 2.02… Умът ми постоянно превърта картини от случилото се в бара, отново и отново, и отново…

Добре, достатъчно. Трябва да ставам за работа след по-малко от пет часа. Имам нужда от сън, иначе ще бъда скапана през деня. Чувствам се притеснена. Нищо не може да попречи да заспиш повече от осъзнаването на факта, че трябва да заспиш.

Слагам си отново маската за очи и забивам глава във възглавницата. Просто трябва да се отпусна. Да не мисля. От уредбата звучи диска с океански звуци и слушам как вълните се разбиват в брега, разбиват се, разбиват се…

Тази възглавница е прекалено гореща. Обръщам я и поставям бузата си на по-студената страна. А, така е по-добре. Затварям отново очите си и се опитвам да заспя.

Ох, освен това е и на бучки. Облягам се на лакът, удрям възглавницата с юмрук и започвам да я бъхтя, за да ги разбия. Така, вече е друго нещо. Време за сън. Завивам се през глава. Дискът още звучи и стаята е пълна с ритмични нежни звуци, овлажнителят разпръсква ароматна пара. Ей сега ще потъна в блажен сън.

Само че първо трябва да се настаня удобно. Обръщам се на една страна, после на друга, после пак се завъртам. Господи, на мен ли ми се струва, или тук наистина е много горещо? Отхвърлям завивката си и се оставям на свежия въздух. Ммм, така е по-добре. Много, много по-добре…

Макар че сега пък на краката ми е леко студено. И да не би да става течение? Всъщност знаете ли, наистина ми е хладно. Мятам си отново завивката и в знак на компромис оставям половината си тяло навън. Добре. Перфектно.

Лежа спокойно и се концентрирам върху изчистването на съзнанието си, трябва да изпразня ума си, да не мисля за нищо… Като например за себе си с гъсти вежди, дълга рошава коса и тези ужасни сребристи сенки, за които напълно бях забравила. Или как пуша, пия и се пека на слънце и на практика правя всичко, което е вредно за мен. Или как си падам по тъпи загубеняци като тъпия Били Романи.

А, божичко, няма смисъл! По принцип заспивам трудно, но сега, с цялата тази лудница, кипяща в главата ми? Никакъв шанс. Мога да почета малко. Запалвам нощната лампа, изправям се в леглото и се протягам за новата си книга за самопомощ, „Стрес е дума с пет букви“. Отварям на втора глава: Отпуснете ума си. „Вървите из красива гора. Слънцето грее. Птичките пеят и прелитат изящно над главата ви. Повдигнете лицето си към небето, взрете се в него, представете си, че сте птичка.“

Птичка? Какъв вид птичка? Така, бих искала да съм орел. Не, не мога да съм орел — те не пеят. А врабче? Не, прекалено досадни са. Червеношийка? Добре, ще бъда червеношийка.

„Представете си, че политате високо в небето, все по-високо и по-високо.“

Колко високо? Не обичам височините. Завива ми се свят. Всъщност въобще не си падам по летенето, особено след онзи ужасен полет, когато се прибирах от Испания. Турбуленцията беше кошмарна. Всички в самолета пищяха, дори стюардесите. Мислех си, че ще умра…

Добре, това е. Разкарай се!

Затварям книгата и я пускам на земята. Не се получава, не мога да се отпусна, прекалено съм нервна. Само преди няколко дни живеех напълно нормалния си живот, главата ми беше пълна с напълно нормални неща като крайни срокове, вечери с Майлс, излишните килограми, които натрупах от Коледа насам, но сега всичко се преобърна с краката нагоре и вече не съм сигурна кое е истина и кое не.

Освен стреса, за него съм сигурна, че го имам.

Измъквам се от леглото, нахлузвам чехлите, мятам халата си и се запътвам към кухнята. Неспокойна съм, слагам чайника на печката и искам да си сипя и чаша соево мляко, затова посягам да отворя хладилника, но изведнъж се спирам. Хладилникът ми е онези големите, американски тип, на който са залепени разни неща — разни бележки със стара дата, снимки на Руби и Сам, няколко рецепти, изрязани от списания, които все се каня да пробвам, и магнитчета с мъдри мисли като „Не е важна целта, а самият път“ или „Жените са като пакетче чай: не знаят колко силни са, докато не ги потопиш в гореща вода“ (Елеонор Рузвелт). Това последното ми е от Ванеса.

Само че в момента не гледам тях. Забелязвам една стара снимка, наполовина скрита под картичката, която мама и татко ми изпратиха от почивката си в Турция. От онези групови снимки, на които всички са подпийнали и развеселени. Свалям я от хладилника и се вглеждам по-отблизо в нея. Малко е повредена от слънчевата светлина, цветовете са избледнели, някои детайли се губят, но лицата на хората все още личат ясно.

Усмихвам се с носталгия. Ето ме и мен, в ъгъла, с тези кошмарни сребристи сенки за очи, а до мен е Ванеса. Облечена е в черно, както винаги, прегърнала е Джулиан, който прави зайче над главата й. Тези двамата винаги се шегуваха тогава, мисля си с умиление, обръщам снимката и поглеждам датата на гърба. „Купонът по случай двайсет и втория ми рожден ден.“ Леле, какво съвпадение. В петък ще стана на трийсет и две, което означава, че снимката е правена точно преди десет години. Отново я поглеждам, опитвам се да извадя от паметта си подробности за прекарването ни, но не се сещам нищо повече. Беше толкова отдавна, че съм забравила всичко.

Чайникът кипва. Сипвам вода върху пликчето чай в чашата и гледам разсеяно как постепенно става тъмнокафява. Умът ми вече е потеглил в друга посока. Какво още съм забравила? Кой друг се е изплъзнал от паметта ми? Колко още ужасяващи в цветово отношение гримове услужливо съм заличила от спомените си?

Обхваща ме изненадващ импулс, оставям чая, грабвам фенерче от едно от кухненските чекмеджета и отивам в коридора. Там има малка преградена ниша под стълбите, която използвам за склад. Отварям вратичката и надниквам вътре. Прашно е и има няколко доста големи паяжини. Бъъъър, ужасно ме е страх от паяци. Поемам дълбоко дъх и се опитвам да си спомня нещата, които прочетох в „Усети страха и го направи въпреки всичко“, за това, как да преодоляваш страховете си. Дори ако те са във формата на нещо черно и с осем космати крака.