Александра Потър - Ако върнеш времето назад

О, кого заблуждавам? Не ми пука за скапаната риза. Просто се опитвам да не мисля за незначителния факт, че разговарям с момиче, облечено в късо горнище и със сребристи сенки на очите, което просто ей така, някак си случайно съм аз, преди десет години.

Поглеждам към нея, потръпвам и за малко да се строполя на земята. Да, това дава съвсем нов смисъл на израза „да си говориш сам със себе си“.

— Просто беше малко шокиращо — казвам, опитвайки се да звуча съвсем небрежно, докато в момента ми се струва, че светът се е обърнал с краката нагоре и се клатушкам на ръба му. Така де, ако има някакъв ръб, там съм. А трябва да се преструвам, че всичко е напълно нормално. — Но не е голяма работа — поправям се бързо и се засмивам прекалено високо.

Отсреща обаче няма никаква реакция. Моето по-младо Аз се е втренчило в мен, гладкото й чело, без нито една бръчица, е напрегнато. Сякаш мисли за нещо много, много сериозно. Като че ли нещо я притеснява. Като че ли…

Разбира се! Защо не ми хрумна преди?

Тя ще ме разпознае.

Мисълта ме пронизва като светкавица и решавам, че трябва да се стегна. Тя със сигурност ще бъде толкова шашната, колкото съм и аз, а може би дори повече. Всъщност вероятно ще се наложи да я успокоявам, да бъда по-зрялата. Да действам като по-голяма сестра. Да й кажа да не се безпокои. Че всичко ще бъде наред и няма нужда да се паникьосваме. Че ще измислим нещо.

Тя отваря устата си да каже нещо, а на мен ми се приисква да я прегърна, да сложа ръце на раменете й и да й кажа „Така, така, спокойно…“

— Сол.

А може би ще избухне в сълзи, ще се разридае, ще получи някакъв пристъп…

Чакай малко. Какво каза?

— Сол? — повтарям аз.

— Да, сол. И бяло вино — кима момичето в посока на ризата ми. — Сигурна съм, че ще излезе, макар че все пак ще трябва да я накиснете първо в гореща вода — добавя и ми се усмихва извинително.

Какво? Не ме разпозна? Не знае коя съм аз? Гледам я невярващо. Трябва да ме познае! Аз съм тя. Имам предвид, тя е аз. Искам да кажа, ние сме един и същи човек. Мамка му, объркващо е.

— Мисля, че сме се срещали и преди — опитвам се да я насоча към идеята.

Може би е във фазата на отричането. Както бях и аз в началото.

— Така ли? — накланяйки глава тя ме оглежда от главата до петите и направо може да се види как се напряга да се сети.

— Не, не мисля.

Преглъщам трудно и си поемам едвам дъх.

— Аз съм, Шарлот — прошепвам, навеждайки се по-близо до нея.

Тя отваря уста изненадано и се хваща за гърдите.

Знаех си. Най-накрая.

Изпъвам се и се подготвям да й обясня всичко. Със сигурност ще има много въпроси как, защо, кога, какво. Което ще е голям проблем, защото не знам отговорите. Няма значение, все ще измисля нещо. Както направи Ванеса, когато Руби я попита защо татко има „нещо“ между краката си и тя й каза, че това е опашка — като на Джордж, техния кокер шпаньол. Доста вдъхновяващо, трябва да призная. Макар че не знам какво ще направи татко, ако Руби го помоли да размаха опашката си.

— О, какво съвпадение — ахва младата Шарлот и на лицето й грейва усмивка. — И аз се казвам така. Но приятелите ми ме наричат Лоти.

Никакъв признак, че ме е познала. Нищо. Сякаш съм напълно непозната.

Гледам я объркано. Как е възможно? Освен ако това не е някакъв налудничав сън и след като се ощипя, ще се събудя и ще намеря Боби Юинг13 под душа. Или нещо подобно.

Ощипвам се. Не, още съм тук. Или трябва да кажа, и двете сме още тук.

— Съжалявам, не съм добра физиономистка, особено след няколко питиета — тя посочва към празната си чаша, разсмива се високо и се вижда, че устата й е пълна със „сребърни“ пломби.

Божичко, и това съм забравила. Подмених ги всичките преди около пет години, след като прочетох статия за отровния живак в старите амалгами и се бях побъркала по темата. Освен това предните ми зъби, т.е. нейните, са стегнати в шини. Сега вече не са, разбира се, а и са много по-бели, защото ги избелих. Всъщност усмивката ми е съвсем различна. Както толкова много други неща…

И тогава в един миг всичко ми става ясно. Мисълта направо ме удря по главата. Нищо чудно, че не ме разпознава — двете изглеждаме напълно различни. И сме напълно различни. Разбира се, че за нея съм непозната. Тя още не ме познава. Мен, жената, в която ще се превърне в бъдещето, след десет години. Която вече не обича да й викат Лоти, а предпочита Шарлот, защото звучи по-улегнало и зряло. Която няма амалгамни пломби, дълга тъмна коса, гъсти вежди и явен йоркширски акцент. Ние вече не сме един и същи човек: аз не съм вече тя, а тя още не се е превърнала в мен. Ние сме две напълно различни личности.

Имам предвид, божичко, нима тя прилича на мое копие! Поглеждам я вече с други очи. Моето по-младо аз носи късо горнище, от което гърдите й направо ще изскочат. Съвсем машинално закопчавам горното копче на ризата си. Леле, забравила съм, че като по-млада бях доста по-пълна и отпусната, но никак не е чудно, защото тогава не правех никакви упражнения и ядях боклуци. Сега работя сериозно върху себе си и внимавам какво ям и изглеждам и се чувствам много по-добре.

— Ъъъ, хубаво… горнище — отбелязвам аз, тъй като тя улавя погледа ми.

— Благодаря, сама си го уших — отвръща моето по-младо Аз гордо.

Да, знам. От кърпа за глава, сещам се и леко потръпвам, като си спомням как едно време смятах, че е страхотна идея. Десет години по-късно ми се струва, че това е все едно да дойда в бара, облечена със салфетка. Сериозно, какво, по дяволите, съм си мислела? Аз съм практически гола.

— Не ти ли е, ъъъ…, малко хладно? — питам я, устоявайки на желанието да грабна нечие яке и да покрия раменете й.

— Хладно? — засмива се момичето. — О, въобще не. Всъщност тук е доста горещо.

После започва да си вее с подложката за бирата, за да се охлади; на китките си носи множество гривни, които започват да дрънчат шумно и тогава…

Замръзвам. Гривните не са единственото нещо, което се тресе по нея. Горнището е направено от много тънка кърпа и… Божичко, това зърно ли е? Внезапно осъзнавам две неща: първо, че не нося сутиен, и второ, че магически съм се превърнала в майка си.

Така. Това вече е прекалено. Махам се оттук. Грабвам чантата си и се каня да си тръгна.

— Сигурна ли си, че не искаш друго питие? — пита ме Лоти и ме последва във вътрешността на заведението.

— Не, благодаря. Трябва да вървя — поклащам глава и соча към вратата.

— Ами, добре тогава — отвръща тя и се запътва към бара. Чувам я как си поръчва половинка сайдер.

Обхваща ме неочаквана носталгия. Преди сайдерът беше любимото ми питие, но след това вкусът ми стана по-изискан и започнах да пия качествено вино. Спирам за момент и се заглеждам в Лоти. Тя си играе с косата си, докато чака питието си, и си говори с човека до нея на бара, докосва разсеяно обиците си, смее се на някаква шега, дъвче ноктите си, прави физиономии и сменя настроението си светкавично.

Гледам я като омагьосана. Това е най-странното чувство, което съм изпитвала. Донякъде е както когато се прибирам при родителите си и те изваждат старите семейни видеокасети и всички сядаме на дивана и се смеем на смешните дрехи и прически. Някак сюрреалистично е. Наистина ли преди съм носила толкова къси поли? А тази голяма, бухнала коса? Чакай малко… Гледам как мъжът до нея й предлага цигара. Аз пуша?

Дълбоко в мен един глас ми казва да се махам оттук колкото се може по-бързо. Давай, изчезвай! Лесно е — просто се обърни, метни се в колата си и се върни там, откъдето дойде. Не спирай, преди да се прибереш на сигурно място, у дома си, да се пъхнеш в пижамата си с чаша бренди и серия на „Сексът и градът“.

Това е гарантираното ми лекарство за всички кризи.

Все пак случващото си е чиста лудост, Шарлот, ЛУДОСТ.

Но и вълнуващо, прошепва ми друг глас, и неочаквано и за мен самата усещам приятен трепет от приключението. Може би няма да ми навреди, ако остана още малко да изпия едно питие. В края на краищата подобно нещо не ти се случва всеки ден, нали?

— Всъщност, Лоти…

Тя поглежда през рамо, вижда ме и се усмихва широко.

— Мислех, че вече си тръгнала.

— Не, още не. Имам малко време за губене. Затова се чудех…

— Боровинков сок, нали?

— Да, моля — отвръщам с усмивка и й подавам един паунд, но тя отблъсква ръката ми.

— Да не си посмяла, това е от мен.

Знам, че няма пари, защото никога нямах пари по това време и след като плаща на бармана сигурно с последните си монети, изпитвам внезапен прилив на нежност към нея, т.е. към самата себе си. Което е вече свръхстранно, но карай да върви. В момента свръхстранното ми се струва напълно в нормата.

— Опитай се да не го разлееш този път — пошегува се Лоти, подавайки ми сока.

— Благодаря — поемам чашата от нея. — О, между другото — добавям, преди да се усетя, — петната трябва да се накиснат в студена вода.

— А не в гореща? — поглежда ме тя изненадано.

— Не, това ще ги набие повече в тъканта.

— Я виж ти, да не повярваш! — Лоти се смее. — Все още имам много какво да уча.

Усмихвам се и аз.

— Странно, че казваш точно това…