Александра Потър - Ако върнеш времето назад

По дяволите, Шарлот, не трябва да си купуваш питие, ако не го искаш. Просто се обърни и излез. На кого му пука какво ще си помисли този? Просто един барман.

Но вече е прекалено късно. Вече ми подава сока.

— Заповядайте. Един паунд, моля.

Приятно съм изненадана. Е, радвам се да видя, че цените тук все още са така нормални, мисля си, докато вадя портмонето от чантата си. Няма нищо по-ужасно от онези претенциозни, скъпи барове, където ти искат по три и петдесет за едно безалкохолно. Този бар винаги е бил с народни цени.

— Благодаря — подавам парите, вземам питието си и се оглеждам за свободно място. Наистина е доста пълно. Най-накрая забелязвам празна маса и се запътвам натам. Супер! Дърпам стола и тъкмо се каня да се настаня, когато…

Набръчквам нос. Не може да бъде, цигари ли подушвам?

Плътен цигарен дим се понася в моя посока и аз се озъртам, за да видя откъде идва. Да, ето, точно до мен има двойка, която пуши. Вътре! Не знаят ли, че е забранено?

— Ъъъ, извинете? — И двамата поглеждат към мен. — Имате ли нещо против? — казвам любезно и посочвам с ръка към цигарите им. По принцип не съм от хората, които се оплакват от дима, но наистина е лошо за синусите ми. Всъщност не бива да се притеснявам, все пак е незаконно да се пуши в заведенията.

— Разбира се, няма проблем. Вземете си една — казва младежът, усмихва се и ми подава кутията си бяло „Марлборо“. — Искате ли огънче?

О, помислил си е, че аз…

— Не, благодаря ви — поклащам бързо глава. — Нямах предвид, че… — гледам го с недоумение как продължава да си пуши невъзмутимо. — Не понасям… ъъъ, синусите ми… — не мога да намеря точните думи и жестикулирам към лицето си.

— А, сигурно е от летните настинки. Гадост! — кима той с разбиране и дърпа отново от цигарата си.

Обзема ме възмущение. Не мога да повярвам. Как може някои хора да са толкова нагли! Той просто си седи тук и пуши! Това е незаконно и невъзпитано. А когато го помолих да престане, той… те… Край. Това е. Вземам си сока и направо скачам от масата.

— Трябва да излезете в градината. Да се погреете на слънце — съветва ме младежът, сръбвайки от бирата си.

— Да, смятам да направя точно това — отговарям студено, мятам чантата си на рамо и се запътвам към вътрешния двор на заведението.

Отвън градината вече е пълна с хора, насядали около малкото ковани железни маси. Всичко е точно както си го спомням — оживено, шумно, хората разговарят един през друг, мисля си аз, докато си проправям път. И още е толкова приятно. Ярко оцветени кошници със саксии в тях висят по стените и разпръскват аромат, а в ъгъла има красиво кленово дърво. Божичко, спомням си кога го засадиха. Беше само малка фиданка, а виж го сега!

Хъм.

Леко съм разочарована, когато дървото се открива съвсем ясно пред погледа ми. Не е пораснало чак толкова за десет години май. Мислех си, че ще е станало голямо и високо и ще мога да седна под разлистените му клони на сянка. Гледам към него и една мисъл започва да ме тормози. Всъщност, ако не знаех кога е посадено, щях да го взема за млада фиданка.

Е, това само показва колко малко разбирам от градинарство, решавам аз и присядам на една маса под него с гръб към слънцето. По-добре да не рискувам с допълнителни слънчеви увреждания.

Оглеждам се наоколо. Тълпата изглежда почти същата като преди години — много готини, облечени по модата хора в дънки с ниска талия и оскъдни дрешки, разкриващи красив загар, и тези татуировки–ленти по ръцете с келтски мотиви, които бяха толкова популярни през деветдесетте. Радвам се, че не си направих — щях да съм белязана завинаги. А някога си мислех, че са много яки! Смешно, нали?

Оставям чашата си на масата и започвам да ровя из чантата си за мобилния си телефон. Трябва да се обадя на Майлс. По-рано през деня, когато бях при лекаря, той ми остави съобщение — „Нищо важно, просто се обаждам да проверя как си“. Винаги казва така, когато ме търси. В началото на връзката ни мислех, че това е много сладко. И все още го мисля. Само дето щеше да бъде хубаво, ако понякога имаше нещо важно да ми каже. Не плашещо важно. Нещо интересно важно.

Набирам номера му, допирам слушалката до ухото си и чакам да чуя сигнала. Само че не чувам нищо.

Поглеждам екрана на телефона и виждам, че е празен и нямам сигнал. Отново. Раздразнението ми нараства. Вчера се обадих на телефонната компания — към „Ти–мобил“ съм — и се оплаках, а те ми отговориха, че няма проблем с приемането на сигнал в района. Не разбирам. Изваждам и служебния „Блекбъри“, но и при него положението е същото. Няма сигнал. Зяпам го объркано. Какво ми говореше онзи ден Беатрис? О, да, нещо за това как прекалено много хора използват мобилните си телефони. Може би е права, решавам и се озъртам наоколо.

Само че…

Чакай малко. Това е странно. Очите ми минават от човек на човек. Обикновено всички в клубовете и баровете разговарят по телефоните си, държат апаратите си в ръка или пък хендсфрийтата се подават от ушите им, снимат се с камерите си, докато се забавляват с компанията си. Но сега не виждам никой да използва телефона си.

Може би тук не са позволени мобилни телефони, решавам внезапно и се чувствам леко неловко, макар никъде да не виждам такива предупреждения. О, ето, там има няколко души, които говорят по телефоните си. През няколко маси от мен един мъж тъкмо приключва разговора си. Ставам и се приближавам към него.

— Извинете ме, на „Ти–мобил“ ли сте?

— Моля? — поглежда ме той неразбиращо.

— Видях, че говорите по телефона — обяснявам аз, — но аз нямам обхват.

— Ъъъ…, не, с „Водафон“ съм и всичко е наред — отговаря мъжът и оставя телефона си на масата. Леле, сигурно му е от години — моделът изглежда толкова стар! Все пак екранът му свети, за разлика от моите.

— Божичко, това е странно — вече съм съвсем объркана. Изваждам пак телефона си, после и „Блекбъри“-апарата. Не, никакъв сигнал.

— Какво е това? — пита любопитно човекът.

Преставам да натискам безразборно бутоните.

— Моля?

— Това телефон ли е?

— О, имате предвид моя „Блекбъри“?

— „Блекбъри“? — повтаря той името, сякаш произнася чужда дума. — Не съм виждал такова нещо.

— Така ли? — поглеждам го изненадано. Винаги съм смятала, че всеки знае какво е това — все пак дори майка ми е наясно. Макар че все още го нарича „онова там, кажи го де“. — О, ами не са чак толкова невероятни, повярвайте — казвам скромно. — Но са наистина полезни заради имейлите.

— Имейли? — повтаря пак мъжът. — По телефона? — разсмива се и поклаща глава. — Да, бе, да. Откога? Трябва ви компютър и интернет връзка за тях.

Изведнъж отново се появява онова странно чувство. Добре, сега вече този ме занася.

Студена тръпка минава по гръбнака ми и въпреки топлината в градината усещам как кожата ми настръхва от студ.

— Упс, извинете.

Някой се блъска внезапно в гърба ми и прекъсва разсъжденията ми. При удара разливам каквото е останало от сока върху ризата си. По дяволите! Отпред цялата е на огромни червени петна.

— О, божичко, съжалявам, наистина много, много съжалявам! Не беше нарочно — женски глас бързо започва да сипе извинения.

Изваждам кърпичка от чантата си и започвам да се бърша. Ужасно ме е яд. Ризата беше чисто бяла, ленена. Петната никога няма да излязат напълно!

— Мога ли да ви купя ново питие?

— Не, благодаря ви.

За частица от секундата, в която отговарям машинално, усещам, че има нещо странно; нещо в гласа, който ми задава въпроса, ми звучи познато. Замръзвам. Момент. Обръщам се, сърцето ми ще излезе от гърдите ми, дъхът ми е заседнал в гърлото. Защото вече знам кой стои точно зад мен. Още преди да я видя, знам коя е.

Както познавам и този глас.

Погледите ни се срещат. И в един-единствен миг всяка разумна мисъл, която някога съм имала, изчезва и в главата ми остава само едно бяло петно.

Защото това съм аз.