Умът ми се задвижва с обичайните си 160 километра в час, обръщам се и прегръщам отново възглавницата си.

25 секунди.

Като се замисля, няма да имам време да пазарувам. По-добре да ядем навън. Няма проблем. Тъкмо ще имаме извинение да пробваме новия ресторант в края на моята улица. Отвориха го преди няколко седмици и ми се иска да го видя.

20 секунди.

О, Господи, изведнъж се сещам: днес е рожденият ден на татко.

Сърцето ми спира. Мама ми остави три съобщения миналата седмица, за да ми напомни, и аз пак забравих. Дори не му изпратих картичка. Татко ще се притесни, ако не получи поздравителна картичка по пощата. Миналата година му изпратих картичка по имейла, тъй като — както обикновено, имах много работа, но когато му се обадих, беше доста сдържан и тих и мама взе телефона и започна да ми говори разни дреболии.

15 секунди.

Стомахът ми се свива. Добре, Шарлот, не се паникьосвай. Ще получиш обрив на гърдите и ще трябва да ходиш цяла седмица с поло като Даян Кийтън в „Невъзможно твой“. Ще се обадя в магазина за цветя и ще поискам експресна доставка. Какво като е мъж? Всеки харесва цветя, нали? Ще помоля да направят букет с предимно мъжки тонове или нещо подобно.

10 секунди.

Дали имат цветя в тъмносиньо?

5 секунди.

Така. Време е за ставане.

Надигам се на лакти и махам предпазителя си за уста. Според зъболекаря ми нощем скърцам със зъби и ги трия един в друг каза ми, че ако не нося предпазителя, накрая ще изтъркам зъбите си до корен и ще приличам на Шейн Макгоуан от „Пукс“3!

И, той не ми каза точно това, просто защото не знае кой е Шейн Макгоуан, нито кои са „Пукс“. Това обаче няма значение. Пак трябваше да си направя този предпазител, който ми струваше над хиляда паунда. Ванеса, най-добрата ми приятелка, каза, че съм луда. Според нея трябваше да спестя парите за някоя почивка, за да се отпусна и да се позабавлявам.

Настина обичам Ванеса, но всъщност тя е лудата. Почивка! Сякаш имам време за това. Освен това аз правя много неща, с които се отпускам и забавлявам. Например, „Пилатес“. Е, и тук малко преувеличих — ходила съм само веднъж и заспах по време на упражненията на постелката, — но имам намерение да ходя редовно. Правя си и вани с ароматни свещи, лавандулово масло и чаша совиньон блан. Признавам си, че последния път беше доста отдавна; напоследък просто си вземам бърз душ, докато си бръсна краката, но все пак се брои. А и имам диска за релаксация на Пол Макена, който мама ми изпрати. Някъде тук е. Сигурно в чекмеджето.

И определено ще го изслушам, когато имам свободна минута…

Да, знам, не отговарям точно на представата за спокоен и релаксиращ човек, но кой е такъв в днешно време? Все пак ръководя цяла агенция. Имам ипотека, отговорности и торбички под очите, за които трябва да се погрижа. Вече не съм на двайсет и една години.

И слава богу!

Тогава живеех под наем в една стая, работех безсмислена работа и бях винаги без пари. Сега имам собствена успешна агенция за връзки с обществеността, прекрасен апартамент в зелената част на Западен Лондон и един от новите маневрени фолксвагени „Бръмбар“4. Ям редовно по ресторанти и мога да си позволя да си купувам дизайнерски дрехи и да ходя на скъпи почивки.

Не че го правя, тъй като все нямам време, но ако поискам, мога да отида навсякъде.

Дори си имам личен треньор.

Като стана дума за него… Най-накрая се измъквам от леглото, събличам меката си пижама, навличам гимнастическия екип и отивам бързо до прозореца. Дърпам завесите и вдигам щорите. Навън все още е тъмно и за момент спирам, за да погледна тихите, спящи улици.

На трийсет и една съм и имам живота, за който винаги съм мечтала.

Звънецът на входа прекъсва мислите ми и аз се отдръпвам от прозореца.

„Влез“, казвам по домофона, изтривам съня от подпухналите си очи и се запътвам да отворя вратата.

Втора глава

Един час по-късно след изтощителен крос из парка и около милион подскока с редуване на разтваряне на ръце и крака Ричард, личният ми треньор, ме напъжда към апартамента ми. Той е служил в Териториалната армия и му харесва да ме гърчи и притиска сериозно.

За съжаление с тези думи нямам предвид, че аз се гърча под него, облечена в изкусително оскъдно облекло, а че, останала без дъх, съм навряла лице в чакъла, докато той ми крещи да направя още петдесет лицеви опори.

— Добре, Шарлот, защо не вземем на спринт последните сто метра, а?

Повярвайте ми, имам доста причини защо да не го направим, но Ричард вече е дръпнал пред мен стремително с цялото си великолепие на високото си метър и деветдесет и изтъкано от мускули тяло и пред себе си виждам само стегнатия му в черни къси шорти задник. Надигам се и тръгвам след отдалечаващата се гъвкава фигура, като не мога да откъсна поглед от здравите му прасци.

— Хайде, не се отпускай. Напълни дробовете. Повдигни коленете. Давай, давай, давай!

Кълна се, Ричард има най-големите мускули на прасците, които съм виждала. Очевидно, докато е бил в армията, е тичал стотици километри с екипировка на гърба си, по-тежка от мен самата. Което винаги ми се е струвало утешителна мисъл — просто ей така, в случай че някой ден колабирам и се наложи той да ме занесе вкъщи. Или нещо подобно.

Най-накрая го настигам пред апартамента си.

— Ще се видим следващата сряда — все още тичащ на място, Ричард ме пляска по гърба и аз почти залитам.

— Да, сряда, по същото време — отвръщам бодро с широка усмивка и отварям външната врата.

— Не забравяй да разгряваш тези мускули — провиква се той, събира ръцете си зад гърба си и без усилие опъва лактите почти на нивото на раменете си.

— Няма — усмихвам му се за последно, преди да вляза вътре. Затварям вратата и се строполявам незабавно на пода.

Правя това три пъти седмично. Когато бях по-млада, не ми пукаше въобще, но сега съм по-мъдра и знам, че е важно да се поддържам във форма. Макар че точно в този момент „във форма“ не са точно думите, с които бих описала как се чувствам. Бих избрала нещо малко по-различно. Като „изтощена“ или „в агония“.

С лееща се по лицето ми пот лежа просната на пода и се чувствам напълно изпразнена от съдържание, като очертана с тебешир човешка фигура на сцената на местопрестъпление. Мисля само как да задържа дъха си да не излезе завинаги от тялото ми.

Разбира се, в някои сутрини предпочитам да си остана в леглото и да се излежавам, но също така ми харесва и да си влизам в дънките. Освен това, както казва Ричард, упражненията са от съществено значение, за да бъде здраво сърцето. Поставям ръка на мястото, където би трябвало да се намира моето. Там е. Бие толкова силно, сякаш ще избухне всеки момент.

Не че ще стане. Все пак сърцата не избухват просто така, нали?

Поглеждам към пулсомера си. Господи, доста удари в минута, не е ли така? Усещам лек пристъп на безпокойство. И наистина оставам без дъх.

Сещам се за сцени от медицинските сериали, в които човекът припада и хубавият доктор вика „Дръпнете се!“, грабва дефибрилатора и пуска два силни електрошока в гърдите му.

Притеснението ми нараства. О, господи, нали няма да получа сърдечен удар? И то на рождения ден на татко! Вече съм ужасена. Ако умра, той никога повече няма да може да го празнува. Вместо да се забавлява с приятелите си в кръчмата, ще трябва да плаче на гроба ми, тъгувайки за загубата на единствената си дъщеря.

Шарлот, стига! Стегни се! Не ставай смешна. Трябва да имаш сърцебиене, това е идеята. Току-що тренира. А тренировката е нещо добро за тебе. Надигам се от килима и за момент се поглеждам в огледалото. Лицето ми е покрито с яркочервени петна, очите ми са кървясали, а косата ми се е сплъстила на главата като потен шлем.

Ох!

Добре, както и да е, не мога да стоя тук цял ден — трябва да се приготвя за работа. Автоматично поглеждам към часовника на масата в хола, за да видя колко е часът. Имам много часовници. Ванеса винаги ми се подиграва и нарича апартамента ми „Швейцария“, но въпреки това колкото и да се старая, все закъснявам. Това е, защото графикът ми е настина много запълнен. Нямам време просто да се „отпусна“, както тя обича да казва.

Събличам потния си екип по пътя към банята и влизам под душа. Ванеса не е права, не може да казва, че никога не си почивам. Разбира се, че го правя. Винаги, когато имам прозорец между ангажиментите си, вмъквам в графика си нещо за релаксация. Проблемът е, че май никога нямам такива прозорци…

Добре. Грим? Перфектен и все пак „естествен“. Тук.

Коса? Права, но закачливо извита в краищата. Тук.

Външен вид? Заставам пред огледалото на гардероба си в цял ръст и оглеждам внимателно черната си права пола и леко набраната си блуза. Трябва да изглеждам професионално и все пак непретенциозно. Всекидневно, но ефектно. Готино и едновременно — как беше точно думата? — изискано. Обувките? Ммм, оставям тези, които съм избрала първоначално, и вземам друг чифт, също дизайнерски, разбира се. Тук.

Преглеждам списъка си за деня, излизам от спалнята и започвам да обикалям из апартамента, за да си събера нещата.

Лаптоп? Не отивам никъде без своя „Ай-бук“. Дори в тоалетната. Човек никога не знае кога ще му потрябва „Гугъл“. Затварям го и го вземам от масата. Тук.

Куфарчето ми? Откривам го — на дивана, пълно с топове документи, които трябва да прегледам. Колкото се може по-скоро. Тук.

Рогозката за йога в случай, че по-късно имам малко свободно време? (Да, бе!) Тук.

Моят „Блекбъри“5? По дяволите, къде е? О, да, вярно, в ръката ми. Разбира се. Тук.

Сърцето ми се оправи, между впрочем. Знаех, че ще се оправи. Беше само пристъп на паника. Понякога ми се случва, особено ако е нещо, свързано със здравето, но просто съм внимателна. По-добре да прекалиш с предпазливостта, отколкото впоследствие да съжаляваш, винаги съм го казвала.