Сторило ми се е. Случва се постоянно с всички хора. И с мен дори. Веднъж ощипах задника на Майлс, докато той беше на опашката за пуканки за някакъв филм. Само дето не беше неговия задник. Принадлежеше на нечий чужд приятел и повярвайте ми, тази някоя не беше никак доволна.

А това, че кара твоята кола?

Съвпадение.

Която е била дадена за скрап?

Не, не е. Татко греши.

И живее в старата ти къща?

По дяволите, какво е това? Разпит? Защо не си затвориш тъпата уста?

Това е. Няма да слушам повече глупости. Напълно вбесена усилвам радиото до дупка, така че колоните в колата могат да гръмнат всеки момент. Което е притеснително, защото звучи Аврил Лавин и няколко души от околните коли ме гледат втренчено, тъй като съм свалила и гюрука и музиката се носи надалече. О, майната му. Какво от това? Ще изслушам песента и ще продължа напред и няма дори да си мисля как тя се блъсна в онази лампа и…

По дяволите! Пак го направих.

Опитвам се да отклоня мисълта си, но умът ми е като немирно дете и не мога да го накарам да си седне на мястото. Преди да се усетя, въпросите се появяват отново. Знам, че има логично, рационално обяснение за всичко. Знам го.

И все пак…

Съмнението проблясва в мен като светкавица на хоризонта и осветява за един кратък миг подозрението, тлеещо дълбоко в мен, което отказвах досега да произнеса на глас.

А ако по някаква странна, налудничава, необяснима случайност наистина съм видяла себе си на онова кръстовище? Ако на отклонението моят свят се сблъсква със света, в който съм все още двайсет и една годишна и карам стария си „бръмбар“ до работа и обратно до вкъщи? И някак си съм успяла да последвам себе си обратно в 1997-ма?

Шарлот, шампанското май те хвана, а? Въображението ми е доста развинтено, мисля си аз, разтривайки врата си. Това не е тъпото „Завръщане в бъдещето“. Това е истинският живот. Не се казвам Майкъл Фокс; и не карам „Делореан“. Аз съм Шарлот, ръководя пиар агенция и карам „бръмбар“. А с трафика в Лондон може да ми се стори, че виждам и много по-странни неща.

Улицата пред мен привлича вниманието ми. Познавам я. Именно по нея завих вчера, когато последвах стария ми „бръмбар“…

Отмествам бързо погледа си. Стига толкова. Какво си мислех? О, да, за глупости. Няма повече да се сещам за това, казвам си и се опитвам да се разсея с други неща. Ще мисля за нещо различно. Как например ще послушам съветите на лекаря ми и ще си взема релаксираща вана, когато се прибера вкъщи. Може дори да си пусна диска, който мама ми прати. И ароматни свещи.

Дали да завия! Отново тихият гласец в главата ми.

Не, разбира се, че не. Отивам си право вкъщи.

Само за десет минутки.

Колебая се, решителността ми се пропуква. Което е нелепо, защото — както казах — това са пълни глупости. Никой не прави така — да кара по някаква улица един ден и да открие себе си такъв, какъвто е бил преди десет години, и още по-нелепо — на следващия ден да тръгне отново натам, за да докаже нещо си. Изведнъж ми става дори забавно.

Освен това нека си представим за секунда, че това е някак си магически възможно (макар, разбира се, да не е), истината е, че нямам желание да налетя на себе си на двайсет и една години — не, много благодаря. Оставих това момиче зад гърба си много отдавна. Защо ще искам да се срещам отново с нея?

Изведнъж сякаш някой натиска копчето „старт“ на касетофон и чувам гласа на Суки: „Осемдесет и пет процента от непоправимите слънчеви вреди се получават преди двайсет и петата година.“ Представям си се на двайсет и една години как се пека без горнище в задния двор на къщата ни, обръщайки се от една страна на друга като прасе, което пекат на шиш.

Добре де, това не съм го казала.

Набивам спирачки, отклонявам се и подкарвам право по улицата, по която си бях обещала никога повече да не тръгвам.



Пет минути по-късно стигам до „Тераса Килмейн“ и вече съжалявам за решението си. Сякаш някой си представя, че прави нещо, а в действителност го прави съвсем друг човек.

А какво всъщност правиш, Шарлот? — появява се тихото гласче отново.

Не мога да отговоря. Честно казано, съм прекалено засрамена. Ще отнеса тази тайна със себе си в гроба! Дано никой никога не разбере какво съм направила. „Какво прави снощи, Шарлот?“ „О, нищо. Просто отидох с колата до къщата, където живеех преди десет години, за да видя дали там живея аз, но отново на двайсет и една години, тъй като асистентката ми каза, че пътуването във времето е възможно и исках да проверя.“

Да, супер забавно. Стрес или не, това ще ме довърши. Забравете пралеля Мари с говорещия й папагал. Ще остана в семейната история на Мериуедър като неомъжената стара мома, посветила се на кариерата си, която изведнъж напълно откачила. Чувам майка си как обяснява: „Ами това можеше да се очаква — тя живееше в Лондон, нали разбирате?“

Приближавам се към номер 39 и оглеждам за оранжевия „бръмбар“. Не, не е сред паркираните коли.

Е, да, какво друго очакваше, идиотко такава?

Чувствам се едновременно облекчена и като пълна глупачка. Има и още нещо… искрица разочарование. Защото колкото и абсурдна да беше цялата тази история, една малка тайна част от мен, която се очарова от свръхестественото и гледа всеки епизод на „Досиетата Х“ (доста си падам по Дейвид Духовни), харесваше идеята това да е възможно. В края на краищата, да си признаем, кой не обича „Пътешественикът във времето и неговата жена“12?

Внезапно мислите ми са прекъснати от нещо съвсем прозаично. Трябва да се изпикая. По дяволите, сигурно е от шампанското на празен стомах. Имам нужда от тоалетна. Веднага!

Потеглям към зеления площад в края на улицата и хвърлям още един поглед за всеки случай на паркираните коли — не защото наистина мисля, че „бръмбарът“ ще е тук, а защото съм си такава. Винаги се връщам от вратата, за да проверя дали съм изключила газта. След огледа доволно се пускам по улицата надолу. Трябва да има някъде наблизо тоалетна…

И тогава си спомням — „Армията на Уелингтън“. Барът тъкмо беше отворен по времето, когато живеех на тази улица, и с Ванеса бяхме редовни посетители. Някъде тук беше. Давам сигнал, че ще отбивам. Мисля, че е вляво. Всъщност не, май вдясно. Поколебавам се за момент, но пикочният ми мехур ми дава сигнал, че трябва да побързам.

По дяволите, къде си?

След това ми идва вдъхновението. Просто трябва да напиша името на бара в джипиеса си, мисля си горда от бързата си реакция. Идеята е брилянтна. Ще получа точни указания. Просто трябва да напиша…

Това е странно.

Гледам екрана на джипиеса — няма сигнал. Натискам безразборно няколко бутона с надеждата, че нещо ще се появи, но няма никакви признаци, че системата ще се върне към живот. Разтърсвам я, което е обичайният ми „научен“ подход към всякакъв вид техника, и, колкото и да е изненадващо, обикновено ми върши работа.

Но не и този път. Екранът остава абсолютно празен.

Мехурът ми направо ще се пръсне. Трябва да пикая! По дяволите! Барът е някъде тук. Просто ще се опитам да си спомня. Ще поема вляво по улицата, която обикаля около църквата. Да, изглежда ми познато. Сега трябва да е вдясно… Завивам още веднъж. Не, не е тук. Ами на следващия ъгъл?

Завивам вдясно и изпитвам огромно облекчение, защото забелязвам познатата табела на заведението. Ура! Ето го, „Уелингтън“. Паркирам бързо и се втурвам вътре. Леле, тук нищо не се е променило, мисля си, обзета от лека носталгия, влизайки в старото свърталище. Същите протрити дъски на пода, същите дървени маси и столове, същата почерняла от огъня камина, същата черна дъска, на която с тебешир са изписани днешните специалитети, и обширното меню с вина, което си спомням, че през 1997–ма беше абсолютна новост.

Уау, това наистина си е пътуване във времето.

Забелязвам какво съм си казала и се усмихвам вътрешно. Случайно използвах този израз, разбира се.

Въпреки че е все още доста рано, барът е пълен с хора, отбиващи се тук след работа да пийнат по едно. Пробивам си път през тълпата, извинявайки се постоянно, и се затичвам надолу по стълбите към тоалетните, които все още са на същото място. Мислено благодаря на вселената за това постоянство и се вмъквам в една празна кабинка.

Добра работа ми свършиха тези упражнения за стягане на тазово дънните мускули. Божичко, какво облекчение.

Излизам от кабинката и отивам да си измия ръцете в другото помещение. И то не се е променило въобще. Докато се суша под вентилатора, се поглеждам в огледалото. Сигурно съм го правила хиляда пъти, когато бях на двайсет и една години — да проверя дали косата ми е добре, дали червилото ми е наред, очната линия… И сега, десет години по-късно, пак съм тук. За момент спирам и се отдавам на размисъл. Странно е. Толкова много неща се случиха оттогава. Животът ми е вече напълно различен, аз съм напълно различна и изглеждам напълно различна… Всичко е толкова променено, че ми е трудно да си спомня и да си представя каква бях тогава.

Вратата се отваря и в тоалетната влиза друго момиче. Откъсвам поглед от отражението си, хващам вратата, преди да се затвори, и поемам обратно по стълбите. Възнамерявам направо да изляза от заведението и да се прибера вкъщи. Това е обаче, преди да уловя погледа на бармана с прихванатата на опашка коса.

Той ме гледа въпросително.

— Всичко наред ли е?

Чувствам се като крадец, хванат на местопрестъплението. На мен ли говори?

— Ъъъ… моля? — питам аз невинно.

— Тоалетната — казва барманът и продължава да се взира в мен с онзи поглед, който казва: „Знам какво правиш. Влизаш тук, за да ползваш тоалетната, без да си купиш питие. Какво си мислиш, че е това място? Обществен клозет?“ Повярвайте ми, познавам този поглед.

— О, да, благодаря — усмихвам се смутено.

— Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Само сок от боровинки, ако обичате — чувам се изненадано как казвам.