— Не, този четвъртък. Утре.

Беа си поема дълбоко дъх.

— Важно е да ковем желязото, докато още е горещо. Така че нямаме много време.

— Така е, права си — кимва тя. Изражението на лицето й става много сериозно. — Е, няма да е лесно, защото има много работа за вършене, но можеш да разчиташ на мен — обръща се обратно към компютъра си. — Така, да видим. Имаш среща в десет часа с Трини от „Гардиън“, по обяд ще ходиш на оглед на къщата с Майлс, следобед имаш среща с няколко журналисти от списание „Сейнсбъри“, но ако искаш, мога да сменя часа…

— Всъщност срещата ни е за утре вечерта.

— Вечерта? — повтаря Беа и повдига въпросително вежди.

— Ще вечеряме заедно — отговарям, като се опитвам да звуча съвсем небрежно. — В хотела му.

— О — кима тя, опитвайки се да смели информацията. — Доста интимно. Сигурно така правят в Холивуд.

— Да, сигурно — съгласявам се и пропъждам съмненията си. Асистентката ми се навежда отново към компютъра си и започва да пише.

— Четвъртък. Вечеря с Лари Голдстийн. Готово. В графика е.

Единайсета глава

Останалата част от деня отлита в разговори по телефона, срещи с журналисти, уговорки с клиенти, докато най-накрая става следобед и с Беатрис напускаме офиса и се запътваме към новия спа на ъгъла зад нашата улица.

Пристигаме и виждаме, че партито е в пълния си вихър, стилът е много „спа“ — лека, нежна музика като от арфа се носи от невидимата уредба, фонтан, направен от вековна индонезийска скала, разпръсква свежест наоколо, а хората от персонала — боси и облечени в тоги — подаряват на гостите лотосови цветя и предлагат безплатни процедури.

Преброждам с очи тълпата, отпивам глътка от леденостуденото шампанско „Молт“ и се наслаждавам на усещането от мехурчетата по езика си. Никога не бих го повярвала, но, изглежда, майката на Беа е права. Добре де, не бих го нарекла „най-доброто лекарство“ и не бих казала, че се чувствам много по-добре, но съм изпила само половин чаша, а трябва да призная, че вече започвам да възприемам нещата много по-спокойно отпреди малко.

— Хапки? — пита сервитьорка и протяга към нас голям сребърен поднос.

— Да, благодаря — въодушевявам се аз. — Какви са?

— Пъдпъдъчи яйца с домати — обяснява тя и ми подава салфетка.

— Дали са от свободно отглеждани птици? — питам, преди да отхапя.

Добре де, не съм чак толкова спокойна. Усмивката на момичето замръзва.

— Ами, не съм сигурна…

— Ъмм, това изглежда вкусно — прекъсва ни Беатрис и си взема няколко. Поглежда ме. — Какво? Няма ли да изядеш твоите? — възкликва, гледайки към недокоснатите ми хапки.

— Всъщност не съм толкова гладна — лъжа аз.

— Добре, щом няма да ги ядеш… — Беа изчаква сервитьорката да си тръгне и взема и моите хапки. — Партито е наистина чудесно, трябва да призная. — Изяжда плячката си и отпива с удоволствие глътка шампанско. — Ще опиташ ли някоя от безплатните процедури?

Поглеждам часовника си.

— Трябва да се връщам в офиса.

— Безплатен петминутен масаж на лицето? — предлага минаваща край нас жена в тога и ме поглежда въпросително.

— О, Шарлот, върви, трябва да пробваш — подтиква ме Беатрис.

Поклащам глава.

— Наистина трябва да довърша съобщението за пресата.

— Ще отнеме само пет минути — не се предава тя. Честно, човек може и да не повярва, че тя е асистентката, а аз съм шефът. А пък и — поколебавам се аз — релаксиращият масаж може да е точно това, което препоръча докторът. Освен това винаги може да си взема малко работа за вкъщи. Казвам го и се сепвам — кога пък не съм си вземала?

— Е, добре. Защо не? Звучи чудесно — усмихвам се на масажистката.

Тя ми се усмихва в отговор. Косата й е сплетена на чудесни плитчици, а кожата й е съвършено гладка и матова (наследство от екзотични по произход предци), нещо, за което хора като мен, чието цяло семейство е с луничава кожа и със скучно кафеникави коси и произхожда от места като Йоркшир, Нюкасъл и „свърхекзотичния“ Скегнес, завиждат искрено.

— Прекрасно — отговаря тя, събира дланите си една в друга и се покланя леко. — Името ми е Суки и ако дойдете с мен до един от тези столове…

Послушно последвам Суки до един от трите широки кожени стола, разположени зад малко пространство, скрито зад изрисуван параван. Оформено е в много дзен стил. Има ароматни свещи навсякъде, а в ъгъла е поставен голям бамбуков кош.

Мястото изглежда чудесно за релаксация и намиране на вътрешен покой.

Отпускам се в мекото кресло и затварям очи. Суки маха грима ми и поставя гореща кърпа на лицето ми. Тя мирише на евкалипт и аз поемам дълбоко дъх.

— Сега ще отворим порите ви — чувам мекия глас на Суки.

Тя започва да притиска кърпата по страните ми, по челото, по брадичката и усещам почти незабавно как напрежението започва да изтича от тялото ми като пясък от пясъчен часовник. Докторът е бил прав — наистина съм стресирана.

— А сега ще сложим ексфолиант, за да изчистим порите.

Пръстите на Суки нежно масажират лицето ми с кръгови движения и усещам, че се унасям. Божичко, това е страшно приятно!

— Ще сложим специална маска, направена от глинени минерали, която ще съживи кожата ви и ще помогне за баланса на тена ви…

Ммм… това е блаженство. Чисто, неподправено блаженство.

— … защото е доста засегната от слънцето.

— Какво? — пробудена от унеса си, отварям широко очи. Цъкайки с език укорително, тя продължава да масажира.

— Особено по бузите и челото ви, там се забелязва доста сериозна пигментация и потъмняване.

Сериозна пигментация и потъмняване?

— Но аз винаги използвам слънцезащитни кремове! — протестирам сърдито.

— Шшшш — успокоява ме Суки и прави още няколко кръгови движения по челото ми.

— 45-ти фактор! — казвам още по-нервно и се опитвам да се изправя, но тя ме бута отново назад.

— Спокойно, отпуснете се. Много сте напрегната.

— И никога не се пека нарочно на слънце — добавям възмутено, но Суки ме заглушава, като мята топла кърпа на лицето ми, с която маха ексфолианта. После започва да ме маже с дебели пластове глинена маска. Всъщност този масаж започва да ми писва.

— Осемдесет и пет процента от непоправимите слънчеви вреди се получават преди двайсет и петата година — пояснява масажистката. Спира с размазването на глината и ме поглежда изпитателно. — Излагали ли сте се често на слънце като по-млада?

Паметта ми услужливо ми предлага моментална снимка на мен, печаща се по бански на обедното слънце. И за да сме по-прецизни, трябва да уточним — това не е само една снимка; мога да напълня цели албуми със снимки на моя милост от тийнейджърския си период до края на двайсетте си години, печаща се в оскъден бански от първите до последните лъчи на слънцето.

— Малко — послъгвам нервно пред строгия поглед на Суки.

— Да, това обяснява всичко — кимва тя. — Слънцето е враг номер едно на кожата. То причинява ранно състаряване, бръчки, увисване на кожата, загуба на колаген…

Докато продължава да изрежда списъка с ужасяващи неща, които съм направила на кожата си, паниката ми нараства все повече. На Суки й е лесно — кожата й е с цвят на леко капучино. Тя никога няма да разбере мъките на всички жени със светла, направо млечна кожа, които в края на пролетта се втурват по магазините в търсене на подходящи мазила против слънце и автобронзанти. Тя не знае какво е да имаш комплекс, че без такъв крем за потъмняване на кожата дори напълно непознати се приближават към теб, притеснени за здравето ти, защото им се е сторило, че си пребледняла и ще припаднеш.

— Мога ли да направя нещо? — питам притеснено аз, докосвайки лицето си.

— Тук предлагаме специална лазерна терапия, която ще ви помогне със сигурност — казва Суки и ми подава лист с цени.

— Петстотин паунда?

— Препоръчвам ви курс от пет-шест процедури.

Пет-шест? Това означава… Пресмятам бързо наум. О, божичко, това си е цяло състояние. Поглеждам към Суки, която ми се усмихва лъчезарно.

— Искате ли да ви запиша първия час за днес?

— Ъъъ, мисля, че ще изчакам малко.

— Сигурна ли сте, че е разумно? Освен това в момента предлагаме промоционално и масаж на стъпалата… — продължава да изрежда от списъка с услугите.

Започвам да се чувствам доста притеснена. А исках само релаксиращ масаж на лицето.

— … и ви препоръчвам новата ни серия продукти за увредена кожа…

— Извинете, но мисля, че петте минути изтекоха — прекъсвам я, докато си поема дъх.

— Да, така е — усмихва се тя и взема два памучни тампона, с които почиства и попива лицето ми. — Е, ако промените мнението си… — подава ми брошура и плик. — Тук има няколко безплатни мостри, които да пробвате.

— Супер. Благодаря ви — отговарям и се изправям с облекчение. Още пет минути и аз, и кредитната ми карта щяхме да се поддадем на атаката.

Суки събира отново ръцете си отпред и се покланя отново.

— Намасте.



Оправям набързо грима си в тоалетната и се присъединявам отново към партито. Беатрис вече е на третата чаша шампанско и разговаря оживено с някакъв журналист. Както обикновено на такива партита повечето хора са от пресата и от същия вид индустрия, макар че присъстват и леко западащи звезди, с подновени силиконови гърди и изкуствени руси кичури, позиращи пред фотографите в спа халати.

— О, привет отново, Шарлот — откъсва се Беа от разговора си. — Това е Патрик. Тада! — изпъва ръка, за да го посочи като фокусник, който вади зайче от шапката си, и ме поглежда с искрящи очи.

Познавам този поглед. Тя го харесва и е пияна.

Или както понякога казва самата Беа — „леко фиркана“.

Разменяме си няколко любезни изречения с Патрик. Облечен е със сако и карирана риза, под която мога да видя очертанията на бял потник.

— Той работи за „Голфинг Уикли“ — обяснява Беа, играейки си с перлите, както някои жени си играят с косата си. Усмихва се широко на Патрик. — Не е ли вълнуващо?