Александра Потър - Ако върнеш времето назад

— Здрасти, Беатрис. Обаждам се да ти кажа, че съм болна.

— О, милата! Какво ти е?

— Мисля, че имам тумор в мозъка.

— Шшш! — чувам тихо шъткане и поглеждам към чакалнята — рецепционистката ме гледа сърдито през листата на високата папрат. — Не можете ли да четете? В приемната на доктора не са позволени мобилни телефони.

Вече е следващата сутрин и аз седя в твърд пластмасов стол, обградена от списания с измачкани краища и много болни хора, чакащи да бъдат приети от моя личен лекар. Миналата вечер се прибрах вкъщи, взех валиум и сигурно съм се строполила незабавно, защото не си спомням нищо до шест часа тази сутрин, когато се събудих с дрехите от снощи и напълно разбита. Само след секунда — бум — споменът за случилото се вчера отново се върна и се разбудих напълно.

И отново изпаднах в шок.

Хората винаги съветват да поспиш, когато нещо те безпокои — теорията е, че сънят е чудотворно средство, което лекува всичко и дава отговор на всички въпроси. И ето, аз спах, а отговорите още ги нямаше. Даже се бяха появили много повече въпроси, които се блъскаха в главата ми и се чудеха как да излязат навън. Затова направих единственото нещо, което можех: отмених уговорката с личния си треньор.

И започнах да ровя из „Гугъл“…

На думата „халюцинация“ излизат 936000 резултата, всичките ужасяващи. Някои сайтове говореха за сериозни психични заболявания, други за мозъчни тумори й показваха страшни снимки на някаква жена с отрязана горна част на главата. И това не беше всичко; имаше множество предупреждения за сериозни главоболия, умора и ирационално поведение.

Такива, които могат да превърнат една разумна трийсет и кусур професионалистка в смахната лунатичка.

Трябва да е нещо такова, нали? Да си призная, не си спомням даже какво точно прочетох. Просто минавах от една статия на друга, четейки ужасяващи истории в личните блогове на болни хора. Най-накрая, вече напълно убедена, се втурнах към джипито си, умолявах сестрата да ме пусне без предварителна уговорка и обяснявах, че въпросът е на живот и смърт.

Това беше преди двайсет и пет минути, мисля си гневно, поглеждайки към часовника си вече за десети път.

— Мозъчен тумор! — възкликва Беатрис от другата страна на линията. — Господи, в болница ли си?

— Не още — шепна аз, като се опитвам да прикрия „Блекбъри“-то в яката на сакото си, далеч от орловия поглед на рецепционистката. — При доктора съм. Но съм сигурна, че ще ме изпрати там за тестове. — При споменаването на думата „тестове“ ме обзема силна паника, но се овладявам.

— Да, така беше и при братовчед ми Фреди — коментира разбиращо Беа.

— Така ли? — чувствам, че стискам телефона по-силно.

— О, да, беше най-странното нещо, което съм виждала. Един ден си удари главата, а на следващия започна да усеща някакви странни миризми. Беше доста притеснително. Където и да отидеше, казваше, че усеща аромата на шоколад, което на теория може и да звучи хубаво, но за горкия Фреди беше ужасно, защото той мрази шоколад. Всъщност не обича нищо сладко. Пада си повече по сирената.

— Мис Мериуедър? — вдигам рязко глава към рецепционистката, която ме гледа с кисело изражение на лицето. — Докторът ще ви приеме.

— Да, благодаря ви.

— Освен ако не предпочитате да продължите разговора си отвън.

По телефона още чувам как Беатрис продължава да нарежда:

— Така че очевидно можеш да познаеш, че той не е от моята страна на семейството, нали ме познаваш — никога не мога да устоя на едно парче торта.

— Беатрис, трябва да вървя — изсъсквам аз, затварям „Блекбъри“-то и го включвам на мълчалив режим, усмихвам се мило на сестрата и бързо се запътвам към кабинета на доктора.

— Влез.

Бутам вратата и виждам д-р Евънс, моето джипи, седнал на въртящия си стол зад облицованото си с кожа бюро. Той винаги има сериозно и строго изражение на лицето, косата му е бяла и вече оредяла отпред; носи очила с рамка от коруба на костенурка и пише нещо в бележника си, когато влизам в стаята.

— Заповядайте, седнете — казва благо, вдига глава и се усмихва. Усмивката му обаче замръзва, когато ме разпознава. — А, мис Мериуедър — произнася малко по-сухо той, оставя писалката на бюрото си и преплита пръстите на ръцете си. — Драго ми е, че се виждаме отново.

Сядам на стола срещу него и се усмихвам нервно.

— И толкова скоро — добавя доктора, докато се протяга за картона ми, който се намира в голяма синя папка в бюрото му. Отваря го и започва да го прелиства.

Признавам, папката е доста дебела, направо огромна, но, както винаги съм казвала, по-добре е да си малко по-предпазлив по-рано, отколкото да съжаляваш после.

— Е, как е обривът? — пита д-р Евънс, стигайки до информацията за посещението ми от миналата седмица.

— Добре е — отговарям бързо. — Бяхте прав, просто екземата ми се беше раздразнила отново.

— А „острата болка от лявата страна на ребрата“? — продължава да чете от картона ми.

Става ми малко неудобно. Това беше по-миналата седмица. Бях на йога и по средата на упражненията усетих наистина остра болка — помислих си, че съм пукнала някое ребро. Кълна се, беше много болезнено. За момент даже ми хрумна, че може да съм пробила белия си дроб и помолих доктор Евънс да ме прати на рентген.

— Ъъъ, всъщност е много по-добре — отговарям смутено, махайки невидим конец от ръкава си.

Започвам да си мисля, че може би съм преувеличила. Вероятно след една гореща баня и масаж с тигрово масло щях да се почувствам като нова. Но, разбира се, няма как да сме сигурни, нали?

— И така — казва лекарят ми бавно, — какъв е проблемът този път?

Преглъщам трудно, чудейки се как да му кажа, откъде и с какво да започна.

— Мисля, че имам мозъчен тумор.

Думите излизат от устата ми, преди да се усетя. Когато чувам най-големия си страх, произнесен високо на глас в лекарския кабинет, внезапно той става съвсем реален. Обхваща ме паника. Голяма паника.

Доктор Евънс, от друга страна, дори не потрепва.

— Разбирам… — повдига многозначително рошавите си вежди и записва нещо в бележника си. Протягам врата си, за да се опитам да видя какво пише, но естествено не успявам. — И какво ви кара да мислите така? — пита ме той любезно, сякаш обсъждаме времето.

Поемам си дълбоко въздух, докато умът ми се връща назад към вчерашния ден.

— Имам странни халюцинации — отговарям, като се опитвам да звуча спокойно.

Той продължава да си драска нещо.

— Можете ли да ги опишете?

Отново поемам дъх, преглъщам и…

— Видях себе си на двайсет и една години.

Ето, казах го.

Само дето, вместо да подскочи до тавана и да зяпне от изненада, както очаквах, лицето на доктор Евънс се отпуска и той се усмихва печално.

— О, това се случва на всички ни, когато остаряваме — казва небрежно.

Поглеждам го объркано.

— Така ли?

— Разбира се. Много пъти съм си въобразявал, че съм на двайсет и една години, но после се виждам в огледалото — подсмихва се и подръпва белите си кичури.

— Не, не разбирате — опитвам отново. — Това беше истинско. Освен това имах главоболие — добавям и притискам слепоочията си. — Ужасно, агонизиращо главоболие.

Добре де, не е чак толкова зле, но в кабинета на лекаря винаги трябва да се преувеличава.

Доктор Евънс вдига рязко глава, внезапно притеснен.

— Опитахте ли да полегнете в затъмнена стая? Виждате ли?

— Ами не точно…

— Усещате ли гадене и повици за повръщане?

Поколебавам се. Малко преувеличение е едно, но явната лъжа е съвсем различно нещо.

— Всъщност обикновено ми минава след няколко аналгина.

Очите му се присвиват.

— Въпреки че понякога се налага да взема три един след друг — добавям бързо.